ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (666.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

ПЛОВДИВЧАНИН (666.)

   Съществува идеален свят на лъжата, където всичко е истина. – Станислав Йежи Лец (1909-1966)

ГРАПАВИТЕ СТИХОВЕ НА ДАНКО*

СОЛАРИ

Заровени до кръста в жаравата на юли,
соларите димяха под божия престол.
Приличаха на мравки с гумени цървули,
пълзящи в маранята на хълмовете сол.

По сребърните дрипи на ризите солени
се стичаха спектрално вълни аерозол.
Соларите с лопати, красиво оцветени,
въртяха небесата над хълмовете сол.

Избухваха вихрушки. Топяха се кристали.
И гларусите падаха от ореол на ореол!
Тръстиковите шапки на бедните солари
венчаеха с прослава хълмовете сол.

И люспите на рани – вечната награда –
се рееха в простора под нокти на сокол.
Соларите ритмично, с езическа балада,
танцуваха в жарта на хълмовете сол.

Лопатите – комети – преплитаха опашки
над солниците мирни с космичен произвол.
Нищожни като мравки, дрипави и прашни,
соларите потъваха под хълмовете сол.

МОЖЕ ДА Е ВСИЧКО

В ръцете ми туптящи умираше нелепо
човек, делил със мен постеля, сол и хляб.
Усещах как потегля към небитието
един неповторим, катастрофирал свят.

Под бинтовете още хлопаше сърцето.
По устните сълзяха ручейчета пот.
Прозорците кънтяха от кипналото ехо
на чуждия и грешния, далечния живот.

Умираше човекът, тръгнал главоломно
безсмъртие да дири с бензинови пети.
Угасваха безмълвно, с пукане тревожно,
надежди и страдания, измами и мечти.

Сред болничната стая плачеше душата.
С каква ли вяра можех да я утеша!
Пред нея вече се затваряше вратата
на вечната и свята земна суета...

Но биеше в челото съмнение горещо,
от памтивека още останало със бяс,
че може да е всичко, но не е човешко
да няма в небесата място и за нас!

Гурково, 25 февруари 1984 година 

Йордан КРЪЧМАРОВ

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 22 uli 2021

Илюстрация:

- Данко като хлапе, по-големия брат на сестра си и сирак от малък.

___

* За връстниците му в Гурково, за съселяните си беше Данко. Данчо го наричаше майка му, ала не ми се нрави точно това име; зная защо, но не ми се ще да обяснявам. Да го наричат, както щат! То не променя нещата.

За споменатите в предния текст:

- Георги Джагаров (1925-1995). Издъхна в самота, отчаян, изоставен от любовница и от онези, които му вървяха по петите, докато бе фактор, като човек от тесния приятелски кръг около Тодор Живков, наред с такива личности в Българската литература и публицистика, като Емилиян Станев, Йордан Радичков, а до едно време и Георги Марков - Джери. Има страхотни стихове за антифашистката съпротива и за любовта към България, към жената, както и срещу снобеещото парвеню сред родните интелигенти от онова време.

- Стефан Цанев (роден на моя рожден ден от годината, но през 1936). Като Данко, падах си по стиховете му. По-късно реших, че не си падам, заради плакатния привкус на повечето неща от този иначе симпатичен поет, чийто стихове си препредавахме един на друг заради усещането, че казва високо на глас неща, които повечето поети от неговото поколение не смееха дори да си помислят, камо ли да изрекат.

- Георги Константинов (1943). Типичният възторжен комсомолски поет. Гланциран, музикален, сръчен да се приобщи без особени лични притеснения към силния на деня. Бел.м., tisss.