ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (54.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (54.)

  Според древна легенда, върху скалата до сегашния параклис сядала Света Петка, затова от стари времена точно тук местните палят свещи и се молят на светицата. Покрай параклиса била втората табия (позиция) на въстаниците от Перущица. Останали са единствено руините от метоха към манастира "Св.св. Теодор Стратилат и Теодор Тирон", оброчището за поклонение на Св. Георги, както и средновековната черквица "Св. Николай Чудотворец", превърната и тя в руини от нахлуващите ислямски пълчища.* 

  Влизаме отново между тъжните следи от въстанието през 1876 г. Перущица била заможно селище с хубави сгради, ала при сраженията била съвършено разорена и изгорена след пет дни обсада от Родопските помаци. Османският паша, който с войската си влязъл в Перущица, бил изненадан; слушал, че тук уж имало черногорци, сърби, руси, но намерил единствено българи. Мнозина от оцелелите в погрома избягали в планината, други през къра тръгнали към Панагюрище, като знаели, че там е центърът на въстанието, но били изклани от башибозука по лозята и нивите наоколо.**

  15.04.1999.

  Дядото на майка ми, Георги от Перущица, едва 5-6-годишно хлапенце, османлиите взели за еничар, ала се отскубнал чак в Солун и се крил между бали тютюн в склада на двама гърци. Тъй ги намерили сутринта работниците*** – две хлапета момиченце и момченце, гушнати едно в друго. И собствениците хвърляли чоп кое хлапе на кого да се падне. Вече осемнайсетгодишен, Гочо (Георги) се връща в Перущица, зарязал имотния си осиновител грък, който за тежък търговец го гласял, че си нямал момче. Гочо обаче роднините му не искали да го приемат, усъмнили се да не е самозванец, натрапник, понеже родът им бил сред най-заможните тук, та хванали да го изпитват. Чудна история! Задомил се в Перущица, три рожби отгледал. Щерките си нарекъл с имената на цветя – по-голямата Невена, по-малечката Цвета, а пък сина, първата му рожба, кръстил Гълъб. Прародител бил ходил на Божи гроб и оттам фамилното име Хаджийски и Хаджиеви, което и досега е жизнено в Перущица. И това е пак онзи стар Хаджи-Трендафилов род, описан в документални разкази на оцелели от кървавите дни на Април-Май 1876 г. дни; за тези хора ще отворя дума по-нататък***.

  Имах ученичка в ІV клас Красимира Хаджийска. Разправям на децата тази история с моя прадядо, а едно момиченце скокна накрая сред зяпналите занемели хлапаци и ми рече оперено: "Това същото аз от тате съм го слушала". Тръпки ми полазиха по гърба, буца ми заседна в гърлото. Питам, кой е татко ти, как се казват твоите баба и дядо. И се оказа, че тази ачигьоз коконка ми е от рода. Татко й – и той е Георги, пък майка му на Георги Хаджийски от Перущица е Цвета, сестра на моята баба Невена.

  15.04.1999.

  

  Преди години в ресторантски двор насред Пазарджик празнуваме ние сватбата на братовчед ми Борю и там вече се разговорихме за същото. Бяхме към двайсетина братовчеди: четвъртото котило подир онзи наш пра-Георги, когото в книгите зоват  Гочо х.Трендафилов. Допълвахме, уточнявахме кой какви подробности знае от по-възрастните, дето си отишли от белия свят, какво чул... Толкова ли странно е това завръщане от Нийде, от Смъртта на това откъснато насила от своите дете, което с постоянство, с упоритост пращало повече от десетилетие хабер от красния Солун до милата родна Перущица, и най-подир, вече 18-годишен, зарязва осиновителя и богатството му, вдига се, та тръгнал да се прибира. Ама къде да се прибира, като башибозукът изпогорил и съсипал всичко? При корена да се връща естествено. По същото време онова време, когато заможни нашенци се натискали да си приписват гръцки имена за фамилия, че ги било срам да ги не сметнат за българи. Ровнете из старите книги, няма как да не ви направят впечатление фамилиите им, независимо колко успешни и съвестни иначе били в "бизнеса", казано по американски тертип.

  Защо край образа на този човек жена му Спаса (прабаба ми Спаса) се губи, защо твърде оскъдно знаем за нея, макар от нея всички ние да сме се изтърколили като грахови зърна по Тракийския кър – Пазарджик, Пловдив, Кричим! Та който очаква обективност от родовите летописи и митове, лъже се.

  Млад, дето се вика, в силата си – 36-годишен, прадядо ми умира от простуда през зимата, че ходил да мели брашно и газил до кръста в ледена вода с чувала на гръб. Жена му сама отгледала и изженила децата си, пуснала ги по света, но до смъртта си останала при перущенския имот. Не повторила да се прави на булка; лелите ми твърдят, че голяма любов имало между нея и рано напусналия света Гочо. Не знам това нейното вярност ли да го нарека! Години по-късно големият й син Гълъб дава акъл на сестра си Невена рожбите си да кръщава с имена, заети от християнската митология, което мен доста ми говори – Вяра, Надежда, Любен. Четвъртото от децата си идва с името, на Васильовден (леля ми Василка). Петото е от лехата с имена на цветя: най-малката и най-кипра, която ми остава най на сърце от четирите сестри, Виолета. Майка ми Надежда се ражда навръх Гергьовден, през нощта на 5 срещу 6 май 1925 г., но духовната триада вече е захваната в къщата на дядо ми, че послушал шурея си, когато тръгнал да си кръщава децата.

  Пак онзи Гълъб (гълъбът за християнина е символ на Светия Дух) обръща дядо ми Борис към земеделието, лозовите градини, пълни с черешови дървета, ягоди и зеленчук, та от всеки карък земя по три кяра да вади. Ей на това се вика стопанин и предприемчивост. И дядо, без да изоставя печелившите две велосипедни ателиета в Пазарджик и Перущица, се втурва да оре, тори, сее, полива и сам да облагородява новопридобитите пет парчета от по три до пет декара плодна земя. Петте си деца от дечурлига товарел (Дочуто от майка ми: "Яскаше ни!") най-безмилостно, по-зле и от аргатите си, та като мома още, майка ми надписва до бъдещия ми баща, голямата й любов в живота, снимчица с перифраза на Ботевото: "Млада съм аз, но младост не помня" от стихотворението "До моето първо либе".

  Как да отвърна очи от тази Тракия, като корените ми са вбити в плодния, напоен с кървава пот чернозем и със спомените за онези уредни, трудолюбиви, съвестни и дяволити, ама и яко честолюбиви мои близки! Като ги гледам внимателно, никой не лъщи показно като бисерно мънисто насред фасулена броеница, не пули зъркели в небесата, не си клати краката началник да става, ала божественото грее в самите им души, в непрекършения им български нрав на родени къщовници и стопани. Та ето този мой Перущенски род е моят олтар!

  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 6 fev. 2020

Илюстрации:

- Параклиса в чест на Света Петка край Перущица; 

- Черквата "Св. Михаил" и старото училище пак там.

___
_{* Вж. Сайта на Историческия музей Перущица. Вж.} 

https://www.facebook.com/403686356365483/photos/%D0%B8%D0%B7%D0%B3%D0%BB%D0%B5%D0%B4-%D0%BE%D1%82-%D0%BF%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B0-%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0-%D0%BF%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%B0-%D0%B2-%D0%BF%D0%B5%D1%80%D1%83%D1%89%D0%B8%D1%86%D0%B0%D0%BE%D1%82-%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BD%D0%B8-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D0%B5-%D0%BD%D0%BE%D1%81%D0%B8-%D0%BB%D0%B5%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B0-%D1%87%D0%B5-%D0%BD/1118273154906796/

** Константин Иречек за Перущица и жителите й, вж.: ...Перущенци са хора хубави наглед, приветливи, добросърдечни и трудолюбиви и гледат със своята работа да заличат някогашните загуби; те са със селски характери, бавни, без светската рутина на пропътувалите копривщенци и калоферци, но остроумни. Имат добро училище с пет учители, но рядко някой оттук отива да продължава учението си. Вечерта у кмета (Ст. Х. Танков), на когото бях гост, един старец с горчив хумор забеляза как мнозина имат лична полза и добър живот от тяхното въстание, цялата свобода на България излезе от него, а кой, казва, сега мисли за перущенци, които тогава се хвърлиха в огъня за отечеството си! Преди десетина години София беше, казва, село, много по – долу от Перущица, а сега София е като нов царски град, а Перущица само бедно, наново съградено пепелище...

https://d.facebook.com/403686356365483/photos/a.511776172223167.1073741825.403686356365483/1821233054610799/?type=3&__tn__=EH-R

*** Една от тях е документалната книга "Въстанието в Перущица" от Иван Кепов, по разказите на оцелели в клането. Има и други изследвания. Вж. и  https://bulgarianhistory.eu/%D0%B4%D0%B6%D0%B0%D0%BD%D1%8E%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8A%D1%81-%D0%BC%D0%B0%D0%BA%D0%B3%D0%B0%D1%85%D0%B0%D0%BD-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%BD/ Бел.м., tisss.