ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (160.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (160.)

  Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли... Шекспир (1564-1616) 

   18.08.1998., прод. ЗНАЕШ ЛИ МАЛКАТА АМЕРИКА!

  

  Протестантските Съединени американски щати вече седми месец се занимават с похожденията на сексуалния палавник, когото са избрали за президент, и той може би е най-успешният президент в цялата двестагодишна история на държавата им. Този кажи-речи мой връстник има влияние и власт повече от католическия папа, от вселенския патриарх, будисткия Далай Лама и аятолаха Хомейни. Щом елементарен тип може да се изкачи във висините на световната йерархия, какво да се учудваме за такива гении на злото, като:

  - сина на адвоката Карло Буонапарте от градчето Аячо на о. Корсика; или

  - сина на митническия чиновник от Браунау на Ин, край границата между Австрия и Бавария; или

  - сина на беден обущар от Осетия, недоучения бивш семинарист Йосиф Джугашвили?

  Роденият през 1946 г. г-н Бил Клинтън е светлата версия, симпатичният грешник, докато гениите на злото са като копия на Антихриста. Отгоре-отгоре погледнато, в зенита на живота, кариерата си всеки от великата троица имал всичко; погледнато по-внимателно, оказва се, че е жертва на отвратителната амбиция да властва над милиони хора, които обявил за врагове. Къде ли е мярката да живея благополучно!

  Младежът мечтае да завладее света. Глупакът Александър Македонски – това сме ние в младежките си години. Мъдрият се радва на света и живота, за невежия човек светът е територия за завладяване. Балзаковият тип герой – предполагам, любим и за автора, например, в личните си претенции към Париж, изправил се върху едно от възвишенията на Париж, страстно пожелава Париж да му падне в краката. Мнозина сме си го казвали, нали! Ала каквото и да спечелим, това става с известни, понякога страхотни, лични загуби. Колко малко е нужно, за да бъда истински щастлив! Уютен дом. Проста селска маса. Цветя край прозореца. Някой, който да ме обича. Някой, за когото да си мисля и комуто да посвещавам стореното от мен. Неколцина приятели за раздумка. Занаят – за да ми дава увереността, че съм полезен за хората от моята улица, моето село, град, отечество. И здраве – преди всичко. Как обаче да удържиш Егоизма с ненаситата му на Власт и Слава!

  Мила Re., или мила Иванке, "мила ми Венето"... Поетите на света не могат без вас, момичета. Светът, животът ни губи смисъл, няма ли я у нас Любовта. Всички се страхували от Сталин; хем дотолкова се страхували, че три дни трупът му лежи на дивана във вилата му. Представям си го този подпухнал, вонящ труп. Накрая се престрашил да влезе без покана личният му секретар; после – както писали по вестниците, целият съветски народ плакал. Нагледахме се на нищи духом, които трупат вещи, жилища, замъци на Лазурния бряг, цели острови в Егейско море, власт, победи, слава, пари, и пак остават неудовлетворени, озъртат се какво още би могли да докопат. Но мен, момичета, ми е достатъчно, че ви има. Ами помните ли Малкия принц от книгата на Екзюпери,* преди да се завърне на звездичката си в необятния космос, какво казва на пилота в пясъците на пустинята Сахара, когато пилотът притеснен пита:

  – Мило мое, нали всичко това: змията, срещата и звездата, е само лош сън...

 Но той не отговори на въпроса ми. Той ми каза:

  – Същественото не се вижда с очи...

  – Разбира се...

  – То е както с цветчето. Ако обичаш някое цвете, което се намира на някоя звезда, приятно е да гледаш нощем небето. Всички звезди са цъфнали цветя.

  МОСТЪТ НА УЖАСИТЕ

  Масов гроб, според Димитър Асенов – Чомпала, имало на три метра дълбочина в пръстта на пловдивските централни общински гробища – там, в ниското мочурливо място, към което ни извежда алеята с гробницата на Димитър Кудоглу, пловдивски меценат. Осъдените се ползвали с особената привилегия да се простят с близките си само часове преди екзекуцията. Откарвали ги с два черни автобуса до черквата Света Петка насред Пловдив и там: Сбогом, мамо! Сбогом, жено! – палвали си те по свещичка и хайде да си копаят гробищната яма. От пет до седем подир обяд ровели пръстта. После ги строявали в изкопа и с автоматично оръжие стреляли отгоре им. Понеже били следвоенни години на оскъдица, палачите скачали после долу в ямата да съблекат някоя и друга дреха от все още топлите мъртъвци – я вълнен пуловер, я риза, панталон, някой и друг чифт по-запазени обуща, някоя лична вещ: часовник, пръстен, верижка с кръстче, табакера. А стрелците войничета ли бяха? "Не – казва, – трепеха ги партизани от Средногорието." Понеже нашите, онези от отряда Антон Иванов, били ликвидирани? "Не – рече, – нашите тукашни партизани пък трепеха в Средногорието и по други места, не в Пловдив." И ми разправи как, момчурляци по на 12-13 години от махалата около пивоварната, завирали се из храстите в старото общинско гробище да гледат отблизо екзекуциите. И това – дни наред.  Разправи и такъв рядък случай. В отделен изкоп екзекуторът стрелял по едного от осъдените. После, както им бил адетът, скочил в изкопа, свалил кое-що от жертвата, и докато горе гробарите се подпирали на лопатите, пъхнал масур в устата на "мъртвия". На следния ден заварват гроба разбутан, а мъртвецът изчезнал. "Тоя отърва кожата. Изглежда близките му с пари или злато са го откупили" – завърши тенекеджията. Седим посреднощ, пушим, говорим си.

  Баща му – партизанин: заловили го, зверски го измъчвали, осъдили го на смърт. Шест месеца престоял в килията на смъртниците (чакащи екзекуцията си). Дошъл обаче Девети, завъртяло се дяволското колело, преобърнали се работите и ето го "народен отмъстител". В присъствие на сина си извежда шестима политически от пловдивския арест на някогашния, днес отдавна несъществуващ дървен мост – продължение на днешната улица Ландос, дето се прехвърлял оттатък Марица към шосето за Рогош, и с по куршум в тила един по един ги пратил в отвъдното. Реката отнесла надолу по течението труповете със завързаните отзад с тел ръце. Как така! – не се стърпях. – Нали има съд, закони? Но това е ужасно! "Тяхната мамица! Колко къщи бяха зачернили! – изплю се с погнуса среднощния ми събеседник, загледа ме с блестящи от внезапна омраза очи: – Ти да видиш главата на сестра ти отрязана да се въргаля в пепелта, няма ли да побеснееш!" В Перущица докарали неколцината заловени живи-полуживи гимназисти и мъже от оцелелите в Родопската местност Сухото дере антонивановци, снимали се горди джандарите за спомен, преди да ги убият. С отрязаните глави на мъртвите се снимали. Виждал съм фотографията. Не знам къде точно в някогашна Перущица е правена, опитвам да си представя в кой край на Перущица. Питам Чомпала: Когато баща ти стреля в онези хора, с вързаните отзад с тел ръце, върху моста на улица Ландос, как мислиш, това направи ли баща ти щастлив? Очаквах да ми се ядоса, да закрещи, да псува; загледан пред себе си в тъмното, само завъртя разгневеното си лице: "Ако ти дойде и на теб до главата, и ти ще побеснееш".

  Преди няколко години – след еуфорията около Десети ноември (1989)**, колежка разправяше в учителската стая как баща й, когато била още съвсем малко хлапенце, се прибрал веднъж късно вечерта: "Къде ходиш по нощите? – посреща го майка ми. – Изпратих те днес с прана, изгладена риза на работа, я виж какъв си се оплескал! – посегна да му помогне да свали ризата и се уплаши: Каква е тази кръв по теб, да не си ранен? А баща ми: Не е моя кръв каза, – от юнкерчетата е кръвта. Ах, мила моя, сърцето ми пее, миличка! Бастисахме юнкерчетата днес". Като поразпитах тук-там, научих, че в района на сегашната Гребна база, където някога лъщяха жабунясалите изоставени чалтици (оризища), имаше старо гробище. Върху същото старо гробище днес се издигат корпусите на пловдивското Спортно училище. Та в онази местност имало, научавам, и друга гробищна яма със заровени там 15-17-годишни момчета от местната юнкерска школа. Тъй и не научих каква била вината им пред новата власт.

  Възможно ли е това по-горе да са измишльотини, фантазии на болен мозък? Там е работата, че ако за чутото от Митьо Чомпала не мога да гарантирам, за избиването на юнкерчетата чувам от три различни източника. Питам сега Чомпала как приели участта си онези шестимата, чиито трупове Марица отнесла към Бяло море, що за хора били в сетните си мигове, и как така – кой позволил на "народния отмъстител" да изведе от ареста тези нещастници. Питам още: и защо с градинарска тел вързали ръцете им на гърба? Дори в този детайл нещо у момчето на екзекутора не трепва ли след всичките изминали години, когато някогашният 12-годишен хлапак седи до мен като 68-годишен мъж в задушната августовска нощ. И той какво ми отговори? "Баща ми беше голяма работа – каза,– голям човек беше баща ми. Тия ги утрепа пред мен, за да ми даде урок. Изведе ги от ареста и ги заведохме на моста. Не се дърпаха, не се оплакваха, нито хленчеха. Гадовете си знаеха какво ги чака. Суркаха си краката в пепелта като добитък, кога върви към кланица".

  Своенравен. Избухлив. Похвали ми се, че пие по 700-800 грама ракия на ден. Да е фанатично предан на комунизма, не е! Ругае устроилите се "като буржоа комунисти" и не съм чул да жали по социализма или да се оплаква от сегашния демократичен хаос и грабеж. Филибелия до мозъка на костите, гледа изпод око размотаващите се безцелно наоколо или пляскащи белот комшии, все пришълци от околните селца, и току протънтява дрезгавият му кавгаджийски глас: "Вашта мама селска! Хуя ми ли търсите тук? Зарязали сте си нивите, натискате се граждани да ми ставате, кюнлии с кюнлии, селски педерастчета!" Чува го Слави Бахчевански от Динк, на четири-пет километра от Пловдив; на Слави е приказката "Знаеш ли, бако, Малката Америка де е! Аз съм от село Динк, от Малката Америка". Та Слави само смее да му отвърне на Чомпала: "Взеха ни земицата и не ни я връщат. Кому ташаците да крепя на село!"

  В едно си допадат тези двама чешити, в пиячката. Дразнят се, бият се и пак си се търсят, пак заедно. Преди петнайсетина години случи се да ги разтървавам. Още ми е чудно, с какъв акъл? След запой и дива свада насред изполомената покъщнина в кухничката у семейство Бахчевански заварвам домакина с кухненския нож за хляб надвесен над Чомпала, а Чомпала – на канапенцето по гръб, с вирнати ръце и крака като приклещена котка. Хванал го бе Слави за гушата, ще го коли. Дъщеричката му на Слави, десетинагодишно момиче по онова време, се разпищяла от балкончето на втория етаж. И хукнали белотаджиите, бре, каква е тази олелия, звънят ми: слизай, Бояджиев, че онези ще се избият. Между белотаджиите имаше мъже яки-здрави, от мен два пъти по-едри, а на мен звъняха да ида да разтърва пияните, понеже правих някога списъците за домоуправителите и домсъвета в нашия блок. Докато уговарям разлютения Слави да не коли Митю, братята-българи храбро заничат иззад ъгъла, по-точно казано, сеир гледаха.

  След цялата олелия и шум, след като и Митю Чомпала се измуши като пес-помияр с подвита опашка, седим сами със Слави в хола им и Слави Бахчевански от селото Динк изведнъж ме загледа с дива омраза: "Бе, ти знаеш ли, че ей сега ще ти тегля аз ножа! Какво правиш в моята къща! Някой да те е канил?" И то бе казано, след като преди това беше ронил сълзи на разкаяние и ридал като ученичка, понеже обясних какво би последвало, направи ли си кефа да усмърти своя авер, нахвърлил се на изтърсака Васко, най-малкия, любимия син на Слави: хванал крехкия Васко да го прегръща и целува и Васко започнал да се дърпа, Чомпала го изпсувал на майка и тъй нататък, докато откривам двамата в поломената кухничка един връз друг, емен-емен, Слави от селото Динк ще му свети маслото на любовно настроения Чомпал.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edted by 10 uni 2020

Илюстрации:

- Двама президенти на победилата демокрация.

- "Случайно" запален архитектурен шедьовър***

___

* Философският роман на Антоан дьо Сент Екзюпери излиза от печат година преди смъртта му, през 1943 г., в разгара на Втората световна война, когато Франция губи своята чест и своето достойнство заради френските колаборационисти, а авторът е 43-годишен. Немският зенитчик, разстрелял едномоторния разузнаващ, без оръжия самолет над водите на Средиземно море, пише след войната, че бил силно влюбен в "Малкият принц" на Екзюпери (1900-1944).
** През 2006 г., когато е писан текстът, бяха седемнайсет.
*** Следствието потули умишления палеж на четири сгради от Тютюневия град в Пловдив, както писаха местните медии. Бел.м., tisss.