петък, 4 септември 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (236.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (236.)

   Миналото произтича в известен смисъл от бъдещето. 
   Мартин Хайдегер (1889-1976)

  21.08.2000. САМОУНИЖЕНИЕТО*
  
  Тези дни по националната телевизия въртяха репортаж за обучението на гръцки командоси (специализирани за диверсия десантни части). Тонът на нашите автори – интелигентен, като тон на добри съседи, а и заснетите лица, общо взето, изразяват желание за нормални, цивилизовани отношения на Балканите. Всичко дотук добре, ала чувам две-три реплики на гръцки войничета, които ме карат да се замисля; ето ги тези реплики! "Гърците сме миролюбива нация, която знае какво е дала на света. Всички науки от нас започват... Готови сме да отбраняваме всяка педя гръцка земя. Благодарение на нашето миролюбие единствено се съхранява мирът на Балканите. Има една гореща точка в нашето съзнание, и тя се зове Скопие. Македония винаги е била гръцка и ние никога и за нищо на света няма да отстъпим Македония на когото и да било" (предавам по смисъл). Филмът е правен от българи. Тези размишления минават пред очите на седем-осем милиона български граждани, които най-малкото не сме били така категорично надъхвани чия е Македония, до каква степен мирът на Полуострова от нас, българите, зависи. Не търся вина у гръцкия десантчик; това му втълпили, това говори, така го научили да си обича отечеството, и не виждам нищо лошо от страна на гърците. Питам се само:

  1. Какво мислят гражданите на Вардарска Македония? Те са над два милиона.

  2. Как приемат показаното българите – потомци на бежанци, прогонени от дома и имота си в Егейска Тракия през ХХ век? Те са около милион.

  3. Колко унижения търпи българин, останал да живее в условията на национално обезличаване в днешна Северна Гърция? Те са поне милион. Чувам, забранено им е да носят българското си име, да говорят български език, да живеят по българските ни традиция и обичаи, да празнуват българските народни празници, да се обличат в българска национална носия.

  4. Защо нашите историци не изяснят заедно с политиците ни какво е историческа памет и как с достойнство да се съхранява поне истината, която крещи от войните между България и съседните й държави подир рухването на Османската империя? Българите в пределите на България, сме поне седем милиона.

  И не, няма отговор на тези въпроси! Бедстващата ни държава е като беден човек, не може да гарантира на народа ни дори лично достойнство. И ще продължават кой знае още колко време да ни убеждават не само от националната ни телевизия, но и от учебници, писани от добри хора за децата и внуците ни, че България съществува едва ли не все още само благодарение на добронамереност и миролюбие у съседа! В такъв контекст погледната, никак не е лоша идеята да се напише Обща история на народите на Балканския полуостров. Предпочитам фактите, колкото и болезнени за нас, българите, да са, пред фалшификации, върху които съседни общности на наш гръб градят самочувствие. Националното обезличаване на българина е от половин век насам и продължава, както се вижда, вече и чрез най-могъщата ни съвременна медия, Българската телевизия. Историческата наука, макар и без кръвопролития, си остава фронт дори в цивилизована Европа, ала нашите историци са дезертирали от тази сфера на мухабет с добрите ни съседи: добри не защото им липсва лицемерие, а понеже умеят да отстояват любовта към отечеството си, а и интересите на своето национално битие и съзнание. И не казвам българите да не се поучим и от тях!

  
22.08.2000.

  Рожденият ден, 25-и по ред, на Надя, по-малката дъщеря. Бързичко назлобяват двете с кака й Вера. Липсва им все още смирение. Вирят главица, къчове хвърлят като жребчета, несвикнали с юздата. В генетичния материал, който носят, има и от котленския род на баба им Виктория, и от гагаузката свободолюбива, но и дяволита жилка на дядо им Петър – и двамата от Добруджа, и от моите родители (Калугерово, Перущица, харманлийския род със страховитата им беднотия, честността до кръв и нежността, и романтичните им блянове за своя занаятчийска работилничка). Всеки случай българчета са ми щерките. Добри или лоши, повече стипчиви, недоверчиви към света, повече прагматични, но са ми дъщери. Харесва ми, че са прибрани, а не разхвърляни. Моя е вината, че не са галени и раснаха в атмосферата на нелюбов и разпри между мен и майка им. Вече нищо не мога да променя. Старал съм се да не ги ожесточавам, но изобщо, малко са жестовете, които съм правил за тях. Животът им, дотук поне, ги научи да се държат една за друга, да си споделят като сестри, да се допълват в отношенията си, взаимно да си отстъпват, взаимно да се бранят, да са честни, да държат на достойнството – своето и на онзи отсреща, дори кога губят заради това пусто чувство за чест.

  Много съм им се дразнил, но какво да ги правя! Да са ми живи и здрави, да раждат деца, това им пожелавам! Защото – колкото и трудно да се живее днес в България, основното е коренът да не пресъхва, да продължи да дава филизи и плод, да дава нови разклонения. Няма по-голямо богатство за една нация от родените, отгледани с любов деца. Ние тримата, баща и дъщери, не сме шумни, съскаме и не прощаваме лесно. Не обичаме гласовитите, кавгаджиите. Твърде уязвими сме на повърхността, но генетичната ни памет е силна, без да съсипва, а колкото да държи на достатъчно
разстояние лакомия и възгорделия се, изпъчил гърди като надута с масур крастава жаба. Да приемеш трезво себе си, без да се главозамайваш, а с ирония и шега – това малко постижение ли е в батака наоколо! Не знам двете дали съзнават колко важно е, какъв успех е, че оцеляваме на корена си тук, в условията на съсипвано и бясно разграбвано отечество, когато простосърдечният доверчив българин е унижаван и оскърбяван повече от всички останали в България, повече от всякога до днес през последните сто и двайсет години. Може би в годините на османското робство сме били на същия хал като народ.

  Сюжет за роман. Слънцето постепенно изпепелява Земята; озоновата дупка расте и пожари бушуват. На този фон се развива любовна история между известна дама и беден прост дърводелец от затънтено провинциално градче. Достойнството им е в дискретността на връзката, която компенсира суетата, царяща върху обществената сцена. А обществената сцена е дивашка вакханалия сред поредица смъртни случаи. Хората масово измират от лъченията на слънцето, няма никаква перспектива, няма спасение. Жертвите растат; появяват се образи на политици, писатели, обикновени хора – и всеки търси закрила, помощ, съчувствие, но вече е обречен. Деструкция на обществото, видяна отвътре, в интимен план, през очите на тази любовна двойка – актрисата и дърводелеца. Някои панически се лутат, други са се скрили във вилите си и пируват. Сексуални оргии. Появяват се психотерапевти, които в скъпо платени курсове обучават как човек по-леко да приеме смъртта. Евтаназията става модерна както, да речем, продупчването на езика, ухото или веждата с диамантена карфица. Новоизникнала индустрия натрупва капитал, предлагайки аксесоари за Отвъдното, които бясно се харчат. Ражда се стройна философска система, нещо като злостните бълнувания на Маркс от 1848 г., и новото учение призовава за самоотстраняване от събитията чрез изящен егоизъм. Панацея за всички проблеми, обновеният вариант на Комунизма се представя като Хипер-екзистенция. Медиите прокламират Героя на новото време – нагъл, циничен супер-непукист: двуметров гигант с бръсната тиква и платинени обеци на ушите, който води всяка вечер Шоуто. Всичко се превръща в търговски продукт. По телевизионните канали нон стоп излъчват in live секс между мъже и девствено момиче, което трябва да зачене. Всяка вечер милиарди зрители със затаен дъх следят сексуални оргии. Камерите проследяват зачатието, и как се развива после плод в утробата. Всичко извадено на показ. Всичко интимно и лично се третира като търговски продукт с определена пазарна стойност.
В реално време и едър план камери проследяват кремация на труп. Хуманитарни лекари разясняват как се разкапва трупът, ако не се изгори моментално. Нов д-р Фауст клонира гении-уроди, съчетавайки ембрион на човек с материал от влечуги и птици. Делниците на една пожарна команда са следващ сериал. Вместо да гасят, те палят и борейки се с огъня, правят телевизионна атракция със съответните реално загинали. Детайлно се проследяват в предварително обявен телевизионен час пик самоубийства или екзекуции на мародери...

  Да-а, кой знае какви големи парици могат да се изкарат от цялата тази вакханалия на унижението. Цинизмът на медиите става безграничен, няма ли я нравствеността, простичките Десет божи заповеди. Единственото, което може да се противопостави срещу многообразието на духовната смрад и Посредствеността в гигантски мащаби, единственото, казвам, е Любовта, според смисъла в посланието на ап. Павел "Щом любов нямам, нищо не съм!" Дори да владея всички богатства на света, да съм най-силен и въоръжен до зъби, си оставам само едно велико нищожество на планетата.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 4 sep. 2020

Илюстрации:
- Кавалерия на траките, по Омир и Херодот.
- Българчето да знае що е род и отечество.
___
* Под надслов "Самоунижението е по-жалко от унижението" част от записките с дата 21 август 2000 г. е отпечатана в пловдивския вестник "Арт-клуб" с главен редактор роденият в Пазарджик Тодор Биков (1956-2016), в бр. 8 от с.г. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1665.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1665.)  На всички от моето поколение някогашни момчета, родили се малко преди или след края на Втората све...