ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (243.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (243.)

           Дали нещо се е случило, ако никой не го помни?

  17.01.2001., прод. ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ

  Захванах днес "Д-р Фаустус" – върхов роман на зрелия Томас Ман, писан от 12 май 1943 до 29 януари 1947 г., според педантичните сведения на автора, от 68-та до 72-та му година. Ей така се създава митология около един роман, минава ми през ум. Все този познат от "Вълшебната планина" (1912-1924 г.) стил, което освен за липса на развитие подсказва и за особен род предвзетост. Пак имаме пародирани образи, като тук основно е "поднесен в ограничеността си" разказващият великата скучна драма Серенус Цайтблом – доктор по философия, навършил шейсетата си година.

  Че недостатъка си да твори жизнена, интересна проза е превърнал в основен свой белег за стил, ми е ясно вече, но то се съчетава и с особено задълбочени анализи и размишления от публицистично-философски тип. И май това съчетание ме изкушава да чета тежкоподвижния обемист, обстоятелствен хер Томас Ман, от когото очевидно има какво още да изстискам, понеже под масивната типично швабска умозрителност пулсира нещо, присъщо за други, много по-далечни паралели и меридиани – не, не средиземноморски, по-скоро напомнящо латиноамерикански натюрел.

  Стр. 46*: "Защото макар артистът да си остава през целия живот по-верен на своето детство, отколкото отдалия се на практическа дейност човек, макар че той, противно на практичния, остава завинаги в чисто човешкото, бленуващо, игриво състояние на детето, пътят пред артиста до по-късните неподозирани стадии на неговото развитие е безкрайно по-дълъг, по-авантюристичен и покъртителен за наблюдателя, отколкото пътя на обичайния човек, за когото мисълта, че и той някога бил дете, далеч не е тъй болезнена" (из разказа на подставения пародиен тип Серенус Цайтблом за гениалния Адриан Леверкюн).

  Всичката въпросна словесна плява, макар на три места да съм я попрочиствал от обстоятелствени налепи, може да прозвучи и по-човеколюбиво, например: "Понеже човекът на изкуството целия си живот е съпътстван от детството си, това кървене у него по детското е всъщност основен импулс за творчество". Кощунство ли е от моя страна да редактирам гениалния Томас Ман? Как може да се пише за отсъствието на предвзетост у артиста (както е въобще при детето до третата-четвъртата му година) по толкова показен, снобски начин?! Пародирането тук не извинява, текстът по-горе вече не е пародиране, а немощ у автора Т. Ман или у българския му преводач (във второто силно се съмнявам).

  18.01.2001. 

  Четейки успоредно, наред с Томас-Мановия "Д-р Фаустус" ей тъй, само за разтуха, монографията на приятеля проф. Иван Сарандев за Йордан Йовков**, налетях и на следната академична мъдрост (с.50) за първата отпечатана работица на 22-годишния през 1902 г. Йовков – стихотворението "Под тежкия кръст": "Очевидно в случая е отразен ранен етап в идейно-политическото съзряване на автора". Отдавна, от 1970 г. се питам дали Иван е неуверен, че разбира от литература, та затова се ровичка само из автори, доказани и многократно утвърдени, според закона, май беше на Мърфи: че всеки умира да се занимава с онова, което е извън неговата компетентност. Какви ти етапи в идейно-политическото съзряване? Що за глупост! Талантът е нещо колкото капризно, толкова и монолитно като цяло, което се очиства и се шлифова не в строги мерни единици, а по-често случайно, непреднамерено, в самия ход на личния живот у твореца. Ала не! – търсим общи места, патерици са ни нужни, подпорки и проходилки, понеже не сме в състояние да приемем спокойно, че даровитият е нещо, получило се като че ли от само себе си: съчетание на божествени качества и човешки слабости, не Гьотевият хомункулус***.

  24.01.2001.

  Тежката артилерия и в нашата национална литературна критика предпочита да се занимава с автори – поети и белетристи, доказали се, утвърдени и преутвърдени. И то, разбира се, хич не е зле – нали по известните имена от литературната ни история градим самочувствие на цивилизована нация! Все друго си е я професор, я доцент, в краен случай редови университетски преподавател вече да е огласил откритието на годината и десетилетието или на епохата, и изпървом плахо, озъртайки се като диви зайци в лехата с моркови, а сетне все по-храбро и настървено литературните адепти, демиурзи, корифеи насочват лупите на очилата си и читающата родна публика към новопоявило се небесно светило. Светилото изскоква из мрака на първичния хаос неугледно – рошаво и тантуресто, с късове обилно окървавена плацента и слуз по себе си. Следва критическа студия, монография, панорамен обзор, философски опус, трактат, психологическо, социологическо, етнографско обследване на подтекста – какво писал авторът, пък под писаното – един, па два, па до пет пласта прозрения за живота, човешката личност, за нещо изчанчено, хем нищо не значещо, като да речем, световния прогрес и борбата за мир при нарастващия глад за все по-мощни оръжия.

  Примери от подобен род колко си щеш! Иде ми на ум как точно такива храбри хора откриха Йовков (1880-1937), ами да, същия Йовков, когото прогресивната марксическа лит.критична мисъл воглаве с уважавания в партийните среди публицист, лит.критик и историк Георги Бакалов (1873-1939) бе проклела 1932 г. като буржоазен апологет****, а подир славния Девети септември (1944) Пантелей Пантев, заменил фамилното си име с "прогресивното" Зарев (ЗаРеволюцията), днешният академик сред оценителите Пантелей Зарев, и сонм "прогресивни" лит. критици на Партията бяха преутвърдили Йовков за буржоазен. И по тази идеологическа причина бяха изхвърлили Йовков от читанките за малчугани и от гимназиалните ни христоматии някъде до 1956 г. Дребни грешки са то! Грешки на растежа, както по-късно ни обясняваха в лекциите си като за пред студенти гафа същите литературни свахи през 1967 г. в Софийския университет. Разправяла ми е преподавателката ми проф. Розалия Ликова през далечната 1970-71 година какви страхове брала, какви унижения затова че единствена в многогласния хор на Йовковите отрицатели след 1944 г. настоявала: Йовков е автор от европейска величина. Толкоз по темата за "тежката лит.критическа артилерия" по нашенско!

  Пиша не да омаловажа по-късни детайлни анализи върху творчеството на Йовков, извършени не само от днешния професор в няколко университета Иван Сарандев; дяволчето у мен обаче любопитства – задава неудобния въпрос: За по-неизвестни автори, за едва-що прохождащите литературни таланти кой пише, кой има храбростта днес да се застъпи, да им се зарадва, да им помогне да израстват, да укрепнат, да ги тълкува, да ги проектира в бъдещото им развитие като писатели, като изразители на нашата самобитност, стил, култура? Лесно се пишат назидания към неукрепналия талант, лесно е да вадиш като нова петолевка и да сочиш качествата на автор, приет вече в Духовния ни пантеон. При всичкото ми уважение към тежкоартилеристите – "литературни гаубичари" как да не питам и от твое име, простосмертний простодушни читателю: Спря ли да ражда Българската литературна нива? Сред гъмжилото от нови имена къде са литературните критици от ранга на един Белински*****, да кажем, или Владимир Василев, ако ще говорим за нашия български вътрешен духовен пейзаж?

  Мога да посоча, ако още не е станало ясно, и случая с признанието, което сполетя поезията на Никола Вапцаров почти десетилетие подир физическата му екзекуция. Макар че рискува живота си заради същата онази "красна идея за световно щастие", своите не бързаха да го признаят за поет, изчакаха знак откъм литературните среди чак в отсрещния ъгъл на Европа, откъм далечна католишка Испания, които пък го оцениха нежния Вапцаров заради испанския му цикъл стихотворения. Ценяха го този наш значителен, достоен поет "простите българи от село, от фабрики и канцеларии", та силно въодушевени рецитираха изстраданите му стихове далеч преди шумно да бъде разхвален и понесен с венци и тромби към литературния пантеон официално от представителна рота наемници с щраусови пера върху калпаците. Далеч преди да му курдисат нимба на литературен светец – друга крайност... в школските читанки.

  Подир половин век, след като се завъртя на половин оборот виенското колело на политиката, хайде пак дълбоки познавачи и литературни мекерета се разбързаха да отрекат Вапцаров, ей тъй, заради кефа на новите "сини, тъмносини, жълти, зелени и пембени" управници (които бяха пребоядисани, обновили се бивши бекапейци, и това за всички нас стана грозна обществена тайна – всички си знаем, че партийците пак са начело и пак управляват. Вижте как е било, ако ви вълнува как е днес и как ще е утре.

  25.01.2001. 

  Талантливият човек трудно се вмества в канона, в изградения за удобството на рутинери шаблон за оценяване. Талантливо написаното е грапаво, повече е повод за дразнения, отколкото за безметежни съзерцания. Изобщо, пърха неспокойно, тупти и изгаря. Защото иде не в удобство, а за притеснения, та плаши, удря не там, където му подсказват лъстиви съветници.

Видели ли сте стойностен автор да хвали и разкрасява властници! Ама стари истини са това, макар поклонниците, "радетели за изкуство и култура" понякога да виждат в таланта своенравие, макар и в ролята на гувернантка да го представят, творецът в духовната сфера е олицетворение на правото да си свободен и да рискуваш. Дори в заблуждението си този род неслучайни, чепати личности са искрени, упорити до изнемога. Ако ги нямаше такива, каквито са, какво ли мъртвило би настанало!

  26.01.2001. 

  По тъничките пътеки в длъжността ми на лит. сътрудник, занимаващ се и с темата за безработните – част от тях действително лентяйстващи млади хора, комсомолци, някъде към 1979-80 г. попадам на интересна находка. Някакъв квартален или районен отговорник в пловдивското ІІ районно управление на МВР, докато ми диктува негови си данни за т.нар. контингент (проституиращи, измамници, крадци и пр.), ехидно ми подхвърля за както я наричаха по онова време кекавата интелигенция. За аргумент вади от папка с жалби прилежно, калиграфски изписан от двете страни кариран лист, където чета нещо от сорта: "Срещу жилището ми има пивница, гнездо на тунеядци и алкохолици. Не можем да спим от кавгите и песните им. Най-лошото е, че ми пикаят върху олука на къщата, и особено през летните нощи около нас вони на повърнато, лайна и урина"… Имаше накрая, над завъртения министерски подпис на възмутения жалбоподател, и някакви драматични вопли, в смисъл: Народната власт как допуска тези безобразия, не е ли редно милицията да се намеси, да вземе крути мерки ("крути мерки" бе много любима за партийния печат фразичка от онези преславни години) за спокойствието на трудовите хора на социалистическото ни отечество, за съня на достойния честен гражданин на България" и прочие такива ми ти, с розова фльонга привързани.

  Това произведение на неотспалата си, събудената по никое време чорлава и гневна гражданска съвест беше творение на нашумелия по същото време белетрист, бивш апаратчик от градския комитет на БКП, човекът, при когото някога си като гимназист придружих майка ми в приемната му: писателят Георги Алексиев (1927-2011). Заради страдалческия опус на тема "Кой му пикал на олука" плешивичкият пухкав чиновник от някогашното пловдивско второ районно управление на МеВеРе ме фиксираше с мефистофелска усмивчица, примираше май от кеф: "Кекава интелигенция! Ей ви на, вижте се какви сте ми мамини пойе-е-ети, писа-а-атели, журналя, майстори на перото, лекета с нежни малки ръчички. Хайде де, вие ще ми оправяте света!"

  Ама и Георги Алексиев що да се засяга! Изглежда склонността да драматизира по житейските си несгоди, е поначало присъща на всеки по-талантлив писател (вж. Иван Сарандев, "Йордан Йовков. Жизнен и творчески път", изд.1986 г., с.291). За сметка на гениите, простосмъртните се раждаме очевидно с ма-а-алко по-дебела кожа. Ай сега! Кавгосвали се, ръмжали били, грухтели пиянските си песни, млатели се с тукати и текмета. Щом не са оставили трупове да се въргалят покрай олука му, щом всичко се приключвало с веселие, буйни арии, ругатни, и щом не се влачат черва по тротоара, не се търкалят съдрани уши, отскубнати носове, разпран крачол, перлен наниз от изплюти строшени зъби, всичко, значи, си е наред. Тези тъпанари тъй си ги траем, откакто се помня в моя великодушен Пловдив, ще ги срещнете и в парламента.

  Кой още казва, че професионалният критик непременно е в час, в съответствие с изискванията на литературния развой! Цели седем години мълчаливо подминават Йовковият сборник "Последна радост" (1926). Дори надареният с остро зрение за литературните новости и един от приятелите му – Владимир Василев (1883-1963), едва през 1933 г. ще отпусне сърце да рече добра дума за книгата, незабелязвана сякаш нарочно и май нарочно оставена неоценена. А то са разкази и новели с ярко художествено и естетическо излъчване: "Песента на колелетата" (за майстора на каруци Сали Яшар), "Последна радост", "Мечтател", "Съд", "Дядо Давид" – твърде родни, български по съзерцателния си натюрел, съчетание от печал, любов, затаен копнеж по красивото.

  Как Йовков не можеше да не напише...

  С.331 от монографията на Иван Сарандев: "Йовков не можеше да не напише своите драми". Дрън-дрън! Критикът всичко знае за въпросния автор, всичко ще ти обясни, разкодира, препроектира със задна дата отначало-докрай. И преставам да му вярвам на този готин критик, колкото и в добра светлина да ми се е показвал до този момент като човек. През един абзац: "Йовков не можеше да не напише". Хем и претенциозно изречено, и патетично! Добивам усещане как тълкуващият с мека стъпка, приближава до своята умозрителна представа за твореца. Такъв тълкувател явно си въобразява, че прегръща душата, когато прегръща сламената своя представа, докато истинският автор – човек от плът и кръв, остава пренебрегнат нейде встрани.

  Защо не проявяват смиреност, защо им е да се насилват! – истината никога докрай не можеш да изгребеш, да обясниш, да я обозреш. Оставете свобода, пространство и на други да си представят своята илюзия за това и онова, да доработят въз основа на лични си опит и усет друга, не точно вашата версия за това кое как е било. Но не! – човекът бързал да ни натрапи нещо умозрително: "Йовков не можеше да не напише своите драми". Навярно – притеснен да не би да помисля, че било възможно и да не бъдат сътворени тези така ценни за самочувствието на критика аргументи. И на с.365 отново, след като вече на два пъти патетично е възкликвал, Иван Сарандев потретва: "Поради това Йовков не можеше да не напише "Чифликът край границата". С. 369: "Ето защо романът "Чифликът край границата" не можеше да не бъде написан" (за кой ли път).

  Цит.съч, с.375: Из коментара на критика – доста позакъсняло ехо от народническия сантиментализъм: "Народът ни е добър, народът ни е златен. Трябва само да се поучи, да му се посочи истинският път!" Пасажът между кавички, смятам, е ирония. Макар да има основания да е критичен и ироничен, в случая изследователят изпуска утилитарната функция на илюзията Народнически сантиментализъм, която служи за ориентир, доколкото ни липсват каквито и да било опорни точки в периоди на хаос, безстопанственост и хайдутлуци от страна на властта или от страна на някой местен деребей. Нещо, на което сме свидетели особено днес.

  С.377: "Затова той не можеше да не напише тези две книги за Добруджа" – "Женско сърце" (1935) и "Ако можеха да говорят" (1936) – бел.м. За пети път все тази същата лепкава фраза: "Той не можеше да не напише" в шест версии. Ега си!

  С.397: И. Сарандев смята 57-та година, година в която си отива Йовков, за начало на белетристичната зрелост. Мисля си, че Иван е абсолютно прав. Приживе Йовков бил оспорван, пренебрегван, премълчаван от най-близките си приятели в литературната им компания и в разговорите им на висок глас пред общество.

  С.398. Изречено от Йовков: "Разбира се! Девети юни беше една грешка. Аз и сега се дразня, когато прославят тази дата, и особено когато я свързват с някакъв подвиг, сторен за България и Българския народ. Какво общо има цялата тази прослава с действителността, която дойде след Девети юни? Нищо! Слязоха едни, за да се качат други – това беше всичко"*. Вместо Девети юни 1923. турете Десети ноември 1989 г., и пак ще е вярно изреченото от Йовков преди почти три четвърти век пред чаша кафенце в някогашното кафене на ъгъла срещу внушителната сграда на Народното събрание. Възможно е днес реалните образи да са много по-нагли. И бих изброявал дузини имена на самозабравили се новооглашени "любимци на народа".

  Йовков за Елин Пелин: "Талантът му е по-голям от културата, инстинктът му е по-силен от съзнанието". А са почти връстници, единият е роден през 1880 г., другият – през 1878 г. Може да се отнесе също и за мастити поети и писатели, които разхождат телесата си и днес като паметници от гипс из литературната нива близо до властта.

  Може би бисерът сред Йовковите сентенции, от с.399-400: "Думата е страшно нещо; в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, звукове, движение, форми – всичко, стига да можеш да боравиш с тези нейни богатства. А това не е лека работа". Пантелей Зарев в "Избрани произведения", т. І (1971), с.425 пише: без Йовков нашата литература "би загубила дълбочина в узнаване на съкровено човешкото и благородното". И какво излиза? Партиецът Пантелей Зарев срещу Пантелей Зарев**?

  27.01.2001. 

  У Томас Ман*** нещо неочаквано, което може да ни промени мнението и за самите нас като самоотрицаващи се пишман патриоти... Ето го този пасаж у великия немски писател: "Защото Отон ІІІ бе образец на немец, който ненавижда всичко немско, и бе цял живот страдал, че се родил немец". Хе, сродна душа в другия край на континента!

  28.01.2001. 

  През 1982 г. един****, който шетал с Пеньо Пенев из пловдивските улици и кръчмета, ми разправяше как отговорните фактори приживе възприемали Поета на строящия се социализъм: "Имаха го за развейпрах. Ходеше с джобове, натъпкани със стихове и сноп стари вестници под мишница. Спира те насред улицата и започва да рецитира, ръкомаха, горещи се. Не-е, съвсем не го вземаха насериозно. Трябваше да си сложи край на живота, да почнат да го гледат с друго око. Изведнъж откриха, че бил голяма работа, голям поет".

  Имахме при нас ситен по ръст гаден фатмак, старши сержант в поделението край Хасково, където служих през 1965-1967 г.; Микса бяха го кръстили войниците, заради гадния му характер. "Микс" по гръцки ще рече слуз; та Микса – бивш милиционер от Димитровград, имаше кофтия навик да ни събере нас, които се навъртахме покрай библиотеката на поделението, да ни посочи цветния портрет на Пеньо Пенев, голям, нарисуван с маслени бои, над входа на съседната игрална зала, па да потрие длани: "Колко пердах е изял този ей там от тези две кунки! Колко съм му мачкал кокалите на щурия перчемлия!"

  В битка за душата на простосмъртния българин на какви ли не тънкости и на какви ли не перверзии, на какви ли не издевателства съм се нагледал през отминалите зад гърба ми години. Да си груб към публиката? Бе, ако наистина си талантлив, защо пък да не! Може би това си е част от гениалността на твореца?... И в този миг пред очите ми се изправят от двете ми страни като стражи на моя притихнал дом в краен квартал на Пловдив, отвъд най-многолюдното на Балканите и в Европа циганско гето:
  - кланият на дръвник калугеровчанин Ангел Керемидов, че отмъстил за поруганата си чест;
  - виждам сина му Ненко Ангелов Керемидов, загинал пак за честта нейде в лазарет или окоп край Мраморно море през 1912 г., понеже отишъл доброволец да отмъщава на турците; и не се върнал, издъхнал от холера, и де е заровен никой не знай.
  - виждам третия от редицата предци, Борис Ненков Ангелов или Борис Дявола, рано сутринта в пет часа на двора строполил се, агонизиращ, паднал по очи, извръща лице... и с уста, пълна с пръст, се усмихва към тълпата зяпачи. Разбирате ли, ухилил се чешитът му с чешит, да не би да помислят кибиците, че че се мъчи, умирайки!
  - Виждам баща ми последен, петия син на беден бирник (най-бедни в махалата, а бирниците, както знаем с пари работят) – в последните си часове, обзет от болките на изгорената плът, да отвръща със задебелял езис към връстника ми д-р Иван Бошев в тръскащата се към Клиниката "Пирогов" отровнозелена военна линейка: "Нормално, докторрре. Всичко е наррред, докторрре! Няма проблем, докторе!"

  Ех, приятелю жарки! Знаеш ли колко харесвам чудесните ти героични пози! От сърце ги харесвам, като роден от семето на тези простосмъртни българи.

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 13 sep. 2020

___
* Т. Ман, "Д-р Фаустус", изд.1967 г.
** И. Сарандев, "Йордан Йовков. Жизнен и творчески път", изд.1986 г.
*** От "Фауст" на Йохан В. Гьоте (1749-1832).
**** Сп. "Звезда, бр.4 от 1932 г.
***** Висарион Белински (1811-1848), руски лит. критик, философ, публицист.

  Продължение

* Спиридон Казанджиев, "Срещи и разговори с Й. Йовков", изд.1960 г., с.48-49.
** Пантев е същинското му фамилно име.
*** Т. Ман, "Д-р Фаустус", с.59.
**** Димитър Жутев (1941-2011), през 1982 г. председател на ГК на ОФ в Пловдив. Бел.м., tisss.