tisss: ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (183.)

вторник, 7 юли 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (183.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (183.)

Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616)

17.01.1999. АРТИСТЪТ

Изкуството изобразява, а не обяснява. Обясненията са отвъд, като последица от импулси, раздвижени от пристрастия и образи. Задача на артиста е да събуди у нас безпокойство, да ни измъкне от делничната пепел към жизнеността, в творческата и духовна енергия у човека. Оноре дьо Балзак, като образ на обясняващия докрай, ми е непонятен; смятам, амплоа би трябвало да му е архивистиката, икономическият анализ, социологията; човек на науката, но защо непременно писател?! Случаен уж щрих от платното на големия творец понякога казва повече от тонове скрупульозно осчетоводени факти. Артистът именно с това свое умение е божествен. Какво, да не искате доказателства за обективност и хладно безпристрастие у него? Не мисля, че Творецът, самият Господ Бог е бил когато и да било безпристрастен и неангажиран. Отворете Стария завет и се постарайте да откриете зрънце обективност, порядъчна разумност освен онази, която ни е нужна в делничния живот. Ами няма такова нещо. Логиката там е космическа, не и човешка.

  Времето не властва над великите прозрения в изкуството. Словосъчетанията избледняват, формата се архаизира; ароматът на изкуството е отвъд сенките на думите. И след 2700 години неточно преведените стихове на Сафо продължават да излъчват към нас духовната си аура, което ще рече: страст и жизнелюбие. Страст и жизнелюбие – ето я стихията на артиста. Което е важно за оцеляване, то като че ли се е съхранило. Това добре ли е? Разбира се!

  Поради разни обстоятелства обявяват сръчния версификатор за творец. Когато измрат всички, които са го виждали на живо, чак тогава нещата си идват на място – суетата изветряла, останали да се подмятат някакви си там късчета от напомпания фалшив образ. С двайсетте си миниатюрни стихотворения в сборник за неизвестни автори, сполучливо и на шега наречен "братска могила" и "обща гробница", Йордан Кръчмаров от добруджанското село Гурково за мен е по-висока стойност в родната лирика от трудолюбиво-прилежния Иван Николов, родом нейде откъм хасковските села. И двамата физически не са вече сред нас; духом за мен, обаче, Данко е къде-къде по-високо от някогашния широко известен у нас и в чужбина поет, преводач и главен редактор в пловдивското издателство Иван. Литературна награда с името на Йордан Кръчмаров, доколкото ми е известно, вече е учредил Добричкия писателски кръжец. Литературна премия с името и в чест на големия поет Иван Николов всяка година обявява пловдивската бизнес-радетелка за българска литература Божана Апостолова (1945). Кое от двете отличия е по-ценно?

  Иван Николов притежаваше нюх, умееше да се пласира, докато Данко Кръчмаров, напротив, беше разхвърлян, неумел дори в стиховете си. Въпреки това. И въпреки това! Литературната буболечка Петко Рачов Славейков (вж. П. Зарев, "Панорама на българската литература, т. І, изд. 1966 г., 171) от Търново, дълбоко, искрено влюбен в България и всичко българско, прави през 70-те години на ХІХ век изящната поема "Изворът на Белоногата". Общественото пространство на поробена, а сетне и тъкмо изскокнала от робството България е изпълнено с неговите вестници и песнопойки, книги, надежди, хленчове. Стига до депутат в Учредителното ни Народно събрание, народен трибун, обаятелен оратор на весели лакърдии от високата парламентарна трибуна. Обичан е. Уважаван е. Широко известен е. Ценен, но и хулен, въздиган, но и пренебрегван, и винаги – във въртопа на обществените вихри. За всички българи той е от предтечите на върхове в литературното ни наследство. Споменатата поема е недостижима по изящество и досега. Тогава защо не ми е на сърце?! Дали заради аромата на пот, който се просмуква от всичката му родолюбива дейност!

  "След обилна – по селски – вечеря..." Стих от Иван Николов*. Така започва едно от хилядите му стихотворения. "Легнал съм между щурците..." Така пък се начева цикълът "Цялото ми богатство" в сборника "Общежитие" (изд. 1985 г., с. 126): общо единайсетина поети, кой от кого по-неизвестни. Но това е Данко! Та ето че си мисля, между тези двама Данко** е по-големият, не трудолюбивият и етичен Иван. Ама пък защо ли ги деля! Двамата поети са орачи на Българската поетическа нива. Образно и по-точно казано, Иван е орачът в угарта, а Данко – пилето, което лети над полето.

  Подсказано от знойната Re. – сборникът "Кардиф" била предназначена да се чете при по-специална обстановка: късно вечерта, свещ, уиски "Балантайн" в кристална чаша, любимите ми цигари "Кралски Ротмънс", тънки, дълги... Романтични аромати, аристократично пренебрежение към формата, грубовата на места фраза, а под нея – нежност и печал, мъгливи есенни пространства от самотност, движения под видима застиналост, която ги прикрива, горделивостта на клошар, смирението на отшелник. Пропуснах: и камерна музика, долитаща нейде отдалеч, или симфонична, например – Бах, може и Моцарт, Шопен, Шуберт... Не, мила Re., предпочитам "Литургиите" на Чайковски. Момченце, какъв е този сплин у теб! Нима загиваш?

  23.01.1999.

Обажда се сестра ми... Ах, забравил съм, че днес й е рожденият ден. Гледай ти! Някога много си я обичах. Милата ми сестрица, още смята, че съм й близък, а мен драмата й отдавна не ме вълнува. Същото се получи първо с бившата ми съпруга, после с една готина Мария, за която замалко да се оженя... Ужасно е, но е истина – имената на тези момичета много силно са ме вълнували; а днес като да назовавам древноегипетски мумии в абаносов саркофаг отпреди три хиляди години.