ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (161.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (161.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   19.08.1998. САНТИМЕНТАЛОТО ЧЕНГЕ

  Брадаткото Евгени – симпатичният оперативен служител на Шесто управление на МВР, снощи каза, че в сборника "Кардиф"* според него има недописани неща, както да речем, в текста "Учителят по мечти" той би добавил още нещо между средата и финала. В други някои стихотворения би написал фразите другояче, по-звучни, по-ритмични: "А сега да не се засегнеш – успокоява ме, – стиховете ти са особени". Що да се засягам – отговарям, – това, дето казваш, е най-положителната критика, която съм чувал. Този стил на писане с грапави фрази си е мое изобретение. Едва подир отпечатването на книгата ми обаче с удивление откривам, че по подобен начин са подреждали фразите две-три хилядолетия преди нас древните поети, като Алкей, Архилох, Сафо, доколко българският превод ми дава представа. А пък че у Евгени текстовете ми будели желание да ги доработва и дописва, е най-доброто качество, според мен, на високата литература. Майсторлъкът е да съкращаваш и да оставяш отворени пространства, където да се включва творческото въображение на човека отсреща, и така твоят читател, слушател, зрител от пасивна, съзерцаваща публика е изкушен да се прояви като събрат по дух, творец. Литературата не е регистратор на факти. Призвана е да пробуди интелектуална енергия и жизнелюбието у една нация или континент. Да, говоря за Европа. Учението на Иисус Христос е такава енергия от най-висш разред. У всекиго в латентно състояние е заложена този вид инвенция, но у мнозинството обаче това е неосъзнато усещане, смътно предчувствие за велики проекти. "Великите произведения (...) ни обезсърчават – кокетничи Атанас Далчев (1904-1978). – Вдъхновяват ни за работа по-слабите (???) таланти, несъвършените творчески проявления, които като че търсят да бъдат завършени чрез нас" (вж. Ат. Далчев, "Фрагменти", изд. 1967, с. 22). Но е прав, според мен, наполовина: велика е една творба, когато те зарежда с желание за творчество, но не когато ти го отнема. 

  Дончо – полицай, бивш колега и приятел на Евгени, познавал лично мафиотския бос Васил Илиев (1965-1995), основателя на зловещите ВИС-1 и ВИС-2, когото убиха ден преди да навърши своите трийсет години. На погребението му освен мутрести персони с тъмни очила, да речеш, изсипала се тук Сицилианската мафия, появиха се и любимците на българската публика Христо Стоичков, Боби Михайлов, Трифон Иванов, Наско Сираков, плюс още шестима, които вече не си спомням. Гордостта на нацията, както го титулуват по медиите, коравият Стоичков бърше сълзи с розова кърпичка, лично носи сандъка с мъртвото тяло. Та по този повод снощи стана дума за серията от криминалета на някой си Христо Калчев (1944-2006) за нашата мафия, като детайлно отвътре е изрисувана и фамилията Илиеви, с алегоричните прякори Нерон, Калигула, Месалина, и връзките на тази фамилия с напомнящ излъчването на Андрей Луканов (1938-1996) политически дон зад прякора Пентхауз**.

  Едрият масивен Дончо настоява, че името Христо Калчев е фиктивно: "Е, може да има реално такъв автор, дето шкодичката му я гепили апаши и той се обърнал за помощ към големите мутри, станал им симпатичен по някакъв си начин и големите мутри взели да му пеят пикантерии от живота си, може! Но друг е същинският автор и той е много по-горен от висаджийските тартори, по-властен дори от старите-нови структури на Живковата Държавна сигурност. Цялата идея е чрез сюжетите за една кокошкарска фамилия да се маскират по-алчните, най-крупните мародери в днешна България". Беше притъмняло вече. Ръсеше ситен, досаден дъждец. Миришеше на изгнила шума и на старо олио от близката пивница. Миришеше отвратително и на опържена в старото олио цаца. Седяхме на пластмасовите столове под фирмените два чадъра на известната фирма "Кока-Кола", Евгени доливаше от време на време в чашите ни пивка мускатова ракия. Денят си бе отишъл, някаква унила отпуснатост витаеше над главите ни.

  "Васко Илиев наистина беше много интелигентен. Никога не съм го чул да говори хъшлашки цинично. Той наистина бе голям организатор и ум, като Меди Доганов, да кажем, смачка кокошкарите из цяла България, стисна за гушата по-дребните апаши, изгради дисциплинирана армия от верни хора, подхвана големите игри: намеси се в сферите на едрия бизнес, диктуваше положението в страната – продължава Дончо. – Виж, брат му Георги наистина е идиот и всичко може да се очаква от такъв идиот. Книгите за тези двама и сестра им обаче са написани с определена цел" – продължи Дончо. Обади се Евгени: "Целта им беше да се покажат именно тези, а не големците, които им предоставиха тази свобода за действие, докато зад гърба им разграбваха държавата. Само че за големите акули тук никой не смее да си отвори устата, че са нависоко във властта. Ами те източиха капиталите на България. Към чуждите банки непрекъснато тече поток от пари. Един Красимир Премянов, например! Че кой може да му каже нещо! До Красимир Премянов (1955) няма как да достигнеш". Допълва го полицаят Дончо: "Има си Премянов мрежа от чейндж-бюра. Неговите хора държат обменните бюра за валута по цялото ни морско крайбрежие. И да не си помислиш, че това е незаконно? О-о не! Всичко е според закона. Ами Иван Татарчев?!" 

  Чакай, чакай – казвам, – поне Татарчев (1930-2008) не закачай. "Докато Татарчев е на върха на Прокуратурата, никой не може да барне нашите мафиоти – рече Евгени. – Той и братовчед му Луканов, с когото не могат да си поделят някакъв наследствен имот в Ресен и затова не се понасят, те двамата са Бащите на българската мафия. А бе, ние сме си направо продадени. Най-прогнилата държава в този забутан ъгъл на Европа сме!" Забравяш Русия – пресичам го. "Не е така – продължава по-спокоен. – В Русия всичко е разпределено по райони, по отрасли, известно е кой откъде взема, докато у нас е хайдушко боричкане, хаос между онези, които грабят."

  Виж Илия Павлов (1960-2003), собственикът на Мултигруп, как почтено си живее – казвам. – Наскоро в наш вестник четох интервю със съпругата му Дарина: как добре си прекарвали с трите им дечица в Ню Йорк ли, в Калифорния ли, в Лос Анжелис ли и как си общува с жените и метресите на господата от американския финансов елит. Благотворителни акции за бедните негърчета, интелектуални сбирки или кампании за озоновата дупка, фондация за бездомните кучета и котки. Младата му съпруга на г-н Мултигруп, така се изразява: в живота – казва – всичко е случайност. Доколкото схванах от интервюто, това е личният й девиз. Похвали се колко прилежен баща и мъж е Илия, как се любуват на живота, какво доверие цари помежду им. "Пътник е той – прекъсва ме Дончо, – мацето вярно си направило сметката. Присъдата може вече да му е прочетена и някоя утрин ще осъмне сама и безутешна с милионите му. Такива като него не живеят дълго." Защо! Очевидно здраво си ръководи хората – рекох. "Той ли ръководи! – снизходително се ухили Дончо, потупа ме приятелски. – И ти смяташ, че нещо зависи от Илия Павлов?!"

  Харесва ми Богомил Бонев – решавам да сменим темата. – Ако някой в ми вдъхва доверие в правителството, това е той. "Абсолютен професионалист! – възкликва Евгени. – Знае какво иска и как да го постигне." Само дето между министъра Бонев и вас – редовите полицейски служители, някъде ви се къса връзката. "Знаеш ли за какво си мечтая? – оживи се Евгени. – Хем нещо простичко е: да ме цени прекият ми началник, ей това си мечтая. А на практика нас само ни навикват. Работа тук – бол, районът ни – пренаселен, цял ден трябва пеш да обикалям улиците, да се катеря по жилищните блокове. Началството пита: ти що не си хванал крадеца? Ама как да го хвана! Дванайсет часа му вървя по петите и накрая ми се измъква. Шефовете това не ги интересува, питат: защо не си го заловил? Затрупани сме от бумащина. Преди да тръгна по адреси, трябва да представя план. След като се върна в управлението, отчет трябва да напиша. Като се сетя, че трябва отчет да пиша, нервите ме хващат. Нас това ли ни е работата! На писари сме се обърнали."

  Да ви кажа ли, момчета, къде ви е проблемът! – рекох. – Обикновеният човек, дето и мафиоти, и кокошкари, и чиновници го мачкат, той не ви вярва, доверие ви няма, и по-лошо, страхува се от вас. А точно този унижен, мачкан, обезверен днес честен човек може да ви бъде най-добрият помощник в борбата с престъпниците. Ето, моя съседка видяла крадците, когато разбивали гаража ми. Като й казах да дойде с мен при вас и да ви разправи какво видяла, отвърна ми: Полицията ли! Полицията не си върши работата. Че как да си върши работата полицията, като сама ти не щеш да й помогнеш! – рекох. И тя знаете ли какво ми отговори? Разправи ми как нейния мъж преди два месеца го нападнала тумба цигани в Столипиново. Били го. Повалили го в калта. Ритали го. Измъкнали му портфейла с парите и с документите. Прибирал се от втора смяна пеш за по-напряко през Столипиново. И когато се довлякъл целия в кръв и насинен, но жив, вкъщи, рекъл й: Никъде няма да ходиш да се жалваш. Ще ги хванат, ще ги пуснат, после лошо ни се пише. Индианците у дома ще довтасат да ни пречукат, по документите вече знаят къде живея, къде работя, данъците и тока къде плащам. Били ме, обрали ме. Забрави! Важното е, че съм жив. Прави се, че все едно нищо не се е случило, да не ни се струпа по-голяма беля на главата!

  "И е права жената!" – за моя изненада се съгласява с нея оперативният служител по криминалните дела, най-добрият криминалист в този най-криминогенен район на Пловдив, според зет ми Зарко, също полицай. Ей, Гена – казвам, вече деветнайсет години се занимаваш с измета, с помията на обществото, след някоя и друга година ще се пенсионираш, и като се обърнеш през рамо назад, какво ще видиш, какво ще ти е удовлетворението от тази твоя работа? От ден на ден все по-гадно и по-гадно става, калта ни залива вече до веждите. Замисли се. Отпива от чашата, гледа пред себе си, дълго мълча, па тихичко започна: "Една бедна стара жена теглила заем и с малкото спестени в беднотията парици си купила цветен телевизор. Докато да му се нарадва, на втората седмица й разбиват апартамента, изнесли й телевизора. И тази старица идва при мен в управлението. Е, открих крадеца. На другия ден я викам да си прибере телевизора, а тя се разплака. След половин час, гледам – пред вратата на канцеларията стои, не смее да влезе. Викам й: Какво има, да не са ти изнесли и нещо друго покрай телевизора? Държи ръцете си зад гърба. И влезе. Остави върху бюрото ми кутия евтин локум и лимонада. Вярвай, сега пък на мен ми се доплака".

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 11 uni 2020

Илюстрации:

- Криминалистът Евгени напомня дългокосия актьор.

- Една от жениците, ограбвани от политическия елит.

___

* Сборник, който издадох през 1998 г. в тираж 300 екз.
** Penthouse (англ.) 1. Сушилня, навес, заслон; 2. Надстройка върху плосък покрив; 3. Луксозен апартамент на последния етаж на висока сграда. Бел.м., tisss.