ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (37.)
Журналистика е да съобщаваш на света неща, които друг не желае да бъдат огласявани. Всичко останало е PR – Джордж Оруел (1903-1950)
Нашата република и нейната преса ще минат през възход или падение заедно. Способната, безпристрастна и вдъхновена от обществения интерес преса, интелигентно подготвена да знае кое е правилно и имаща кураж да действа, може да съхрани обществените добродетели, без които добродетели популярността на всяко правителство е измама и фарс – Джоузеф Пулицър (1847-1911)
12.01.2000.
"Аз съм истински пролетарий... През 1929 г. станах член на Демократическата партия, понеже искрено смятах, че тя е прогресивна и левичарска партия. Поради своите силно проявени леви тенденции, още в 1930 г. на конгреса водих остри пререкания с ръководството на партията... Изпаднал в пълна мизерия и безизходно положение, това ме принуди да се възползвам от някои лични връзки, за да бъда назначен за кмет... В град Банско се свързах с редица комунисти – Михаил Ковачев, Димитър Зайков, Ламби Данаилов и др., и доколкото можах, работех за народа... Тази моя деятелност не можеше да бъде скрита и след една проверка аз бях предложен за уволнение за сътрудничество с комунистите. По инициатива на Михаил Ковачев и др. бяха събрани хиляди подписи за моето възвръщане. И бях възстановен на служба и преместен за кмет в село Добринище, а после в Бачково...
При възстановяване на Демократическата партия през 1945 г. влезнах в нейните редици с искрено намерение да бъда полезен на новата Отечественофронтовска власт и да работя за приобщаването ни към Отечествения фронт. Бях избран от младежите демократи да водя преговори с Комунистическата партия за пълното ни приобщаване към властта. На тази плоскост нашият съпартиец другарят Христо Данаилов ни заяви, че въпросът бил вече уреден – че на младите демократи ще се даде възможност да бъдат кандидати за народни представители и ще ни се окаже съдействие да можем да проявим по места своите разбирания за сътрудничество с Народната власт. Така се кандидатирах в Кюстендилска околия, мимо нареждането на Централното бюро на партията (Демократическата партия – бел.м., tisss) и влезнах във връзка с Никола Стойков – Руски. Получих от него нужното съдействие, за да мога да се боря против кандидатите на Земеделския съюз "Никола Петков" и Демократическата партия, ако друг такъв се кандидатира... Това обаче стана причина да бъда наказан и изключен от Бюрото на Софийската градска организация на Демократическата партия." София, 20.VІ.1951 г. Подпис: Борис Кюркчиев*
* * *
Завчера, 9 януари, в късо време, кажи-речи, в един и съща седмица, си отиват от света три особени личности в националния български пейзаж: политикът Стефан Савов (1924-2000), неудобният критик на властващите у нас Илия Минев (1917-2000) и дългогодишен режисьор в националната телевизия Неделчо Чернев (1923-2000).
Кой е Стефан Савов, предложен от Борис Кюркчиев и избран за шеф на обявената с фалшив протокол от т.нар. Демократическа партия, стигнал до поста Председател на Парламента на България. Баща му Димитър Савов е министър в правителството на Царство България, известен с факта, че внесъл за Българската армия остаряло въоръжение от модернизиращата се нацистка Германия.
Стефан Савов, когото в онази Демократическа партия през парадния вход въведе доносникът на Народната власт Б. Кюркчиев, същият Кюркчиев, самопровъзгласил се през 1990 г. за председател на Демократическата партия и чрез протоколи със задна дата обявен за първия възстановител на една от старите достолепни партии след Десети ноември 1989 г. Стефан Савов, който у нас остана загадка как по едно и също време хем бил интерниран от комунистите, ограбен от Народната власт и яде, както твърди, с турците екмек (хляб), хем не е пропуснал нито един семестър при следването си в Софийския университет, и не по каква да е специалност, а Право. Нещо, фантастично за син на бивш царски министър в годините на Червения терор над българската интелигенция и духовенство.
Стефан Савов, онзи когото агент в младежката организация на Демократическата партия от 1946 г., според собственоръчно писаната си биография от 1951 г., постави начело, преди да се оттегли в сянка, като Почетен председател на същата тази ДП**.
Стефан Савов, който в изборите за Велико народно събрание се представяше из софийските улици с луксозен цветен афиш като внук на Ботев четник.
Стефан Савов – шеф на Съюза на преводачите в България през соца.
Стефан Савов, същият, който с уклончиви обещания и подмолни маневри успя да елиминира двете много по-многобройни организации на Демократическата партия, да разбие ядрата им, като пратените за обединение (Златка Русева, Спас Гърневски и пр.) привлече, осигурявайки им място във властта и в парламента.
Стефан Савов – същият, който бе основен инициатор за т.нар. Гладна стачка на 39-те депутати, напуснали заседанията на VII Велико народно събрание в знак на протест срещу проекта за нова Конституция на Република България, в която обаче се закле като праведник, вече като Председател на Народното събрание. И в онзи период, когато бе най-важният човек в Народното ни събрание, стана главен гарант за прилагане на същата конституция, която така пламенно отричаше и заради която излезе да се търкаля на поляната зад Парламента.
Стефан Савов – който като председател на следващото Народно събрание беше инициаторът преди масовата приватизация да бъде облагодетелствана тъничката прослойка потомци на бившата едра буржоазия. Твърде ловък актьор в политиката. По филибелийски казано, типичният тарикат по призвание и манталитет. Видях го отблизо в късната есен или в първите дни на зимата през 1990-1991 г.,здрависах се с него. Беше дошъл с антуража си в моя роден Пловдив да говори за демокрация и свобода. Представиха го и му дадоха думата в същия онзи салон на бившето кино "Балкан", после вкупом излязохме отпред, на слънце да се погреем. Здрависваше се с нас – членовете на действително първата и най-добре организираната измежду мижавите тогавашни партийки в СДС Демократическа партия – с жизнени структури из цялата страна, с доста активна софийска организация, съставена от потомствени демократи и потомци на фамилиите Малинови, Мушанови, Дренкови, Каравелови. Та в наследствения дом на Екатерина Каравелова, собственост вече на г-жа Фани Дренкова, проведохме няколко сбирки на хора, дошли от цяла България. По онова време вестникът ни "Демократическо знаме" в тираж 25 хиляди екземпляра само за броени часове изчезваше сред зажаднялата за политически промени аудитория на България от 1990-1991 г. Абонати, разпространители, кореспонденти и сътрудници вестникът на пловдивската Демократическа партия имаше из цялата страна – Русе, Бургас, Стара Загора, София, Варна, Карлово, Пазарджик, Хасково, Видин, Добрич, Сандански. Обаждаха ни се с писъмца до редакцията и българи стари емигранти от всички краища на света – Италия, Щатите, Великобритания, Русия, от Африканския континет, от Австралия.
Та здрависах се и аз с този достолепен на вид господин. Приказваше ги едни ей такива: "Виждам, че сте млади, изпълнени с желание и идеи. Пък аз вече съм стар, уморен съм аз. Бъдещето е пред вас. Смятам да се оттегля от политиката". Бил е 65-годишен по онова време, не тъй стар за политик, но защо му било онова театро, защо му били онези лицемерни приказки! Ей такива ги диплеше този човек: "Ще се обединим, няма пречки. Демократическата ни партия ще стане от най-влиятелните партии в Нова България". Остави ни впечатление, че обединението е въпрос само на технически подробности, а сетне?! Сетне се оказа, че именно добронамереният, зажаднелият за почивка 65-годишен мъж е бил най-сериозното препятствие да се изгради многочислена национална политическа организация, която да е опозиция на преименуваната, обновена и облицована в камуфлажни лозунги БКП/БСП.
Родолюбивата му дейност като Председател на Народното събрание от 8.ХІ.1991. до 17.ІХ.1992. свързвам с бързане да се върнат първо и веднага имотите на едрите собственици, известни сред народа с противното име "реститути" – наследници на някогашни едри далавераджии от военните най-гладни години за България, докато три милиона български селяни и наследниците им осем-девет години продължиха да чакат връщането на дребната си нивица, гледаха с насълзени очи как бащинията им пустее, буренясва или се разпределя като собственост на бабаити и подставени лица в новата демократична власт. И Отечеството превърнаха в пустиня. Земята ни престана да ражда. Плъзнаха цигански банди по полето да грабят и малкото, засято от българина. Унищожено, разпиляно, разграбено беше всичко, съградено с потта и кръвта на милиони обикновени българи. Какъвто беше и моят дядо Борис Ангелов от Пазарджик, който от четиригодишен ме водеше с талигата из къра да орем.
Това е последица от дейността и на този кумир, на тази голяма фалшива икона на съвременния български политик, създадена, за да бият чело пред нея и да й палят свещи заслепените от слободия във всички сфери на днешната ни България. Оттам тръгна анархията в нравствеността, но и във възпитанието на децата. Оттам тръгна пренебрежителното отношение към възрастните поколения българи. От народ нас се заеха да ни превръщат на стадо, на електорат за "чистата и свята" Република на българския Дон Корлеоне.
При възстановяване на Демократическата партия през 1945 г. влезнах в нейните редици с искрено намерение да бъда полезен на новата Отечественофронтовска власт и да работя за приобщаването ни към Отечествения фронт. Бях избран от младежите демократи да водя преговори с Комунистическата партия за пълното ни приобщаване към властта. На тази плоскост нашият съпартиец другарят Христо Данаилов ни заяви, че въпросът бил вече уреден – че на младите демократи ще се даде възможност да бъдат кандидати за народни представители и ще ни се окаже съдействие да можем да проявим по места своите разбирания за сътрудничество с Народната власт. Така се кандидатирах в Кюстендилска околия, мимо нареждането на Централното бюро на партията (Демократическата партия – бел.м., tisss) и влезнах във връзка с Никола Стойков – Руски. Получих от него нужното съдействие, за да мога да се боря против кандидатите на Земеделския съюз "Никола Петков" и Демократическата партия, ако друг такъв се кандидатира... Това обаче стана причина да бъда наказан и изключен от Бюрото на Софийската градска организация на Демократическата партия." София, 20.VІ.1951 г. Подпис: Борис Кюркчиев*
* * *
Завчера, 9 януари, в късо време, кажи-речи, в един и съща седмица, си отиват от света три особени личности в националния български пейзаж: политикът Стефан Савов (1924-2000), неудобният критик на властващите у нас Илия Минев (1917-2000) и дългогодишен режисьор в националната телевизия Неделчо Чернев (1923-2000).
Кой е Стефан Савов, предложен от Борис Кюркчиев и избран за шеф на обявената с фалшив протокол от т.нар. Демократическа партия, стигнал до поста Председател на Парламента на България. Баща му Димитър Савов е министър в правителството на Царство България, известен с факта, че внесъл за Българската армия остаряло въоръжение от модернизиращата се нацистка Германия.
Стефан Савов, когото в онази Демократическа партия през парадния вход въведе доносникът на Народната власт Б. Кюркчиев, същият Кюркчиев, самопровъзгласил се през 1990 г. за председател на Демократическата партия и чрез протоколи със задна дата обявен за първия възстановител на една от старите достолепни партии след Десети ноември 1989 г. Стефан Савов, който у нас остана загадка как по едно и също време хем бил интерниран от комунистите, ограбен от Народната власт и яде, както твърди, с турците екмек (хляб), хем не е пропуснал нито един семестър при следването си в Софийския университет, и не по каква да е специалност, а Право. Нещо, фантастично за син на бивш царски министър в годините на Червения терор над българската интелигенция и духовенство.
Стефан Савов, онзи когото агент в младежката организация на Демократическата партия от 1946 г., според собственоръчно писаната си биография от 1951 г., постави начело, преди да се оттегли в сянка, като Почетен председател на същата тази ДП**.
Стефан Савов, който в изборите за Велико народно събрание се представяше из софийските улици с луксозен цветен афиш като внук на Ботев четник.
Стефан Савов – шеф на Съюза на преводачите в България през соца.
Стефан Савов, същият, който с уклончиви обещания и подмолни маневри успя да елиминира двете много по-многобройни организации на Демократическата партия, да разбие ядрата им, като пратените за обединение (Златка Русева, Спас Гърневски и пр.) привлече, осигурявайки им място във властта и в парламента.
Стефан Савов – същият, който бе основен инициатор за т.нар. Гладна стачка на 39-те депутати, напуснали заседанията на VII Велико народно събрание в знак на протест срещу проекта за нова Конституция на Република България, в която обаче се закле като праведник, вече като Председател на Народното събрание. И в онзи период, когато бе най-важният човек в Народното ни събрание, стана главен гарант за прилагане на същата конституция, която така пламенно отричаше и заради която излезе да се търкаля на поляната зад Парламента.
Стефан Савов – който като председател на следващото Народно събрание беше инициаторът преди масовата приватизация да бъде облагодетелствана тъничката прослойка потомци на бившата едра буржоазия. Твърде ловък актьор в политиката. По филибелийски казано, типичният тарикат по призвание и манталитет. Видях го отблизо в късната есен или в първите дни на зимата през 1990-1991 г.,здрависах се с него. Беше дошъл с антуража си в моя роден Пловдив да говори за демокрация и свобода. Представиха го и му дадоха думата в същия онзи салон на бившето кино "Балкан", после вкупом излязохме отпред, на слънце да се погреем. Здрависваше се с нас – членовете на действително първата и най-добре организираната измежду мижавите тогавашни партийки в СДС Демократическа партия – с жизнени структури из цялата страна, с доста активна софийска организация, съставена от потомствени демократи и потомци на фамилиите Малинови, Мушанови, Дренкови, Каравелови. Та в наследствения дом на Екатерина Каравелова, собственост вече на г-жа Фани Дренкова, проведохме няколко сбирки на хора, дошли от цяла България. По онова време вестникът ни "Демократическо знаме" в тираж 25 хиляди екземпляра само за броени часове изчезваше сред зажаднялата за политически промени аудитория на България от 1990-1991 г. Абонати, разпространители, кореспонденти и сътрудници вестникът на пловдивската Демократическа партия имаше из цялата страна – Русе, Бургас, Стара Загора, София, Варна, Карлово, Пазарджик, Хасково, Видин, Добрич, Сандански. Обаждаха ни се с писъмца до редакцията и българи стари емигранти от всички краища на света – Италия, Щатите, Великобритания, Русия, от Африканския континет, от Австралия.
Та здрависах се и аз с този достолепен на вид господин. Приказваше ги едни ей такива: "Виждам, че сте млади, изпълнени с желание и идеи. Пък аз вече съм стар, уморен съм аз. Бъдещето е пред вас. Смятам да се оттегля от политиката". Бил е 65-годишен по онова време, не тъй стар за политик, но защо му било онова театро, защо му били онези лицемерни приказки! Ей такива ги диплеше този човек: "Ще се обединим, няма пречки. Демократическата ни партия ще стане от най-влиятелните партии в Нова България". Остави ни впечатление, че обединението е въпрос само на технически подробности, а сетне?! Сетне се оказа, че именно добронамереният, зажаднелият за почивка 65-годишен мъж е бил най-сериозното препятствие да се изгради многочислена национална политическа организация, която да е опозиция на преименуваната, обновена и облицована в камуфлажни лозунги БКП/БСП.
Родолюбивата му дейност като Председател на Народното събрание от 8.ХІ.1991. до 17.ІХ.1992. свързвам с бързане да се върнат първо и веднага имотите на едрите собственици, известни сред народа с противното име "реститути" – наследници на някогашни едри далавераджии от военните най-гладни години за България, докато три милиона български селяни и наследниците им осем-девет години продължиха да чакат връщането на дребната си нивица, гледаха с насълзени очи как бащинията им пустее, буренясва или се разпределя като собственост на бабаити и подставени лица в новата демократична власт. И Отечеството превърнаха в пустиня. Земята ни престана да ражда. Плъзнаха цигански банди по полето да грабят и малкото, засято от българина. Унищожено, разпиляно, разграбено беше всичко, съградено с потта и кръвта на милиони обикновени българи. Какъвто беше и моят дядо Борис Ангелов от Пазарджик, който от четиригодишен ме водеше с талигата из къра да орем.
Това е последица от дейността и на този кумир, на тази голяма фалшива икона на съвременния български политик, създадена, за да бият чело пред нея и да й палят свещи заслепените от слободия във всички сфери на днешната ни България. Оттам тръгна анархията в нравствеността, но и във възпитанието на децата. Оттам тръгна пренебрежителното отношение към възрастните поколения българи. От народ нас се заеха да ни превръщат на стадо, на електорат за "чистата и свята" Република на българския Дон Корлеоне.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, 11 jan. 2000 – edited by 20 jan. 2020
Илюстрации:
- Фронтмени на уж-демокрацията през 1990 г.***
- Заглавна страница на "Демократическо знаме"
___
* Част от изповед, писана собственоръчно от човека, въвел Стефан Савов в политиката. Предците на Стефан Савов по традиция са членове на Народняшката партия, най-върл противник на някогашната Демократическа партия с лидери Петко Каравелов, Александър Малинов, Никола Мушанов. По-подробно автобиографията на доносника Борис Кюркчиев е представена в бр. 1 на вестник "Демократическо знаме" от 19 май 1990 г.
** По-пространно в "Здравите сили" от поредицата "Въведение".
*** На снимката горе отляво надясно са: Стоян Ганев (1955-2013), Михаил Неделчев (1942), Елка Константинова (1932), Стефан Савов (1924-2000), Николай Слатински (1956) и Асен Мичковски (1955). Бел.м., tisss.
*** На снимката горе отляво надясно са: Стоян Ганев (1955-2013), Михаил Неделчев (1942), Елка Константинова (1932), Стефан Савов (1924-2000), Николай Слатински (1956) и Асен Мичковски (1955). Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар