сряда, 12 май 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (581.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (581.)

Начало на Голямото завещание от 1972 година

Самоуверен глупак и кръгъл наивник, някой си Георги К. Бояджиев,
роден на 7 август 1947 г. едва час преди полунощ от студентка в местния учителски институт, забременяла от влюбен прохождащ чирак в частна мебелна работилница,
написа по свой каприз 122 ле-та* и десетина балади, като следваше стила и примери от достойния живот на сеньор Франсоа дьо Лож или дьо Монкорбие, по-известен на света като отмъстителния поет побойник Франсоа Вийон, роден през 1431 г. в Париж.

І

На двадесет и четири лета
и с още жълто край устата, 
след пристъпи на глупостта
открехвам най-подир вратата –
с досада да прогоня самотата,
която ме измъчваше до днес.
За всичко е виновна суетата;
проклинам я ухилен, но злочест.

ІІ

Не ми се нрави участта
на тих беглец от този свят,
та ще отворя тук уста,
с редица примери богат.
За доста нещо ме е яд,
макар че малко съм живял, 
ала на всички смъртни брат
по ум, по чест, по земен дял.

ІІІ

Живях си кротко, по закон,
та бе ми чужда дързостта,
ала омръзва с бавен кон
да се мотаеш по света;
желал бих някоя врата
да натроша със здрав ритник.
Естествено, в туй няма такт,
но пък е ясно като вик.

ІV

Като камбанен звън кънтиш,
освободен мой зъл език –
ти дълго беше плах и тих,
печален като мъченик;
но за да бъде всичко шик,
тъй както дръзкият Вийон
да изкрещим: Почакай, Миг,
да се сбогувам с Вавилон!

V 

Да се простя с циничен жест
с онези мамещи бедра,
пропаднал в Пъкъла без вест,
да знам, че бил съм аз докрай.
О мой божествен, вечен Град,
върни ми детството, върни
за миг годините назад.
Но можеш ли да върнеш Нил?



Не ни се връща нищо тук
и споменът е тъй лъжлив –
дарява юли с вълчи студ
от август няма по-мъглив,
мъртвеца слави като жив,
най-живия полага в гроб;
най-грозният е най-красив,
нищожеството пък – на трон.

VІІ

Във виното шуми кръвта
на Миналото... Хей, налей
горчив пелин за любовта,
която в спомени живей!
Морякът за вълната пей,
а селянинът – за земята,
която рови, мачка, сей...
Те всъщност пеят за жената.

VІІІ

За скръб и щастие, ще кажа,
прегръщал съм се тук и там,
целуваха ме устни влажни,
но влюбен ли съм бил, не знам.
Потъвах си от страст, от срам, 
обаче с огъня играех –
готов уж цял да се раздам,
а после тичах като заек.

ІХ 

Обръгнал в купища вини,
не съм го правил на шега –
човек обича в светли дни, 
щом кротичко вали снегът;
но зъзнещ, без пари, в тъга,
скърбя за всеки минал ден.
Каквото казах досега,
ще ви го кажат и след мен.

Х

На влюбените безнадеждно,
които много нещо помнят,
оставям сянката си нежна:
та нека цял живот я гонят.
Дори сълзичка да проронят
за себе си, пак е добре – 
ще кажа, нямам нищо против, 
и всеки ще ме разбере.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 12 maj 2021

Илюстрации:
- Август 1972 г., м. Юндола; снимка, правена от баща ми.
- За скръб и щастие, ще кажа – целувал съм се тук и там.
–––
* Ле – осмостишие, заимствано от едноименната поема на Фр. Вийон. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...