АНА ІІ

АНА ІІ

За всички, които ще кажат: Това не се отнася до мен!

  На петата година започна да му изневерява. Той пък започна да пие от мъка и да я бие, заради което пак пиеше – от угризения на съвестта и от съжаление, защото още я обичаше, а и тя наистина бе доста слабичка. И пиеше нормално, колкото се полага на трийсетинагодишен добре узрял мъж с красиви клонести рога. Струваше му се, че всички знаят неговия позор и тайно зад гърба му си шепнат с ехидни усмивчици: "Рогоносец!... Ей, рогоно-о-осец!" Добре, ама не виждаше пред себе си враг. Имаше доброжелатели и когато размазваше изневерите й, като се опиваше от перверзните подробности, свикна да го съжаляват, да кършат ръце, да го гледат с натъжени очи.

  Защо не! Това също може да доставя удоволствие в известен смисъл, макар общо взето да е по-гадно от каквато и да е изневяра. Като не можеш да се примириш, поне не се излагай пред хората!

  После тя се влюби бурно в бивш затворник – някой си Иван Щипков от Калояново, село, десетина километра от Пловдив, и направи опит да се самоубие с хапчета. Не че й се умираше, но не можеше да преживее, че бившият пандизчия, момче кораво и печено, се поуплаши от нейния кротък мухльо. Направи го и от инат, и от неизживян някакъв закъснял, от ученическите години момински романтизъм. Покрай грижливо сдиплената бяла полупрозрачна рокля с цепка почти до кръста, златните сандали с десетсантиметров ток, вносния сутиен "Triumph" и бикините остави в чантичката си четири писъмца, в които сърцераздирателно се прощаваше с двете си дъщерички и родителите, с мухльо и в запечатан пощенски плик – с Любимия Щипков.

  Дремеше му на любимия! Седеше си както винаги в центъра на града с компания в кафене "Havana", по-известно като Раковото заради пушеците и заради постоянната тайфа от градски пройдохи и тарикати, и си правеше други сметки, докато тя с едър детски почерк най-подробно описваше къде и как да бъде погребана и как цялата й нелепа смърт да бъде обвита в дискретност.

  Но театрото си е театро. Късно вечер, около полунощ Щипков звънеше на Мухльо, хълцаше пиян в телефонната слушалка по половин-един час, а Мухльо, разбира се, го успокояваше – толкова широко сърце имаше този мекошав мъж рогоносец!

  – Кажи къде е тя? – питаше бившият пандизчия всяка нощ по едно и също време.

  – Тя е много далеч оттук и никой не бива да я безпокои – вълнуваше се Мухльо.

  А Щипков продължава:

  – Идеше ми да те пребия, като я видях на Градския плаж насинена.

  – Тъй ли! Че аз пък къде съм бил? – питаше Мухльо.

  – Играех шах и тя се беше излегнала върху хавлията ви на метър от мен.

  – Как не съм забелязал!

  – Какво да забележиш, тя ме обича! Обича ме и е всеотдайна. Не съм срещал жена, толкова всеотдайна. Ти собствената си жена не познаваш, аз я познавам по-добре.

  Полежа месеца в психиатричната клиника "Д-р Корсаков" върху източния склон на Джендем тепе, походи зашеметена из улиците на Пловдив, па отново се втурна във водовъртежа. Само че сега стана много по-прикрита. Залагаше в името на Голямата любов себе си цялата – душата, тялото и живота си, за честта хайде да не говорим! Залагаше, и като че ли винаги печелеше, винаги ставаше, каквото тя си пожелаеше.

  А Мухльо се сви като пържено бъбрече, почерня той, състари се, кожата му стана прозрачна, костите на раменете щръкнаха до ушите.

  Грандиозни планове се чертаят, набелязват се светли перспективи, дружно върви и върви народът към сияйното бъдеще; ала сред нас някои хора живеят със своите красиви романтични илюзии и никак, ама никак не им е до хорови декламации. Да-а! "Суров е животът", както казваше старшината в казармата.

  Най-после налетя на един суров мъжкар, на когото от нищо не му пукаше. Ходеше му в квартирата или по квартирите на негови авери – слушаха диско, пиеха, пушеха марихуана, понякога се събличаше за кеф на компанията; момичетата, наред с нея, ставаха общи за цялата тайфа. Някои от приятелчетата там си падаха по нея. Стана номер осми от поменика, татуиран върху могъщата гръд на бронзовия непукист. И тъй като имаше вече една Ана, тя стана Ана ІІ. Звучи като име на кралица, нали!

  Кралицата работеше в най-луксозния магазин "Евполпия, на щанда за конфекция: костюмчета от поли, рокли, дамски блузки, хавлии. Спеше през обедната почивка в складчето зад щанда. Хранеше се през деня с евтини супи, яхнии от вегетарианския стол. Потеше се от задухата и от неспирното подлудяващо стържене на подметки из магазина. Навикваше злостно клиентите или пък хълцаше неизвестно защо, свряла се в най-тъмния ъгъл на склада, да не я забележат колежките.

  Когато дип нарядко дъщеричките й се вестяваха на щанда с "Мамо, мамо, мамо...", отпращаше ги да си вървят. И скоро те съвсем престанаха да идват при мама.

  Мама се прибираше вечер късно, съсипана от умора, от цигари и от кафе с коняк, за да сготви надве-натри. Докато Мухльо издуваше перки в захабения им едностаен апартамент накрая на града и маршируваше от стая в стая, като се невротизираше, доколкото му позволяваха силите, мамчето се друсаше капнала от умора и отврат от самата себе си върху изтърбушените седалки на последния градски автобус.

  Петнайсет години прелетяха като петнайсет птичета от едно ято. Някога двамата – Мухльо и Ана ІІ, мечтаеха да бъдат щастливи.*

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 31 maj 2020

–––

* Текстът е писан през лятото на 1988 г. Бел.м., tisss.