ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (777.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (777.)

  Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав, бил съм и жесток с неколцина, които не са заслужавали да им се дразня, но чувството за справедливост съм наследил от майчиния ми род, по-скоро от двата чорбаджийски корена на майка ми: перущенския и калугеровския, клани през онзи паметен Април 1876-та. – Аноним (1947)

  16 maj 1999

СТАРИ РАБОТИ 

   Продължение II

  Мечтаеше да си има мебелна работилница моят баща, тъй е. От шестнайсетгодишен, когато от неговия роден Харманли дошъл в Пловдив, обикалял да си търси работа по дюкяните; и се наел чирак, у някой си арменец да разбичва трупи на ръка. Та оттогава засъбирал един по един инструментите си. Това му бил красният блян. Гледам ги сега тези прости сечива, тази негова мечтана бъдеща работилница, и ми се свива сърцето – неугледни, мизерни пред изящните лъскави приспособления на модерната мебелна и изобщо на днешната инструментална екипировка! Тези сечива така и не му влязоха в работа; погрознели, демодирани, първобитно, грубо изработени, могат да послужат единствено за музейна колекция на примитивното занаятчийство в България.

  После баща ми продължил чиракуването при Иван Радичев, в работилницата, която и днес е там, със закнижените обрасли в паяжина прозорчета, на пловдивската улица Франклин Рузвелт № 10, пресечка на улица Гладстон – една от централните улици на Пловдив. Пухкавият като великденски козунак Иван Радичев ограби моя баща, просто не вписвал редовно полагащите се отчисления за осигурителните пенсионни вноски, които суми тарикатът Иван Радичев спестявал. То стана ясно много по-късно – когато сам тръгнах да събирам документите за пенсия на баща ми. Оказа се, благообразният "благодетел" подло изял седем години от трудовия стаж на доверчивия син на баща си, бирника Георги Бояджиев от Харманли.

  Десетина години работи сред калфите на Радичев. Седемгодишен съм бил – помня, майка ме изпращаше около единайсет часа всеки делничен ден да отнеса парче хляб и тенекиен съд с обяда на татко в работилницата на Радичев. Чираците, но и калфите ме подкачаха: "Искаш ли да те вземем при нас, а? Харесва ли ти тук? Знаеш ли какво е това? Туй е маткап, това е ренде, а онова – фукшванц". Биеха си люти шеги с едър циганин, който и лете ходеше в раздърпан балтон (а сега кой знае защо, ми напомня Йовковия Серафим, макар Йовковият Серафим да е слабичък и болнав); унижаваха го този манго до такава степен, че и аз – седемгодишният, се досещах. Пращаха го да им напазарува туй-онуй или да премете отвън тротоара; ама и все недоволстват, все гневни, мусят му се, а зад гърба му се кикотят като смахнати. Попитах веднъж онези двама майтапчии: що лъжат, че мангото им откраднал пари. Говорят му: "Имахме тук едни пари, много пари, сега що ги няма, а? Къде са парите?" и човекът се кълне, че не е пипал пари, заклева се в децата, в майка си и баща си. Идеше ми с юмрук да ги убия. Сълзичките ми се стичат по бузите и брадичката, крещя към моя татко: "А ти-и... ти си мълчиш! Мълчиш си, нали... Защо мълчиш, когато знаеш, че лъжат?"

  И майсторско свидетелство си имаше. Във варакосана позлатена рамка, зад стъкло. Там е и сега навярно, окачено преди 40 години до отдавна спрелия руски часовник с кукувичка, махало и два чугунени топуза увиснали – долу, в избата на пловдивската улица Янко Сакъзов срещу черквата "Свети Георги" в Мараша – ненужно, потънало в прашасали паяжини свидетелство, че някой си Кирил Г. Бояджиев има правото да се нарече Майстор-занаятчия по мебелно столарство. Ала той, моят суров и сдържан на вид баща, никога не стана истински стопанин, не стана частник, както се беше изразил със самочувствие на праведник, на човек, вечерял с Бога, инак доста уравновесеният колега от младежкия вестник "Комсомолска искра" Георги Петров (1944)**. Три пъти започва и три пъти се появяваха общинарите с новичките си издути чанти от телешки бокс и самочувствие, присъщо за Чиновниците на Властта, с белите си добре гледани меки ръчички да му запечатат подредената като за показ бедняшка работилничка. 

  Как ли да стане частник, като от появата на Държавното индустриално предприятие "Напредък" (пловдивска мебелна фабрика) до самата си смърт беше здраво свързан с това социалистическо изобретение за превръщането на талантливия работливец в "организиран трудещ се пролетарий"! Доносници – най-любезни съседи-партийци се грижеха някой "затаен враг на Партията" да не наруши височайшата повеля; разни ми ти там Панчовци, вечните мазни, хлъзгави мекерета на всяка власт в моята България. Ой, как се големееха мекеретата, как отвисоко, надменно и смръщено ни гледаха този род отрепки, доносници нас, простолюдието! За тях бяхме безпартийна, политически неясна за властта паплач, аполитично стадо. Тези същите бяха съчинявали и досието за аполитизма на баща ми, който по фронтовете на войната си беше рискувал живота, докато парвенютата шетали в тила като герести петлета с червената лента на ръкава по митингите крещели: "Да живей!" и "Вечна слава!", съчинявали верноподанните си плакатни обяснения в любов до генералисимус Йосиф Висарьонович, с баданарка по тараби и вестници шарели: "Да живее Сталин – вожд на световната революция!" или "Смърт на опозицията!"

  Ех, Гьорги Петров, колко сметчици неплатени имате Вие и Вашите партийци! Вярно, дребничко е изсъсканото за баща ми частник, ала натрупала ми се е камара от такива дреболийки, които пълнят спомените на милиони българи по градове и села. Може би и ти сега се чувстваш омърсен, част от унижените и оскърбените, от употребените за обогатяването и честития живот на шайка отродници от България, мекерета на новия ни Голям брат. Тези отродници умееха патетично да творят лакърдии за прекрасното бъдеще. Къде ли? Ами че отвъд хоризонта, на майната си – както казваме в Пловдив, демек, в някой друг живот, когато ние – свидетели на всичко това, няма да сме живи.

  Ако пишещият не формулира претенциите на този мълчалив многострадален народ, от който сме се пръкнали, има ли кой да разкаже за тези неща на младите?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 30 oct. 2021

Илюстрации:

- Пловдив, 1938 г. – 16-годишният Кирил Бояджиев.

- 1978 г. "Кешки да те бях направил дърводелец".*** 

___
* Добавено при преписа двайсетина години по-късно, когато се вижда как се скупчиха в разни партии с красиви имена функционерите, икономистите, офицерите и редовите доносници на бившата Държавна сигурност. 

** Зам.-главният редактор на младежкия пловдивски вестник – протеже на Дража Вълчева, което ни пишеше досиетата, пред двама печатари рекъл: "Що го защитавате? На Бояджиев баща му – частник".

*** До края на живота си баща ми Дърводелецът съжаляваше, че е допуснал да губя четири години в Софийския университет. Да не била майка ми пазарджиклийката, нямало да допусне синът му да не го наследи в занаята. "Златен е този занаят, от мен да го знаеш." – не е пропускал случай да ми чука сол на главата. Бел.м., tisss.