Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

вторник, 4 май 2021 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (572.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (572.)

...онова спокойствие, което обзема хората, щом разберат, че – колкото и зле да им изглежда положението, няма абсолютно никаква причина то да не продължи да се влошава.

  09 noe. 2001. ЛЮБОВТА Е ГОЛГОТА

  "Липсва ни именно взетото, с нас е, което не взехме"... Гатанка, зададена от децата на рибарите от елинския остров Хиос, затруднила Омир. Изпаднал в затруднение, той си отишъл от този свят, без да разгадае, според легендата, вложеното послание в уж една детска гатанка. Вземането е акт в материалния смисъл; а невземането е духовен жест – именно то е, което ще следва невзелия, ще остане вечно обновяващ се спомен за него, непосегналия да се възползва. То не е толкова гатанка, а по-скоро сентенция, мъдрост, афоризъм от зората на хилядолетната ни цивилизация.

  25 noe. 2001.

  Кой съм! Глас от преизподнята на битието, глас, който шепти, а съвсем не е смирен. Защо съм на този свят? Явно, не съм му нужен; скрито – ида от мъртвите да съобщя нещо, което и за мен е неясно. Мечтая или бленувам хармония, срещам враждебност. Не мога да си представя живота без бясна съпротива на посредственото срещу всяка смислена инициатива. Лицемерничи, ехидничи, крещи укорително: "Умозрителен си и внасяш смут, чужда ти е мъдрата хармония, чуждо ти е на теб спокойствието". И що да сторя? От себе си не бягам; това съм: не посягам да се кръстя пред икони, защото Бог – ако го има, си е у нас: отваря хоризонти, вълшебни пространства, наситени със светла печал. Кръстенето – ако някога го сторя, ще ми е от лицемерие; който ще да се кръсти, на мен не ми се полага да се кръстя пред себе си. 

  Любовта е Голгота. Предават те тъкмо онези, които обичаш. Не им се гневи, защото не са те разбрали! Търсели са друго у теб – и това е тяхната грешка. Не откри досега истинската Мария Магдалина, може би изобщо няма такава жена на този свят. Ала не съжалявай за Илюзията, че има такова същество. Та тази илюзия поддържай жива и свежа у себе си, не се отричай от нея, истинският мъж е както Зорба Гърка – живее и твори в илюзии, нерядко твори именно в чест на измислен от печал и мъжки копнежи женски образ. 

  Това трябваше да се случи, трябвало е многократно да се случва и е закономерно, защото точно в изпитанието човек открива своята вътрешната структура, скрития си състав и отговор защо е пратен на тази земя. Вече знам кой съм – водач на слепци и глухонеми. Нито ме виждат, нито ме чуват, но знам техните желания, мечта да живеят пълноценно според вярата и нравствеността. Знам и че съм по-грешен от мнозина, но кожата ми е загрубяла отвън, за да е отвътре нежна и уязвима. И колкото по-уязвим, толкова по-уверен в духа се виждам. И колкото по ме бият по лице, толкова по-висок се усещам. Величието ми на простосмъртен е в униженията и оскърбленията спрямо моето. Нещастни, убивайки мен, себе си погубват, че нищо тяхно не съм пожелал, а те хем моето взеха, хем ми се гаврят в лице, като лукаво се възгордяват от поражението ми сред тях.

  И ще си отида по реда. Други ще говорят в същия стил, който не аз съм измислил и не е от тщеславие, а от покайване. Възможно е да съм се главозамаял и самовлюбен, и луд да съм станал сред тълпата от разумни роби на материалното си благополучие. Ех, суета... Колко страсти напразни ни носиш! Но не е ли това животът ни в цялата си величественост и пошла шарения! Казах на момичето си, което отиде при друг, да си запали свещица, но да е сама. Защото пред съвестта си човек не може да се изправя с другиго покрай себе си, пред любопитните очи на други човеци изобщо. 

  Най-краткият път една идея относно материалното да ти се сгромоляса е, като не й пречиш да се осъществи докрай. Та така хлапенцето не е в състояние да определи за новата си играчка скромно място в редицата на другите си вещи, докато не се наиграе до насита с нея, именно за да свикне с нея, да престане да я възприема, сякаш е нещо особено. Омагьосал сам себе си, втрещен от чудото да поиграе със стойности, което жестоко се наказва, човек не подозира колко далеч може да стигне в играта да залага себе си на рулетката на щастието, където печеливши няма. Печели крупието, само не залагащите; ала странични хора тук не обсъждам. 

  "Любовта – това са дарове в кладата, и винаги за нищо" – напомня руската поетеса Марина Цветаева (1892-1941)*. "Страшно е да вложиш себе си в някой друг за нищо и без гаранции. Ала само механиците на перални машини дават гаранции; животът не ги дава. И затова тъй се опасяват хората от истинската любов. Та нали тя, без нищо да ти гарантира, само ужасно много задължава! И затова толкова често се разбива в страхливостта. И нерядко по-леко е да се измислят възвишени мотиви и да се избяга, отколкото да се поеме тежестта на нейното бреме. После напред е пустош, обида, че животът те заобиколил в нещо главно. А после е тъга."**  

  27 noe. 2001.

  До момичето, което си тръгна. Не искаш да боли? Желаеш от сърце да съм щастлив, и поне да не ми личи страданието?! А може би трябва да съм весел, духовит, да стоя здраво на нозете си, когато всичко свое виждам да се люлее, в руини да се срива и да губи смисъл! Имам чувството, че ме познаваш по-добре от когото и да било, а не съм предполагал колко остро си в състояние да ме укоряваш. Да, въобразявам си, че съм силен, точно когато съм толкова безпомощен – и едно дете с детската си логика може да ме повали по гръб. О, колко непохватен вече се откривам! Как никъде не съм си на мястото! Колко излишно и неуместно е всичко, което казвам и което върша! 

  Всъщност, стоя вкопан до гърди пред високи вълни, сред пустинни пясъци. Суетен и смешен, гледан отстрани, видях се егоист, който изведнъж открива, че не е пъпа на Вселената, а скучно мислеща тръстика от периферията и от покрайнините на живота. Я-я-я, какво нещо! Имам ли свой личен живот?! Не. Подчиних всичко на писането и в твоя чест, Слънце. Стоящият в сянка, "подземният книжен червей"*** съм. Приех тази роля, за да не те притеснявам със себе си. Наистина, какво знаеш за моите безсънни нощи, за моите вътрешни неуредици и несъгласия! Приех моя дял заради разкоша да се чувствам обичан и необходим; оказа се, че нито едното, нито другото било истина. Леле, как боли, че и тази илюзия ми се сгромоляса! 

  Какво ли знам за теб! Била си с мен, а пък нехайно съм отминавал подробности от твоята горчива участ. Но тъй малко си ми казвала как самотно, мизерно преживяваш с мен годините, когато би трябвало да си най-щастлива. В години, когато би трябвало да си най-щастлива, предлагал съм ти щастие на откраднатите мигове – усамотение крадешком на нашия остров. Какъв нагъл лъжец, какъв веселяк и фалшив клоун съм бил! И нищо не ме оневинява. Заслужил съм да ме пренебрегнеш. В объркания ни с теб съвместен живот такъв като мен, оказва се, не може да ти е опора. Но питам: как толкова бързо и как тъй друг мъж е бил посветен в личната ни драма? Къде съм бил, когато тъжно си му разказвала онова, което десет години си премълчавала от мен? 

  Просяк съм, а онзи мъж е воин. Героично се сражава за теб и заради теб. Позволила си да ти стане водач през скалистите сипеи, през слънчевите дни на времето. Когато идваше при мен задъхана, той те е изпращал почти до вратата ми. Той знаел. Него си посветила, пуснала си го да оглежда храма ни отвътре; но къде съм бил аз? Бил съм на пътя ви един към друг: като голям объл речен камък сте ме изтъркаляли встрани, и виждам: отминавате, хванати за ръце, омагьосани, напред, най-после истински, най-после заедно и щастливи... Онова, което десет години си ми отказвала, на него си го поднесла учтиво, с грациозен поклон на хубава жена, която си знае цената и държи да бъде купена достатъчно скъпо. 

  И тук себе си питам: какво правя? Работа ли ми е да те мисля, да страдам по теб? Разумът гърми: Не ти е работа повече да я мислиш! Сърцето друго шепне, от сърцето са ми тези гърчове. И не ми се живее повече с това сърце; така и не успях да го науча ритмично да тупти, звънко като камбанка от бронз в гърдите. Тези дни времето сякаш спря своя бяг и стана тихо, много тихо, ужасяващо, космически тихо и пусто, смисъла си внезапно изгуби целият свят. 

Най-долу в ада бих поставил предателите в любовта,
горчиво жалил с тях и страдал едва ли не наравно с тях.
От суета светът пиян е – прослава, вещи, власт, пари,
ала над всичките ни драми красиво любовта гори.

Ех, любовта се не продава, не се разменя с нищо тя
и който не я заслужава, е най-нещастният в света.
Обичай грешния, обичай! В печална кротост разбери,
че без любов човек е никой. Красиво в любовта горим.

От почест тя не се нуждае. Изгодата не търси тя –
над нас кръжи като ухание, ала по-силна от смъртта.
За теб тук някак си написах разочарован този стих,
Декември е у мен и мисля, че всичко вече съм простил.

И ти пред мен сияеш жива, по-лъчезарна отпреди –
да, грешница, ала красива, у мен – в успехи и беди.
Щастливец съм – все пак те има и образът ти е у мен

като жена, на чужд любима до сетния ми ден.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 4 maj 2021

Илюстрации:
- Любовта като зазоряване в стихиите на природния кръговрат.
   - Есен в двора на Софийския университет "Климент Охридски".  

___
* Цитирано от психолога Галина Башкирова в книгата „Насаме със себе си”, изд. 1977 г. 
** Цит.съч., с.214. 
*** Определение на онзи мъж пред моето момиче. 
Текст на песента в клипа на Bliss "Breathe"

ДИШАЙ

Време е за всички,

за да чуем звука
и всички самотни хора,
които живеят под земята.
Не слушай друг,
просто слушай себе си –
защото промяна може да се случи само
когато сам се промениш.

Няма да бягам,

няма да се крия;
искам просто да живея,
да живея моя живот.
Дишам с болка –
аз съм владетелят на моя свят.
Дишам с мир,
аз съм владетелят на моя свят.

Имай смелост да се убедиш

как всичко, което правиш,
всяко твое и най-малко действие,
се обръща върху на теб.
И не искам оправдания,
ни да чуя за горчивината ти;
имам много неща за много хора,
които искат да дадат всичко от себе си.

Авторизиран превод: tisss
Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар