ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (55.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (55.)

   20.04.1999.

  Преди 123 години на този от годината ден се захванало най-българското в новата ни история въстание, един вид самодейна театрална трагедия, доколкото разбирам написаното от Захари Стоянов (1850-1889). Нашите уседнали в имота и хомота си до онзи миг българи, повдигнали взор, вирнали глава, засмели се, та се и възгордеяли с мила гордост. Ех, българино! Ех, колко траяло това чудо, а как се проточили сетне кървища и черва, разплиснати по дувари и яки черковни зидове мозъци подире ти!

Батак и черквицата му ми е в ума, и сандъкът с пробитите черепи. Сухото, метър и нещо в земята копано за кладенче с женските фиби и нокти копано. Просмуканият и почернял, наяден от сатъра и българска кръв дръвник. Следите от кръв по стените вътре, докъм метър и половина там, върху черковните стенописи. Всичко виждам, чувам писъците, ревове на ужасени жени и дечица чувам, наред с предсмъртните хрипове от конвулсивно потръпващи току-що обезглавени трупове. Настръхвам за цената на изстрадана по толкова страховит начин Българска национална гордост.

  А дали всяка година на този ден по ранина, преди изгрев слънце нашето Народно събрание, Правителство, Президент да не коленичат тук минута само, докато стане видело над Батак?! Да зарежат толкова важните държавни дела този ден, да дойдат и смирено да помълчат пред един от най-яките символи на своя народ. Без речи и гюрултия, без салтанат да постоят пред тази сиромашка черквица! Така я разбирам нашата си гордост. Сърби ли? Гърци? Румънци? Турци? Хайде за миг да престанем да се съобразяваме с когото и да било, за миг – казвам, да се обърнем към себе си като човеци от сой, от корен. Не ни е виновен нам светът, че не сме случили в наше време на водачи. Ама и водачите народът ги възпитава; защото как да управляват, като не ценят своето, колкото и мизерно, колкото и несретно в момента да е то!

  27.04.1999.

  "Пробуда", "Напредък", "Виделина", "Съгласие", "Единство", "Родолюбие". А ако не – имената на личности с принос към националното ни битие: писатели, книжари, революционери, даскали, учени, творци на изкуството – "Христо Г. Данов", "Братя Миладинови", "Отец Паисий", "Патриарх Евтимий", "Сава Доброплодни", "Братя Търневи". И фирмите на първите у нас след Освобождението стопански сдружения, фабрики, земеделски, обществени и физкултурни организации – "Тракийски юнак", "Македония", "Орел", "Балкан", "Българска роза", "Стара планина", "Васил Левски", "Христо Ботев". Ама не! "Прогрес", "Монитор" галят къде-къде по-мило изнежения слух, отколкото естествено звучащите за обикновения българин "Камбана", "Златен лев", "Ален мак", "Независимост", "Свобода", "Борба", "Пряпорец", "Напредък" или "Камбана". Чуждоземското английско "мениджър-мениджмънт" замени българското "предприемач-предприемачество", отдето е и българската дума "предприятие"; ама "имидж" изтласка "добро име"; "родолюбие" е на изчезване заради "патриотизъм"; пък на мястото на "избиратели" и "гласоподаватели" изкипри се "електорат"; вече не "работим", ами "въртим бизнес"; нашата дума "наблюдение" беше заменена от нафуканото чуждоземно "мониторинг"; "сдружение" отстъпи на "джойн венчър"; и вече не казват "съгласие", ами казват "консенсус". Бе, що за мода е това! Отваряне към света ли е, или размиване на българщината, нова "идентичност", "идентитет"? Не ли от ниско самочувствие благата дума "дарител" тъпаците префасонираха на "спонсор" и "спомоществовател" одма стана "донор", "пазар" се оказа "маркетинг".

  Най-странното, че царе в тази нова мода на отродничество са все университетски преподаватели, точно онзи тип разсъдливи люде, които великолепно би трябвало да знаят, че кощунствата над езика на един народ си е най-банално предателство, а пренебрежението към книжовната ни реч трябва да се чисти като троскот от езика. Преди четиридесетина години питах наивно познат* – университетски преподавател по Български език и Родна литература между двете световни войни, човек с тежест в общността на литературните историци: от какъв зор е това гъмжило от чуждици в научните книги по родна реч и литература. Отговорът му: Щом е наука, тя си има своя терминология, което е нещо нормално за сферата на науката. Ала той съвсем не правеше разлика кое се отнася до тесния кръг високо ерудирани люде и кое – за масовия българин. Зад обраслите с термини и чуждици текстове, кога се отнася до учебник по Роден език и Литература за нашите българчета, защо виждам киселата гримаса у духом несретния умник?

  Чета в превод от френски есе върху философията на изкуството и очите ми боде думата "бифуркация", с която заменили нашата дума "раздвоение". Преводачът – учена глава явно, обслужва едно малцинство от говеда с титла, което се смята за по-велико от хилядите простосмъртни българи. Защо ли постоянно ни бяга от ума върху какви пластове от културно великолепие, съсипвано от чуждопоклонници с високи претенции за ученост, живеем! И онзи пример на предците: да заимстват от върховите постижения на Византийската култура, като ги преосмислят и с любов и уважение към собствения си род и културни корени ги втъкават в езика ни. Те били наясно за кого творят и как народът се учи от ранно детство да цени своето.

  Начинът ни на говорене и писане е форма на самоуважение. И не, не съм против чуждите думи, но въвеждането им в Българската реч нека да става с уважение към собствените ни национални стойности и задачи. Не казвам нищо ново, някои истини просто трябва да ни се повтарят! Днес българчето в средния курс на школото (да не отварям дума за нагоре) като туземец е вперило очи в чуждици, дето като вонещици пъплят из учебниците ни по роден език. И това е масова практика. Ако ви се иска да видите резултата от такова калпаво обучение, достатъчно е да отворите страниците на масовия днешен български печат, да се вслушате в лакърдиите по телевизионни студия и радиостанции, па и в прясно изобретената чрез турски, сръбски и цигански мурафети и маанета чалга-помия с нейните сърцераздирателни любовни текстове.

  Жертвата в чест на каква идея се принася! Ако е за приобщаване към света, дали да не си татуираме лицата като индианци, па да нахлузим кожени гащи като някой американски говедар, па дружно да изревем: Ехе-ей, някой да не е забелязал, че и ние сме част от света на либералните ценности, бизнеса и прогреса?

  То бива курбан-бива, ама бивол курбан не бива!

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 7 fev. 2020

Илюстрации:

- Темелите на българщината са в Баташката черквица; 

- Добри или калпави, щом сме българи, нека се ценим.

–––
* Проф. чл.кор. на БАН и пр. Иван Сарандев (1934). Бел.м., tisss.