ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (451.)
Красива жена... Ако не съм калинка или
бонбон, за теб ставам невидима след петнайсет минути. Хей, аз съм калинка,
което автоматично ме прави момиче, това е, Мухо! Поръчах я да ми дойде... Какво
агнешко! Калинка, не дай, Боже! Къде е това момиче?... Какво, Жулиета?*
– И тогава
братчедът измлати оня между очите. Оня се сви и скочи срещу Гьорги, за малко да
му изкърти челюстта с глава, обаче братчед ми усети номера. Лошото е, че имаше още
един – ситен, набит кат сачма, пък аз бех с детето на брата, по-мънинкото, а и
в боя не ме бива. Тоя, нисичкият... отде изскочи, удари Гьорги
изотдолу, и Гьорги сякаш престана да вижда, прекрачи към фургона за билети,
много смешно прекрачи... кракът му увисна във въздуха... Та почна с тия невиждащи
очи да псува, а набитакът се затири към изхода на киното и изчезна. Мерна ми се
фуражка и дръпнах детето да се смесим и ние с навалицата.
Стана мелето след концерта в Панаирните
палати. Всички бехме за бой наежени, не знам що. Пък ония си го търсеха. Жалко,
че братчедът не си пази нервите, та види ли скинари, националисти, фашисти, други боклуци, не прощава. И на него не прощават. Има ги разни каратисти, джудисти,
садисти, наркоманчета. Къде ли ги учат тъй злобно като убийци да се млатят!
Чакаме го ний с детенцето при москвича. И ей
го, иде и ми крещи: "Да се омитаме, че от мазните михлюзи
кифладжии са ми по петите". Рекох: Дай аз да карам. Той: "Не!" И значи, залетели сме се към Перущица. И по пътя, току
край първите къщи на Йоаким- Груево, ни застигнаха. Викам на полицая: Малкият има чиш, моля те да свършим една
работа.
Пусна ни полицаят и аз зарязах детенцето, хукнах
през плетищата. И както си тичам, взе, че наистина ми се приходи по нужда... По
голяма нужда. Брях! Набутах се в един строеж и в сумрака, гледам, те почнали да коват дюшеме, а три метра под дюшемето – изба. Стъпих на дъска незакована и стъкла некакви, опрени до стената, се сурнаха с трясък долу. Големи
стъкла си беха, всеки случай. Пък строежът – лепнат за къщурка колкото Дядовата
ръкавичка, хем с коминче, и коминчето дими-пуши.
Откъм къщурката, чувам, някой сурка налъми къмто мене. Показах му се, и тъкмо си вдигам гащите, и те го... напреде ми мъж над сто и
двайсеткилограмов, около метър и дивендисент, към петдесегодишен, в длъжко дамско
кожено палто, бели бермудки на цветенца, със забрадка като същинска мома
мюсюлманка. "Кво има?" – вика. Ами аз така, случайно – рекох. – Само минавам.
"Няма случайни работи в тоя живот – вика. – Не те питам кво те води насам, а за чий курец си клекнал да ми сереш
в имота".
Виж – казвам, – с две голи ръце съм, ти какво
искаш? Мен полиция ме гони.
"Много си ситен – вика, – полицията с теб да
се занимава".
Не съм ситен, на двайс и една съм и съм почти метър и шеесе.
"А, тъй ли! Ми не ти личи. Я ела на светло да те видя!"
И влязохме в съборетината. Пък вътре не аз, ами той взе да ми се изповядва.
Жена му – в Пловдив, той – тук. Деца си нямали, че
жена му не ще да ражда, да не й увиснат циците. Тъй рекла. И той кандисал.
"Децата – вика, – кат израстат и кат си вземат
хляба в ръцете, вече не са деца, щото дамара ти дирят и все: дай-дай-дай, доде ти
вземат и душата най-подир".
А къщата за кого градиш?
"За никого – вика. – За мене си я градя и за оназ мръсница. Ама тя едва ли ще се върне".
Що да се не върне? Жените са като котките – връщат се, дето са яли и са се търкаляли веднъж.
"Няма да се върне, щото ги има трима тарикати, дето я наобикалят. С трамвай само не е лягала кучката, че в тоз византийски Пловдив само трамвай още не са се сетили да прекарат".
Ей, ама хич не ми се слушат глупости!
А къде да ида! Братовчеда го сгепцаха. Хлапето... то ще се върне при москвича. Що да ходя при москвича?! Да ме закопчеят и мен ли, да ме мъкнат по участъците?! Не-е, не съм се пердашил, не съм псувал на майка, чист съм като момина сълза, не съм се излагал на публично място, само рекох на оня педераст да остави момичето на мира. Тя може всякаква да е, никой обаче не му дава право да й бие шамари.
"Да ти запаря чай? – вика. – Вървиш десетина минути през къра, и си в царството на билките. Знаеш ли колко ми е дъхав чаят!"
Че прави, що питаш!
"Ти – кай – си дошъл да ми сереш на
мечтата... на къщата, дето с мерак я градя, а аз чай ти правя".
Ех, човече, що те заряза оная! Че мрънкаш и намилаш ли?
Мълчи, гледа ме и мига-мига. Мъж като канара, а на бузата му – сълзичка.
Е-е, ама таз хич не ми харесва, ставам и си
тръгвам! В Йоаким-Груево всички ли сте таквиз чувствителни?
Пък той: "А полицията...?"
Ега си! – разкрещях се. – Как па налетях баш
на теб!
Усмихва се, гледа ме, още малко, и ще стане да
ме цуне.
"Около трийсетте е – казва, – обаче
изглежда по-млада, че е слабичка, стройничка, с високо дупе. Иска я животът, пък аз
се уморих, не й смогвам на крачката. Две години бе жива реклама на Обувния
завод, показваха я по телевизора в кожени ботушки до коляно и кожен минижуп. Нямаш
представа каква прелест.
Хм, прелест... За чуждите мъже!
"Пробвах да се самоубия, като узнах първия
път, че легнала при друг. Нагълтах се с хинин и каквото ми попадна пред очи. Още ми горчи на
небцето, като се сетя. Свикнах обаче. Хубавите ябълки кой ги яде?!"
Прасето. Че кой друг!
"Мъж на хубавица си има поне двамина ортаци-баджанаци. В очите ме лъже, и пак й вярвам. А не съжалявам. Добре, че я има да грее като слънчице, да омагьосва света".
Не тя... ти си за трепане!
"Ох, да знаеш какви само й се увъртат! На
ресторант, на курорт в Китен, на Боровец с капитан Спасов от парашутните части,
с общински съветник наперен такъв, с доктор Машонов от психатрията.
Мотаеше се край дома ни и чалнат известен художник, Колю Зюмбюла, предложи ми пари да я нарисува как се изтяга гола в леглото. В изкуството да я изложи за вечни времена
насред пловдивската ни Чифте баня".
Кой знае каква е истината! – теша го. – Па и що ли за жена ти е таз? Какъв ли па мъж си й ти? А че бий се бе, човек. Като толкова си я обичаш, бий се. Я се виж какъв си як! Камък да стиснеш, вода ще пусне, а ти... Иди, па за нея се бий с онез мъжкари, белким се стресне кучката и се върне при теб.
Рони сълзи. Мен братчедът ме изкефи, че се хвърли да
отърве не само момичето, а и честта на кюнлията, де я блъскаше сред панаира в
Пловдив. И Гьорги с юмрук рече да му изясни. Ще си ги отлежи сега Гьорги в
шоколадената тия тукати, ама си бе прав. Тоз тук... баба край оджака. Писана
хурка само му липсва и къделя овча вълна.
Какво се окуми? – питам го.
Бърше очи, усмихва ми се, както си е с черната женска забрадка пребраден: "На кой ли будала къщата ще изгори слънчицето ми,
ей тва напоследък ми се върти в акъла".
.png)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар