Нагледахме се на самозванци и грандомани,
уви! Под снимката във фейсбук-профила ми е
девизът: Че ме смятат за никой, мога да съм
всеки. – Аноним (1947)
31 uli 1982
ВЪВ ПРИЯТЕЛСТВО СЕ КЛЕХМЕ
Аз срещнах много мъдреци и слаби хора.
И хитреци, в невръстна възраст, срещнах.
Как пил съм с тях! Как дълго съм
говорил!
Как вярвал съм им сляпо и горещо!
Когато във приятелство се клехме,
аз виждах само теб, Родино моя.
И после чувах стъпките им леки,
когато дезертираха от строя.
Защото бил съм много огорчаван,
защото като редник в дните крача,
защото не мечтая пост и слава –
Родино,
позволи ми да съм мрачен.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 31 uli 2022
Илюстрации:
- 1975 г. в местността Юндола, Родопите с баща ми.
- През зимата на 1988 г. в Банкя с Мария Комитова.
–––
* Текстът е писан в с. Тригорци, Добруджа, през август на 1982 г. Включих го в сборника "Сутрин рано", изд. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов" от 1983 г. Добруджанският поет Йордан Кръчмаров – Данко (1948-1986), с когото бяхме близки приятели и чат-пат си пишехме по онова време, ми обърна внимание, че последните два реда са много силни. Отнася се до колегите ми от младежкия вестник "Комсомолска искра", но какви приятели са ми били те! Това бяха млади вълчета с остри зъбки, от т.нар. "нашимомчета", та както се изрази колегата Върба Чавдарова (1929-2022), като син на безпартийни, заемал съм място там, което не ми се е полагало. Бел.м., tisss.
Това е ясно, онова е ясно –/ тревата никне и дъждът вали.../ Е да, на тебе всичко ти е ясно./ Но мен не ми е ясно. И боли./ Боли. И облак над очите пада./ Преди да кажа "да" или пък "не",/ ти вече се прозяваш от досада,/ презрително присвиваш рамене./ И аз се чувствам стъпкан като стръкче./ Нищожен като пале. Унизен./ Денят ме мъчи. И нощта ме мъчи./ И ти си сам мъчение за мен... – Георги Джагаров (1925-1995)*
Маргарит Малчев: – Да-а, соцът беше много хубав за необразованите, мързеливите и крадливите. (Ухилено емотиконче, плюс нещо явно според Малчев по темата: "Явор Дачков – наследник на обирджия на мандри".)
tisss: – И какво? Хич не се радвате на демокрацията, разбирам. А за миналото все едно с Вас сме живели по различен начин.
Маргарит Малчев: – Напротив, закърмен съм отрано с демокрацията, когато до 1944 година България е била една уважавана, просперираща европейска държава.
tisss: – "Закърмен съм отрано с демокрацията" ми звучи почти като характеристика на партиен член от ерата на БКП. Нали не смятате, че ще оспорвам мнението Ви!
Маргарит Малчев: – Специално за промитите мозъци съм написал книга.
tisss: – Чудесно! (Следва линк към текст от сайт на известна у нас медия.)
Маргарит Малчев: – ...И какво пише в Дневник?
tisss: – Пише за такива като Вас праведници.
Маргарит Малчев: – Праведник е единствено онзи отгоре и другарите, верни на идеите на комунизЪма. (Серия ухилени емотикончета.)
Маргарит Малчев: – Тези притчи горе на Бузлуджа. Освен това две кебапчета и бира. (И пак серия ухилени емотикончета почти като тройка кебапчета.)
tisss: – Бързате с оценките, но то си е Ваше право. Опитвам се да Ви разбера и не Ви съдя. Бъдете здрав!
Маргарит Малчев: – Аз пък ви разбрах и то много бързо. Бъдете и вие здрав.
ОБУВКАРЮ, НЕ ПО-ГОРЕ ОТ ОБУВКИТЕ, МОЛЯ!
Мога да посоча – ако още не е станало ясно – и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Й. Вапцаров десетилетие подир разстрела. Макар че рискува живота си пред същата онази Червена химера за световно щастие под дулото на автомата, именно своите някак странно не бързаха да признаят за поет клетия Вапцаров, ами изчакаха знак от най-далечния ъгъл на Европа, откъм честолюбива Испания, която пък го оцени заради испанския му цикъл стихове за Гражданската война там. Ако го нямало този цикъл, дали биха го забелязали? Отговор не ми е нужен. Онези умеят да хранят националното си самочувствие, дори като хвалят човек на изкуството от друга нация. Ценяха го Никола Вапцаров простите българи от допотопни фабрички и канцеларии, рецитираха въодушевени изстраданата му човечна лирика бая далече преди официално поетът антифашист Вапцаров да бъде свише посочен и въведен с тържествена партийна литургия и нимба на праведник в школските читанки и в часовете по литература. След към половин век, когато се завъртя отново Виенското колело на властта и панаирджиите в политиката ни преосмислиха обстоятелствата, и понеже вятърът на промените рязко се пренасочи, хайде пак познавачи и литературни мекерета се разпъргавиха да отрекат поезията на Вапцаров, ей тъй, заради адета на чистак новите демагози от СДС и прочие партии с демократични фирмени табели и чугунено здрав електорат от вечни праведници на поредния партиен клан, деспот, фюрер, командир.
Генчо Тонев: – Гадняри колкото искаш!
George C. Boyadzhiev: – Генчо Тонев, най-симпатичното е подобни персони колко силно си вярват.
POST SCRIPTUM:
Маргарит Малчев (1951):
1. Нали се разбрахме
нещо? (18:06 ч.)
2. Май искаш да те пратя
при другите червени боклуци в канала? (19:35)
3. Извинявай, кой ти дава право да
публикуваш публично това, което се пише на лични?
"Мъдрата жена гради дома си, безумната го събаря със собствените си ръце..." Библия, из Притчи Соломонови
05.05.1999. ИЗТЪКНАТИ ИНТЕЛЕКТУАЛЦИ
Събудих се преди час. Мисля си за всички, които са постъпвали зле с мен – едно зверче ме ръфа отвътре и не мога да съм спокоен. Скачам от леглото, в кухничката паля първата за деня цигара. Самотно ми е. В тези мои години се чувствам като цар Мидас: каквото докоснел, ставало златно, и така умрял в злато на остров Крит. Ами не умея да правя пари, това ми е ясно. Ограничавам разходите до най-неотложното, само колата да е наред, заредена за излитане, че е физическата ми необходимост от свобода, от която се възползвам поне веднъж-дваж седмично, и все по-наблизичко. Не харесвам хората наоколо. Разочарован съм от тях, а си внушавам, че са добри и затова ги обичам. Щерките на мен май приличат. Ограничават се. Затаени в себе си. Жестоки в оценките си. Крият си обичта. Душата им е птиче в кафез, преизпълнено със страхове и съмнения. Подтиснати са ми децата. Питам се: има ли място, добро за нас тримата – баща и двете му щерки. Понякога ми се крещи от болката, която ми нанася невежествената и груба любима моя България. Небесата не дават отговор. От небесата лъха космически студ. Толкова ли сме временни и уязвими, Боже мой?
За да съм щастлив, трябва ли ловко да се заблуждавам, себе си да лъжа! Наоколо е боричкане, лакомия, простащина. Като вървя към училището, чувам – момичешко звънливо гласче – ама някогашните ни хлапашки псувни и мръсотии бледнеят пред тези. Спрях, поизчаках да ме наближат. Три 10-12-годишни момиченца и едно момче с ученически чанти. "Ех, господине, ние така си говорим – рече малкият, без и дума да съм казал. – Тя е отличничка по български" – посочи височко рядко красиво девойче. "Нищо, нищо! – усмихвам се. – Рекох, я да видя кой така чудно говори." А коконката: "Не съм аз! Не съм аз!" Как от калта да сътвориш елмази! Чувам баща си, шепнешком, обърнал се към тенекиената стена в раздрънканата линейка, с която го отнасят към столичната клиника Пирогов; където ще издъхне след часове. Онова негово "Олеле, майчице!" – прошепнато едва-едва, някой да не се разстрои, светът да не усети колко се мъчи. О мълчаливецо! И как да простя на някаква пикла, че не си мери приказките, точно аз, твоят син, дето не съм чул и в най-големия зор скверна дума да изречеш?
10.05.1999.
Не, не е безобидна толкова шумно подетата с
подписки, с декларации кампания на нашите "видни интелектуалци", на митингуващите към стотина: повечето
пенсионери, бивши хвалители на БКП, на пуст столичен площад. Раздиплените
сръчно изрисувани лозунги: "За мир, против войната! Спрете мръсната война!
– и особено онова "Долу агресорите от НАТО!" До болка познат казионен театър;
нали с подобен род шумни представления израснахме, с тях нас ни възпитаваха от
невръстни градски хлапета. Стари номера от селска вечеринка! Парадоксалното е,
че шепата тартюфовци са пак същите "рушветчии, политически интриганти и български
интелектуалци", за които 24-годишният Ърнест Хемингуей в репортажа си "С
какво се занимават кралете на Европа" иронично пояснява: "български
интелектуалци, което в България означава хора, поели достатъчно знания, за да
загубят способността да бъдат повече честни". И аз в 1980 г. с изплакнат мозък пробвах веднъж да надращя стихотворение
"против агресора", когато американската авиация бомбардираше
"братския либийски народ". После се проясни: пострадала единствено
луксозната резиденция на онази екзотична персона – "скъпия приятел, другар
и съратник на строящия се световен социализъм другаря Муамар
Кадафи", същия държавник, който през ден-през два се блещи към небесата, назидава своите араби,
пери показалеца си като същински Месия. Кого се силех да защитавам – вдъхновителя
на кървави убийствени акции в християнския ни свят, внушаващия на либиеца-мюсюлманин, че
Западът планирал да завладее Либия заради пясъка й, слънцето и камилите.
Виновни ли са ни вълците, че им е натурата хищна! Дали и за моето поколение бели мишки от бившия соцлагер не важи Мойсеевото откровение?... А може би едва когато измрем ние, родените в робство, нашите внуци и правнуци ще почнат да разсъждават със своя ум и опит, и не от идеологическа, а от нравствена гледна точка. Ей ги в друга светлина някогашните въздигнати от Партията БКП "творци и говорители от името на народа". Да не са се заблудили? Не е то заблуда. Не са вчерашни... Добре знаят какво вършат. Има и положително все пак: че се откриха докрай, изпълзяха изпод ореола с приличните си средна хубост бойки стихове, поеми, романи, драматургия. Тягостно е да усетиш занаятчията в пропагандата, чиновника на партийната линия в писателския съюз, верния на Партията или друга някоя подобна глутница от лицемери и мекерета на чуждия интерес, но е оздравително: оттук-насетне как ще ме заблудят!
Та червените кукери с прилежно изписаните лозунги не защитават Сръбския народ, нито "бягащите от НАТО-вските бомби" косовски албанци мюсюлмани. Те защитават мира изобщо, Югославия изобщо, а конкретно кого?! Конкретно защитават семейство Милошевич и политическата менажерия на побъркана Титова земля, вдъхновителите на планирани масови насилия, убийства, подлости. Мастит математик с академична титла шета из нашите български градове, държи пламенни речи срещу "НАТО-вската агресия". Не в качеството Заместник-председател на Народното ни събрание, а като обикновен гражданин, този чиновник ходи на частна визита до белградските другари да ги уверява в солидарността на целокупния Български народ точно тогава, когато "белградските другари" блокираха официалната Българска парламентарна делегация на сръбската граница. Ега си и скандала, съпоставиш ли двата сюжета! Та безобидна ли е активността на г-н академика Сендов, да попитам?
Този мил наш пратеник във воюваща Югославия, присвоил си
честта да говори от името на разнебитена България, този симпатичен,
уравновесен и достолепен на вид господин говори и от мое име; а мнението му
няма нищо общо с моето мнение. Такъв адвокат на моите интереси не ми е
нужен, меко казано; инак, твърдо казано: не желая някакво си вечно парвеню,
по душевен строй Perpetuum mobile в политиката, колкото и велик математик
да е, да ми сочи кое е доброто и кое зло за моята България. Пръв приятел на Тодор
Живков, приятел на Саддам Хюсеин и Слободан Милошевич, едва ли не пръв демократ
от т.нар. новоизфабрикувана "демократична левица". При мен обаче, в личната ми класация този тип не разполага с кредит доверие, рейтингът му при мен, образно казано, е
кръгла нула.
Чудна работа: как хора с талант в науката,
но нравствено убоги, налитат в сферата за масова информация с хъс на
механично-логическия си подход към многообразния живота на нацията! Преди години същият този математик бе
издействал да се въведе негова модерна метода за обучение, и резултатът беше,
че в VІ клас няколко випуска българчета едвам сричаха четива по роден език и ги
наричахме с фамилното му име: вместо неуки, казвахме им
"сендовчета". Няма що, крупен новатор, експериментатор за поколение
наши деца.
Каква да е
държавната българска политика се решава в Народното събрание, а тази персона с уж
добронамерените си действия само е вредяла. Да помага на България в отстояване на
принципни отношения с Югославия ли се беше завтекъл господинът?! Съмнявам се. Ако самобитните
солови акции на уважаемия Благовест Сендов не ми се нравят, какво пък да река за професора
Велко Вълканов?! Честно казано, в речите, в смелите (?!) акции на Саддам
Хюсеиновия почитател г-н Вълканов не виждам нищо представително за моята
нация. Посредственост
жалка, железобетонна, самоуверена, тъпашка – това ли е лицето на Българската ни нация? Смях в залата. Но и съжаление, че този образ е народен избраник. След онова "Не съм ни Радевски, ни
Христо, а съм безимен твой войник", перифраза на трагичното Вапцарово "Какво
тук значи някаква си личност!" – което пък перифразира текст на Комунистическия манифест* от 1848 г.,
т.нар. революционна лирика у нас се изпълни с жарки редове на самоотречение пред
олтара на Партията. Защо олтар ли? Понеже действащата комунистическа система за
възпитание на чувствата у масовия гражданин у нас се основава върху разградените
храмове на религиозния ритуал. Не любопитството и не временен интерес ме кара
да си мисля в последните години за личната трагедия на няколко поколения поетически, артистични и всякакви родни таланти след онзи наистина исторически
Бузлуджански конгрес от 1891 г.
Не ми се
слушат истерични крясъци откъм тълпата довчерашни кротки, подтискани от същата
партийна система кариеристи, които първи се ориентираха в коя посока да
скандират още от еуфоричните месеци непосредствено след Десети ноември 1989 г.
Господа "демократите" – представители на неандерталски антикомунизъм.
И те вече се устроиха, вградиха се пъргаво в новата система на управление – кой
посланик, кой бизнесмен в банковото дело, кой в промишлеността, кой в търговията, в далаверите,
в набиращия инерция политически цирк. Помня ги от митингите как се
опияняваха еn gros (наедро) да громят комунизма, и особено – всичките комунисти
вкупом, целия милион партайци на Живкова България. Стани Да Седна – разтълкува
абревиатурата "СДС" тогавашен член на Партията-ръководителка, днешен университетски професор Драгомир Драганов (1948-2019) – почти мой връстник, и
като че имаше основание. За опияняващите се от собственото си
красноречие, от собствения си глас "наши първи антикомунисти" от телевизионните
репортажи, вестници и списания, които с крещене, с гневен патос замазваха спомените за
доскорошното си малодушие на отритнати, на непризнати, недопуснати до тавата със сочните мръвки, до изключителното "щастие за всеки кариерист" да се обяснява
гръмко в любов на Партията и лидера й, обявен за вожд и първи демократ, някой
Тато, Батето, Вуйчовото или скромно, повоенному: Командира Костов. Как неусетно
свикнахме да ги възприемаме в новото им амплоа, с новичката им осанка на
говорители от името на България, от името на нацията! Тези царе на мимикрията и камуфлажа, този отбор хубави хора, обслужващи всяка власт.
Тяхната ми
е ясна, такива винаги ще се намерят, всяко стадо си има мърша, особено когато
из основи – за добро или зло, откриваме нови хоризонти. Вълнува ме драмата на
искрено повярвалите в комунизма. Защото до лятото на 1981 г. и аз
съм бил един от тях, и нещо повече – смятах се за повече комунист от онзи почти
милион, огромна маса за българските ни мащаби, хора с партийна членска книжка.
Накъсо, не мога да се съглася, че човек вечеря и си ляга партиец, а на заранта е
вече коренно различен: заспива като праведен комунист, пък се събужда
праведен демократ и антикомунист. Тези работи така не стават, освен в
латиноамериканските сериали. Комунизмът, като мечта, изглеждаше красиво
отстрани за интелектуалеца и бедняка; чудесен лозунг си имаше, заимстван от
ХІІІ век, от конституцията на Република Флоренция, прогласила първа основите на демократично управление: "Свобода, братство,
справедливост". Или от епохата на Великата френска революция:
"Свобода, братство, равенство". Но като си израснал в този измислен
рай, сукал си единствено от епоса за партизанските геройства и познанията ти за
широкия свят извън България са идвали филтрирани от болшевишкия тип партийна цензура, как ли да не повярваш, че си роден за "войник на мира и прогреса, борец за щастието и благоденствието на народите по земята"!
Трябва сам да си го преживял, за да знаеш.
Западният интелектуалец не подозира, бедна му е фантазията до каква степен
човекът може да бъде поробен от системата на Big Brother (Големия брат) за
масово следене, доносничество и подлизурство пред властника. Част от най-удобните за днешния Big
Brother са пак от някогашните първи редички от соца и в днешното ни Народно събрание – говорят, рецитират, ръкомахат, защитават правото и свободите на личността. Обаятелни персони, между тях са хора на изкуството: актьори, скулптори, писатели, художници, поети на
гневните римушки от трибуната на Народното събрание.
Не, не се
окайвам. Харесвам си живота, какъвто е. И не е жест на покаяние. Просто такава е истината за нас, за цялото
наше талантливо следвоенно поколение българи, хървати, сърби, словенци, чехи,
словаци, руси, поляци, немци, унгарци и пр. Скрили са ни шайбата преди
да се появим на този свят. Което – разбира се, не омаловажава вината ни, но това
е положението! Предадени сме от мига, когато сме били заченати. По-заплетен е възелът в участта на
Пеньо Пенев (1930-1959) – бард на отрудените, но ентусиазирани, искрено повярвали в
партийната утопия. И както Вапцаров, този наш трагичен български поет ми е от любимите. Защото
твърде близък ми е стилът му на говорене и писане. В сравнение с неговите, и
Джагаровите стихове понякога могат да ви се сторят прилично нагласенки. Пеньо Пенев
е самороден къс български характер: грубоват и нежен, отчаян и разтерзан, и
кремъчно твърд, и едновременно силен, но и слаб, прозорлив и заблуден
"редник на Партията". Има моменти, когато лирическият му герой се
изразява досущ като тъпак партиен секретар, като заместник-командир по политическата
част във военно поделение, пък другаде – както дезертьор от фронта на партийните
баталии: без пагони, брадясал, изнурен, в изкалян шинел, с гузни очи... ала
истински, Господи боже мой, толкова истински, колкото малцина световни поети познавам!
Как да не му повярвам! Нали не съм "не човек, а желязо"! У него
ги няма албините, няма мазного, няма лицемерие. Когато позира – а това ужасно му личи! – той пак си е истински, този мил нехранимайко с връзката жълти, овехтели вестници
под мишница и бележник стихове във вътрешния джоб на ватенката. Чудно ли е, че националното
съзнание го митологизира далеч преди да се самоубие. Което не се случи с Джагаров.
Георги Джагаров (1925-1995) като личност бе до известна степен демонизиран в
очите на простосмъртния безпартиен, но накрая и това оттече: забравиха го,
изхвърлиха го от съзнанието си като стара дрипа. И си отиде от света изоставен,
уплашен сякаш от собствените си грехове, докато перчемлията Пеньо все така грее
в обезпаразитената от "демократични" нови тълкувания лит. критика.
Към него вечните мекерета на всяка власт ги е страх открито да посегнат. Страх
ги е и поети – като Марин Георгиев (1946), поет и дявол знае още какъв й се явява
на Поезията, който не се поколеба да посегне и на житейската трагедия у Никола
Вапцаров. Та моментално приятната му за прочит публицистична книга
"Праг" отлетя зад хладилника ми мишки да я ръфат. Нагаждача не ща да
го знам. Да го чете, който си ще!
С Георги-Джагаровото "земя като една човешка длан" днес
палячовци се премятат по сцената, подгаврят се. С Пеньо-Пеньовите стихове не
смеят. Вапцаровата изповед "Вяра" оплюха; за Пеньо-Пеневите къде-къде по-откровено партийни частушки, и зъб не обелват. Как ви се струва? Прост ли е
този наш простосмъртен българин, че прави разлика между партаеца-тепегьоз и
доверчиво повярвалия, мятащия се в раздвоение "бард на
социалистическото ни строителство"! Заблудите на Пеньо Пенев ги преживя цялото
ни следдеветосептемврийско поколение. Което се случи с Джагаров, можеше да се
случи само с посветен в сатанинската работилница на сталинизма и омразата. Което се случи
с Пеньо Пенев от село Добромирка, Габровско, можеше да се случи с всеки
добросъвестен, доверчив, манипулиран от деня на раждането си българин. Е! За врагове ли ни
броите, госпожи и господа поклонници на т.нар. европейски духовни ценности, нас – втората, третата, четвърта и пета категория граждани на
Републиката! Ало!... Облаците... Елита...???
Неандерталският антикомунизъм докара работите дотам, някакви бледи сенки
да се боричкат кой да влезел в Списъка на дисидентите** на изтъкнатия интелектуалец г-н Михаил
Неделчев (1942). Неандерталският антикомунизъм повтаря папагалски десета година
"Кой не скача, е червен". Кой не кълне комунизма, е комунист,
следователно: враг на народа. Кой разсъждаваше по този начин в Съветска Русия?
Ами в Германия от 1933-1939 г.? В Съединените американски щати в 1955-1958
г., когато там вилнееше маккартизмът? Не знам колко ще трае ерата на
ненавистта, разпалвана от палячовци с гузна съвест, независимо дали лидер им е старши асистент във висша марксистка школа по време на соца, или
Писарушко, който пуска перки като юнак от нашия епос.
Пловдив –
най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 29 uli 2022
Илюстрации:
- Паметник на омразата в английски курортен град***.
- Всяка несправедлива власт се нуждае от мекерето.
–––
* Буквално за "унищожение на
личността и свободата" с ехидност и злорадство се споменава на стр. 80 от
българския превод на Комунистическия манифест (Партиздат, 1985 г.): И
премахването на тези отношения буржоазията нарича унищожение на личността и свободата! Тя е права! Наистина касае се за премахване на буржоазната личност,
на буржоазната самостоятелност, на буржоазната свобода.
** (лат. dissidens, entis
"несъгласяващ се"): 1. Отстъпник от вярата, разколник; 2. прен.
Родоотстъпник.
Вж. https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/bulgaria/1998/08/15/246059_mihail_nedelchev_broi_disidentite_jelev_-_ricarite_na/ *** Стотици местни жители писаха до общинската управа, за да възразят, като един каза, че "скулптурата насърчава тийнейджърската бременност". Друг писа, че това е "унижение към жените", трети твърди, че това е "ексцентричност, позираща като изкуство". Изречени са купища позорни реплики в книгата за отзиви: "неприятна, възмутителна, безнравствена, обидна, смущаваща, неуважителна и вулгарна, безчувствена, неподходяща, чудовищна, безвкусна, грозна, без художествена стойност". И все пак общинската управа реши скулптурата да заеме място върху идиличното британско крайбрежие в Илфракомб. "Разчитахме на нашия природен чар и красоти, като курорт, но явно това не е достатъчно в наше време. Хотелите тук се затварят, трябва да направим нещо, за да подкрепим икономиката, и разглеждаме изкуството като начин да привлечем гости", казва съветник на Майк Едмъндс. "Verity" (Истината) е съставена от над четирийсет отделни части, отлети в леярната Pangolin Editions в Глостършир. Основата е къс от неръждаема стомана. Бронзовите части са отливани на части в пясъчни форми, които след това са обработени и сглобени около стоманената основа. Мечът и най-горната част на ръката е късче полимер, подсилено със стъклени влакна, а цялата структура е била подложена на изпитания във въздушен тунел, за да е сигурно, че ще издържи на изключителната сила на ветровете и морските вълни. Вж. https://www.amusingplanet.com/2012/10/damien-hirsts-controversial-pregnant.htmlБел.м.,tisss.
.jpg)
.jpg)
.png)
.png)
.jpg)
.png){kind=small}
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)