ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (832.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (832.)

ОПАК НРАВ

– Защо ли вие графомана книжен
у мен съзряхте весел и щастлив?
 Щастлив и весел, Боже мой, се виждам,
но по-далеч от вас, за да съм жив!

Похвалата ви обезоръжава,
ценителите срещат ме с юмрук –
едва ли гарга рошава такава,
овации ще я споходят тук.

От тебе, мама, стока не ще стане! –
ако израсли сте с такъв рефрен,
като в любима пошла мелодрама
към благи думи ще сте като мен.

Така че по-добре юмрук в зъбите,
ритник отзад, и ей ме, жив и здрав,

и нека повече да не ме питат

що ми е опак българският нрав.* 

  01.09.1998.

  Бързичко се отрекохме от комунизма: окичихме го с най-отблъскващи етикети, дадохме да се почувства каква върховна погнуса предизвиква у нас. Ама дали е просто и еднозначно това всеобщо сбогуване с Голямата илюзия, която до вчера осмисляше младостта и целия ти живот? Дали не сме като онзи, до вчера примерен съпруг, който неочаквано един слънчев ден на Българската демокрация засипва с ругатни някогашната любима?! Пред съда на Историята, на идещите подире ни младички българи вадим с жар и сладострастие захабеното старо бельо, развяваме си греховете и окайваме жертвите си, па и себе си. Злобеем, забравяме, че в сатанинския театър между Девети (септ. 1944 г.) и Десети (ноем.1989 г.) имало гориво за сбърканите наши мечти, смисъл за объркания наш живот? Е, разведеният получи свободата, но вижте какво прави мнозинството с тази своя даром дадена свобода. Какви вълнуващи сюжети на алчност, пошлост, егоизъм, невежество, грандомания ни заляха със зловония! Доцентът, партаецът и в червата г-н Иван Костов (1949) бил днешният ни Стефан Стамболов, баш философът, доносник на бившата зловеща Държавна сигурност, готвен за резидент на разузнаването ни в Република Турция Ахмед Доган (1954) пък бил днешният ни Васил Левски.

  Тръгне ли да ловува (за пуританите: да изневерява), доскоро инертна и ленива, самката става гъвкава, предизвикателна, сексапилна. Не й пречи! Не я спирай! Тази изневяра й е необходима като глътка въздух за бързия плувец, съответства на призиви от самата й природа. Природата тътне в кръвта, тялото й бясно произвежда хормони на свободолюбието. Самата тя не знае какво става с нея; какви отговори търсиш именно от нея, какви обяснения?! Отстрани се, стой си на място (Ай, че лесно е отстрани да се дават акъли!); ако е писано, ще те потърси, ако ли не, ще си спестиш поне унижението да се гърчиш като червей пред собствените си очи и съвест. Жалки са сладострастните, до вчера жарки любовници, които днес толкоз сърцераздирателно хулят своята мила Партия; затова няма как да вярвам на "демократите за една нощ". Всички ние, раснали в години на соца, сме – каквото и да си говорим, каквото и да вършим, негови творения. Какво искате от нас, приучени от невръстни хлапета да живеем в аквариумчето на болшевизма с чичко Сталин (1878-1953) и вожда Димитров (1882-1949)! В основата на всяка плътска любов има и няколко капки духовна отрова.

  Учеха ни, че може да има шаблонче за щастието. Християнството дава право всеки сам свободно да избира; комунизмът предостави това твое лично право в лапите на шепа партийни вождове и шамани. Първи след Девети септември 1944 г. на политическата сцена нахълтаха фанатиците, екзекуторите, гробокопачите, рушителите с автомат и кирка. Около 1956 г. ги замениха отлично подготвените, образованите във висшите партийни школи на СССР и България демагози на Партията БКП, манипулатори на общественото мнение, опитни лицемери. И едва след 1980 г. на сцената се появиха безскрупулните технолози на властта, обиграните управленци в стил Андрей Луканов: те превърнаха политическата власт в икономическа власт и пак те чрез подставени фигури ни използват като седеммилионна маса крепостни на версия осъвременен "феoдализъм с човешко лице".

  Но и най-красивата идея е като хубава млада жена. Захванат ли с гнусни пръсти да ровят из плътта й варварите, хубавицата от романтичен красив идеал се превръща в зла проститутка. Хвърлиха в селския кенеф мечтата за Свобода-Братство-Равенство като дрипа, с която мнозина вече се бяха удовлетворявали: малцината тарикати, удовлетворявали се плътски (т.е. материално), мнозина от поколението ни наивници – духом. Които се бяха обявили за законните й стопани, доста пъргаво се отрекоха от нея. Остана само да се пита доверчивият народ от крепостници, които се вълнуват по площадите, гушнали синьо или червено байряче: Това любовта на живота ни ли беше, или обилно гримирана дърта курва? Зазяпали се по нежните й форми, замаяни от Сияйното бъдеще, което настоятелно ни обещаваха, не сме усетили как животът ни мина и замина в градеж на власт и влияние за прослойка тарикати, за днешните така приятни наглед депутати, политици, политолози, анализатори, модератори или шоумени на новия Биг Брадър.

Людмила Живкова (1942-1981) и Любомир Левчев (1935-2019)

  Чета книгата на Левчев "Ти си следващият"... Защо изглеждат така бледи стиховете, които в студентските ми години (1967-1971), и не само мен, така силно обнадеждаваха? По душевен строй ми е все тъй симпатичен обаче, даже усетих желание да го зърна отблизо, да го питам това-онова... Да, бе! Какво ли, което не знам, ще ми каже! Но за опита да се покае чрез книгата, ми се дощя да му стисна ръка. И хич, без никакви въпроси от моя страна.

  13.09.1998. 

  Влажно мъгливо утро. Лекият ветрец. Кряскащата високо над отсрещния двайсететажен жилищен блок летяща птица. Звуковите вълни: 1) от влака, който, забавяйки ход, влиза в чертите на града; 2) от невидим пътнически самолет, вибриращ на десет хиляди метра над облаците; 3) цвъртенето на птичета в пет и половина часа сутринта откъм храстите край река Марица. Това, плюс определено просташкото квакане на жена с мъжествен тембър или на зъл мъж със загрубелия глас на дърт тютюнджия – безцеремонно, заядливо и нагло, тържествуващо иронично квакане, с псувни примесено. Лай на улични песове помияри от Столипиново, дотърчали две глутници при разхвърляния от клошарите, събиращи хартия, хляб и метали, покрай контейнерите за смет. Ето я моята великолепна театрална сцена, декорът на записките от свидетел на разграбването и разрушаването под надслов "Дневник на един пловдивчанин", България пред самия финал на второто хилядолетие след разпването на Иисус. Изповедите на Любомир Левчев ми оставят усещане за пропиления горд талант. Лирическият му двойник може би е и едно от моите изображения на наивен човек. Писаното в едри щрихи мен лично ми напомня ситуации, преживени: и не само от мен. Пак същото лутане, пак същият импулс към мечтата, пак същата самоуверена наивност. Само дето не съм бил толкова пластичен и така отстъпчив пред властта, не съм бил толкова влюбен в себе си, колкото Любомир Левчев.

Върба Чавдарова (1929)

  Любомир Левчев бе "нашемомче". Не успях да дораста до "нашемомче"; девет и половина години (от декември 1972 г. до юли 1981 г.) в младежкия седмичник "Комсомолска искра" съм бил наивник, заел мястото, отредено за "нашемомче". Каза ми го през далечното лято на 1981 г. пред колеги от вестника Върба Чавдарова (1929)** – доайен на днешната "демократична" пловдивска журналистика. Девет години и половина с тази жена и с други още двама колеги делим една стая в центъра на Пловдив, в редакцията на "Комсомолска искра". А връзката на Левчев с българина или "с народа", е плакатно-снизходителна именно заради гръмките му и пищни обяснения в любов и привързаност към народа; моя милост си е самият народ; така че не ми се е налагало ни да се кълна в преданост, нито да си дера ризата по площадите на България в знак на пламенно неутолима любов. Тази наша строга българска селва и досега ме обгръща отвсякъде, докато г-н Левчев интелигентски се кълне в любов към... народа. Все пак изпитвам симпатия към лутаниците му, понеже, колкото и артистичен да ме се представя, си е пак самият себе си; от себе си не успява да избяга, та жално-милно пълни с хленч книгата си с назидателния й надслов "Ти си следващият..." 

Георги Марков (1929-1978)

  Легендата Георги Марков-Джери не ме вълнува. Приемам го за версия на талантливия творец, заиграл се в дяволски танц с лицемерите от върха на държавата. Не го жаля за личната му драма. Каквото търсил, намерил го е! Омерзението ми иде по-вероятно от факта, че и подир физическата смърт талантът му работи срещу всички нас, унижавани от партайци и мекерета, пребоядисалите се в пъстри антикомунистически цветове чистак новички демократи, накъсо: довчерашни галеници на Партията и на непотопяемата Държавна сигурност. В сферата, дето се раждат оценките ми за това или онова, за този и онзи, е мразовито, вълци и ветрища вият, пропасти зеят, зъбери стърчат в небето. Тук медният грош на вдовицата тежи повече от всичкото злато на богаташа. Нямам аргументи да защитя дори пред моя си усет за достойнство подло умъртвения в Лондон Георги Марков, колкото и талантливо да са написани репортажите му, книгите му, пиесите му.

  А бях от онези яко пристрастени слушатели на БиБиСи, които с велико нетърпение очаквахме "Задочни репортажи за България" като най-висше откровение. Да, критика на стопански безобразия и як вагабонтлук – това да, но сякаш го писал да се покаже пред чиновниците на Запада, за които България е само пул за залагане в световния покер между САЩ и света.

  14.09.1998.

  Развиделява и звукът на отдалечаващия се сутрешен влак ще съпътства сякаш тези мои записки докрай. Всичко тече и всичко се променя, а звукът на влака ме подсеща: всяко пътуване си има крайна спирка. На стр. 424*** след посещение в дома на Ърнест Хемингуей през есента на 1972 г., когато 37-годишният Левчев е втори по ранг в Отечествения фронт след "вожда" на БЗНС Бай Георги Трайков (1898-1975) – амбулантен търговец-чорапчия от сергиите на Варненския пазар в епохата на Царство България, покрай кубинските щрихи за Хемингуей, от когото като гимназист се учех как с по-малко думи се казват повече неща, Левчев пише: Спомних си формалните си писма-образци, с които отговарях на графоманите, смятащи се за "глас народен". Аз пък си спомням как на семинар, уреден от казионния Съюз на българските писатели в почивната станция на пловдивския Текстилен комбинат "Марица" горе, в Родопите над Пловдив, 2-3 км. по пътя подир хижа "Здравец", през 1978 г. великият български писател от село Миндя, Сливенско, Васил Попов (1930-1980), когато се обадих тихичко, че пред нас, дванайсетина млади автори, цитира от "Малкият принц" пасаж, дето го няма в тази книга на Екзюпери, рече: Не съм дошъл тук на цели триста километра от София (Как ги изброил па триста, той си знае!) само за да се занимавам с някакви местни графомани.

Васил Попов (1930-1980)

  Подир як запой същият този Васил Попов издъхна две години по-късно в луксозната си хотелска стая на пловдивския "Новотел". Мир на гордия му талант и посредствената му душа! За да успокоят или да приспят – по-вероятно, съвестта си на българи, част от тези "най-велики" писатели от Татово време се напиваха, където им падне и когато им падне. Винаги са се намирали любители на изящното изкуство или държавна организация да им заплати харчовете за пиячката, мезетата, забавленията, певачките, плюс компания от местни хубавици, приобщени към високото изкуство от дълбоко провинциална някоя версия на достойния Кръстю Пишурка. 

  Мило ми е, като си спомня с какво самочувствие тази 130-килограмова Грамада от мускули и дива жлъч блъсна с юмрук по паянтовата масичка, наобиколен от примрели във възхитата и потреса палета с жълто около човката, как с жест на корифей заповяда мо-мен-тал-но да напусна онова мизерно салонче с нисък таван. И... не напуснах! Отделих се от палетата и възседнах прозоречната рамка. Само да си беше леко повдигнал задника от табуретчицата, одма да съм се метнал към бодливите клони и да гушна бора отсреща. Могло и да се пребия, скачайки от втория етаж на горската хижа, но просто нямаше как да му доставя кефа да се изгаври пред онези приятелчета, с неколцина от които бях участвал в десетина рецитала пред пловдивска, асеновградска, пазарджишка и проч. любознателна публика – Тодор Чонов (1945) от село Рогош, Йордан Костурков (1948) от Пазарджик, пловдивчаните Веселин Сариев (1951-2003), Недялко Славов–Деко (1952) – син на Слави Славов, тогавашен кореспондент на партийния седмичник "Стършел", Иван Странджев (1953) – син на Коста Странджев – журналист, писател и драматург на БКП, Минко Танев (1953) и Тоня Трайкова (1955), и Добромир Тонев (1955-2001) от Ямбол, известни днес автори на четящите у нас, все по-оредяващи. Ако у великия грандоман и елитен бивш боксьор от тежка категория, "нашия български Хемингуей", както най-вероятно на подбив го наричал в компаниите им Емилиян Станев, титлата "графоман" беше стоварена като ляв прав в муцуната, у израсналия сред изнежената плаха чиновническа прослойка на София Любомир Левчев унизителното нарицание звучи къде-къде по-перфидно: значи, не само графомани, ами и – о, Боже! – "стремящи се да са глас народен". Виж ти каква наглост: да се стремят към нещо, което само Партията може да ти въздаде като един вид назначение на длъжността Тръбач на истини от последна инстанция!Първото ("графоман") може да мине като вид личен проблем: разстроена психика и прачие, второто ("стремящ се да бъде глас народен") според Л. Левчев обаче е политически акт, демонстрация на жив непукизъм спрямо Идеята, Партията и Властта, която власт е на народа. Че кой можеше да си позволи да говори от името на народа?... Нали това право се отдаваше от Партията именно като униформа с офицерски пагони! Да бъдеш обявен за писател у нас по време на соца (Че защо не и до днес!) всъщност си беше назначение на най-отговорна политическа длъжност в партийния апарат на държавата. Мнозина от най-прехвалените и досега писатели или поети си бяха пар екселанс политически чиновници; Павел Вежинов (1914-1983) само да спомена, а за останалите блестящи писатели, предполагам, всеки от моето поколение четящи българи сам ще се досети.

  През същата 1972 г., когато 36-37-годишният Любомир Левчев пъхти из политическата джунгла на Латинска Америка между инфантилни местни политици, запасани с оръжие, за да ме назначи на щат "лит. сътрудник" в пловдивския младежки седмичен вестник, поетът Петър Анастасов (1942), тогавашен главен редактор, ме посъветва да посоча имената на минимум двамина членуващи в БКП, които могат да гарантират за политическата ми благонадеждност. И така гарантираха с подписите си върху кариран лист от тетрадка две монтажнички в пловдивския Електроапаратурен завод, от цеха за авто-релета, наред с които като редови бачкатор работеше и майка ми, дипломирана висшистка в някогашния пловдивски учителски институт "Тодор Самодумов". Баща ми – мебелистът-дърводелец, едва завършил, III прогимназиален клас, чат-пат незлобливо я дразнеше: "Надке, защо ти е дипломата, като няма работа за теб! Дали да не я туря в златна рамка и да я ковна от вътрешната страна на вратата в нужника?"

  Девет години по-късно, когато ме уволняваха, в канцеларията на ОК на ДКМС секретарят на отдел "Идейно-възпитателна дейност" симпатичната Нели Пеевска**** с тенекиено гласче рече: "Жоре, много съжалявам, обаче Партията вдигна доверие от теб и не можеш да останеш в нашия вестник".

1980 г. Моето кътче в "Комсомолска искра" (1972-1981)

  Провинението ми беше, че в статия за майския брой на "Комсомолска искра" от 1981 г., посветен на Защита на човека и природата, бях описал участта на над десетина хиляди българи, основно – млади работнически семейства, настанени да живеят в условията на изоставени от Бог отвъд затъналото в престъпления и боклук най-гъстонаселено циганско гето на Балканите и в цяла Европа – Столипиново, притеснявани от набезите на обичайните нощни крадци, ама и обгазявани от Пловдивския екарисаж с воня на мъртвешка трупна пихтия, изливана късно нощем от тръбите на отсрещния бряг на река Марица. В тази част на Пловдив заболелите от рак бяха твърде-твърде много... Та мило ми е, когато сламеното чучело заеме поза на гръмовержец, какъвто е случаят не само с поета Любомир Левчев. Епигонстващият по Ърнест Хемингуей и Габриел Гарсия Маркес, и затова яко уважаван в Латинска Америка Васил Попов и патетичното нашемомче Любомир Левчев дали са съзнавали в онези години на соца, че да говори от името на народа е естествено право и дълг на интелигентния артист, и изобщо: на всеки човек на духа! Само че и тогава, както и сега, понятието "народ" бе измествано от понятието "партия". Като висши номенклатури, (назначени по списък кадри на Партията), произведените в сан Говорител на народната съвест лумпени и пройдохи от кръчмите бяха въздигани до лауреати и носители на отличия: от постното "талантлив" до нафуканите "вдъхновен", "гениален", "епохален". 

  От позицията "галеници на властта и симпатяги" назначените партийни агитатори можеха да бъдат палави и предизвикателни, можеха да трошат стъклария и маси по заведенията на онази Татова България, можеха да си организират алкохолни запои, да размахват назидателно пръст или да се кълнат в любов към народа и Партията. Подвизите им произтичаха все от самочувствието, че се борят с "империализЪма", че се явяват "карающий меч революций".***** Книгата на неслучайния и любим за моето поколение българи поет Любомир Левчев документира как партайците са съсипвали талантлива смяна млади поети и белетристи през периода 1950-1965 г. За себе си откривам драмата на един от тези поети, чийто стихове харесвам, набор на майка ми, родения в Сливен цензор на БКП Георги Джагаров.  

Георги Джагаров (1925-1995), Весо Кучето****** и Т. Живков

  Съдбата на Джагаров е печална; дето имаме тук една дума: Каквото сял, това и пожънал! Ала как да изхвърля от съзнанието си на българин онези горди стихове за достойнството ни на нация съвсем неслучайна в Европа:

Другарят ми завинаги мълчи
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.

Или:

Земя като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятаган...

И страховитото, писано в памет на Пеньо Пенев (1930-1959) "Признание":

Ръцете ми лежаха тежки
като прекършени крила,
но аз с очите си ви плашех,
смразявах ви с усмивка зла.

И ваште благоверни дами
към мене гледаха със страст,
че любех аз от вас по-силно
и пиех по-добре от вас.

  Болшевишката метастаза заглуши може би най-българския по духовен строй и рефлекс сред съвременните български поети. Мир на душата ти, Георги Джагаров! През лятото на 1981 г. – годината на стихийните първи работнически барикади в прибалтийските полски градове Гданск и Гдиня, кажи-речи, почти насред моята 33-годишнина получих вест, че Партията вдигнала доверието си от мен, че ми изстинало мястото в "Комсомолска искра". Според тогавашната им политика към опаките млади вестникари, предложиха ми да заема учителско място в тъкмо построено едно прясно боядисано пловдивско училище. Обяснението: единствен съм с диплома за завършено висше образование от цялата редакция, та когато решавали в ОК на БКП как да подмладят състава й, най-безпроблемно им било мен да преустроят, нищо, че, кажи-речи, бях най-младият в редакцията. Такава им бе версията. Което значи поне, че – слава Богу, не са ме сметнали враг на Партията ръководителка БКП и на Българския народ, а само за оказал се в компанията "нашимомчета" (рожби на партийци) случайно, погрешка.
"Ах, вашите статии много ни допадат! – потупва ме бащински по рамото и по гърба, обгръщайки ме с лапа, вторият по ранг в окръжната им партийна йерархия, масивният като четирикрилен гардероб с надстройка Димитър Димов, па кой го знае защо зад огромния джам на канцеларията си се зае да ми сочи Централната пловдивска поща: – А сега имате възможност да приложите на практика прекрасните си идеи, за които четохме с интерес. Дерзайте, млади човече!"

  Като отличие за графоманството ми, шест месеца по-късно – през юни на 1982 г., същите хора, вероятно, ме предложили за Юбилеен медал "100 години от рождението на Георги Димитров", златен. Два месеца се правя на вегетарианец, докато една лятна привечер жена ми Ася притеснена ми подава слушалката и по домашния телефон чувам металическия глас на пухкавичкия Димитър Жутев (1942-2007), коскоджа ми ти председател на най-многолюдния от четирите районни комитета на Отечествения фронт в Пловдив. И провеждаме следния разговор: 

  – Слушай, Гошо! Ела да си получиш медала. Чакаме те!

  – Не съм заслужил такава чест! – отговарям колкото ми е възможно по-смирено в слушалката. И Жутев, надушил иронията, взе, че ми се ядоса: 

  – Ей, момченце-е! Медалът ти се дава за гражданска доблест и смелост. Ела да си вземеш тенекийката и да ми се махаш от очи, да не ти се стъжни животът. Някой ще си мръдне малкото пръстче, и животът ти ще стане ад. Зарежи ги ти тез демонстрации. Имаш две дъщерички, за тях мислиш ли?!

 15.09.1998. 

  Влакът, забързал се, фучи на излизане от Пловдив. Трещят колелетата му по релсите. ала какви пътници отнася в мразовитото предесенно утро този експрес, какви грижи, какви страсти, какви надежди? Днес е първият ден от поредната ми нова учебна година, пак започва странстването ми из Античната древноелинска и Старобългарската литература. За кой ли път! Но какво прави учителят, освен да повтаря от други откритите вече неща? Ами учителят продължава да се учи, дами и господа. Понеже животът ни е едно училище: докато дишаме; докато размишляваме над хора и събития, се учим. Всяко начало е край на нещо – единствено нишката на човешкото достойнство не бива да се прекъсва. Опитах се в тези записки по наши си, български работи да представя моята гледна точка на наивен и анонимен участник в събития, и все пак свидетел на обвинението. Не смятам да съм извършил кой знае що: пробвам да кажа на глас онова, което си го мислят повечето от моите съграждани в разпнатата от алчност и невежество моя България във време на демократизация. Докато графоманствах, чувствах се дип нарядко разпнатия Исус; по-често, обаче, съм се чувствал Адам, от кал сътворен, и това, надявам се, не е поза на смирение, а участ, заложена у нормалния грешник и преди всичко – у всеки простосмъртен българин.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 18 dec. 2021

___
* Аноним (1947).

** ...Отдел "Средношколска младеж" оглави Г. Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител. (из книгата за вестник "Комсомолска искра" "Индекс 21361" на В. Чавдарова). Толкоз! Принципно положение: Което не влязло в Историята, то не е било, каквото не е описал авторът, то не е било, пък и няма как да се знае от тълпите напористи млади наивници, които идат след нас, вж. http://www.marica.bg/%D0%B2%D1%8A%D1%80%D0%B1%D0%B0-%D1%87%D0%B0%D0%B2%D0%B4%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0--%D0%B2%D1%8A%D0%B7%D0%BA%D1%80%D0%B5%D1%81%D0%B8-%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D0%B7%D0%B0--%E2%80%9C%D0%BA%D0%BE%D0%BC%D1%81%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B0-%D0%B8%D1%81%D0%BA%D1%80%D0%B0%E2%80%9D-news69977.html

*** От книгата "Ти си следващият..."

Нели Пеевска (1951), собственик на "Тракия Прес"

**** По-късно Нели Пеевска беше назначена за шеф на местния Радио-телевизионен център, преди да стане лично владение на послушници около екс-президента Петър Стоянов (1952).

***** От рус. Наказващия меч на революцията. 
****** Веселин Йосифов (1920-1990) от Чирпан, председател на СБЖ (Съюз на българските журналисти. Вж. http://www.sbj-bg.eu/index.php?t=28726 Бел.м.,tisss.