tisss: ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (11.)

четвъртък, 27 юни 2019 г.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (11.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (11.)

Продължение

27.08.1997.

Чета евангелието. Защо ли отбелязвам моите несъгласия спрямо християнския бог! Това прекалено самолюбие ли е! Иисус за мен е от този тип редки динамични личности, които – устремени към Доброто, рискуват Себе Си. Отношението ми към Иисус е като към приятел, Който ми е на сърце, но не бих си позволил да Го видя покачен върху раменете си. Приемам странностите Му, харесвам Го – щом съм Го приел какъвто е. И слънцето има петна!

Какво е Иисус Христос? Не е ли спечелена битка на човешкия дух с човешката ни егоистична природа? Че е мъдър, няма спор, но е холерически темперамент, което ще рече, че малко повече от другите е склонен към честолюбие, страстна убеденост в своето, заядливост. Какъвто съм и аз самият. Ако сляпото преклонение и овчата доверчивост е цел на този бог, няма как да съм сред поклонниците. Имам желание да Го виждам във фантазиите си, да разговарям по човешки с Него: както стопанин разговаря със стопанина, а не каквото вековната практика се опитва да ми наложи: с ратайско преклонение пред небесен пратеник. Каква ли скука, какви ли прозявки са да си заобиколен от богомолци, обладани от фанатичен екстаз!?

И ми идва на ум Левчев стих: и в несъпротивлението падам като в целувка без любов. Привързан към християнството – това да, но не закопчан! Искам да усещам хоризонтите на неизвестното и непостигнатото, не стените на обор, пък с колкото и разкошни инкрустации да са украсени стените.

Предусещам, има и по-нататъшен, неизвървян път в стремежа на човешкия дух към божественото; говоря не за съвършенство, а за процес на усъвършенстване. Защото съвършен ще рече "свършен", съвършенство, т.е. "свършек", край, вечен покой и мир на праха му. Християнската идея предпочитам да я възприемам като лъч и подтик, но съвсем не сфера от светлина, в която да се гърча като насекомо, омагьосано от убийствения пламък. Поначало човешкото съзнание няма образ за безкрайността; може би затова Библията в този познат наш ограничен, краен свят се явява продукт на човешката ни невъзприемчивост към безкрайното, като образ на вселената.

Иначе в черквата има уют, благоухание, иконите са великолепни метафори на укротените и впрегнати бесове; и все пак живият живот извън храма е далеч по-многолик, варварството – по-разнообразно, схватките с него – непредвидими, и никога не знаеш коя как ще приключиш.

28.08.1997.

Едно от малкото ми предимства е, че не съм се стремил да властвам. Разбирам, стремежът към власт е заложен в човешката природа, произтича от вродения ни егоцентризъм. Азът е сърцевина, фокус на космоса (т.е. на усета ни за красивото, доброто, хармоничното) от най-ранно детство. Личните несполуки не ми смачкаха честолюбието, но ме приобщиха като че ли към океана от страдащи, които с тиха погнуса се отнасят към гроздовете от катерещи се, боричкащи се едни връз други слепци, упътили се да стават властници.

Вероятно притежавам известна способност да манипулирам чуждото съзнание, ала властолюбието ми е органически противно и чуждо, вероятно понеже раснах сред унижавани и оскърбявани от властта най-обикновени българи. За нас успехът е продукт не толкова на комбинативен усет как да се представиш в пространството на държавния и обществения интерес, а резултат от много труд и малко шанс. Това е нашето самоограничение. Мястото ми е във втората, третата редица или по-назад. Когато прекосявам площада, не ми е уютно, съзнавам, че площадът не е построен специално аз да мина по него. Привързаността, съчувствието към човека в беда у мен не са любовно чувство, нито господарска надменност, а желание за участие, за разговор, макар по-често да съм рязък, отколкото отстъпчив и мил събеседник.

И това знам, от онези съм, които първи загиват в сражение, та не им е съдено да маршируват с гъвкава походка и чупки в кръста на Парада на победителите. Имам проклетата способност да настройвам обществата от страхливци или по-точно – от малодушни, насреща си; вероятно ги плаша със своята невъздържаност и тягостно замълчаване. Повечето от личните ми акции са импулсивни, родени от моментната ситуация, не планирани, нито старателно обмисляни; това е една от причините да не направя кариера в журналистиката, в политиката, дори в личните си дела.

Любопитен съм. Мога да анализирам, но оценките ми за личности и събития по-често са неточни поради умозрителност и очевидно пристрастие към собствените ми илюзии. Всъщност, харесва ми да съм това, което съм, някакъв стипчив на вкус нрав. Моята злопаметност е дълготрайна, от време на време прокървява по-силно. Не съм състрадателен, по-скоро съм хладен тип; в големи нещастия не съм имал случай да губя ориентация; напротив, нещастието ме тонизира. Смъртта (чуждата смърт) не ме разпилява, съсредоточава ме. Преживях смъртта на родителите си – баща ми на 61, майка ми на 63 г., когато бях съответно 36- и 41-годишен. Преживях смъртта им с почти хладен разсъдък, а после, години вече, водя някакви разговори с тях, особено с баща ми.

Новата прослойка заможни, доколкото ги познавам, не ме изненадват. Смятам, че успяват благодарение на способности, плюс отсъствие на скрупули. Самолюбието ми на раснал по прашните пловдивски улици и катерил се като козле по скалите на Джендем-тепе някогашен хлапак надушва воня около значителна част от тези жалки щастливци с разточително обзаведените им частни дворци, строени специално за да се любуват пълноценно на алчността и придобивките си.

Когато народът наоколо бедства, гротеска е гримасата на самодоволното и леко отегчено в елегантността си възпитано говедо с отработени по западния им стил обноски. Но това е! Хиляди страници могат да бъдат изписани по този повод без особена полза. Истината е, че се преобърна смисълът, който носеше увереност у нормалния (т.е. у бедстващия) българин. Свобода, братство, равенство? Облечени в богатство и власт, видях как се промениха дарени с упорство, талант и шанс мои добри познати. И откривам в демонстрациите на стабилност от тяхна страна едва прикритото у тях разочарование, че не намерили, ах, Боже мой! – щастие в парите, славата, властта. Мили Боже, ечи от жестовете им, от изстудяваните като в дълбок зимник каменни физиономии, толкова се мъчихме да докопаме тези благини, а пак сме си същите. Пред очите ми са Валентин Моллов (1954)* и Евгений Бакърджиев (1955)** в този момент – по своему дълбоко нещастни и скучни на самите себе си.

По време, когато днешният премиер*** бе финансов министър, г-н Моллов, шепне мълвата, наел оркестър от двайсетина чалгаджии да свири и пее от утрин до здрач в крайморския му дворец само за да смачка фасона на отмарящия в онзи сезон на ведомствени начала пръв финансист на държавата. Е, това са им на тях задевките, това са им развлеченията! И това пак е България! Съставяме я всички ние – богати и бедни, талантливи и некадърници, разсъдливи и простаци, палета и престарели разбойници, простовати хора и висши негодяи не толкова за похвала. Но България, това е общият ни манталитет, нашата обща ахилесова пета. България е общият наш живот в безредие, когато не виждаш около себе си нищо здраво, нищо точно, когато опасността те дебне отвсякъде и най-много откъм твоите близки. Това сме всинца ние – талантлив народ, задръстен от плевелите на лошото възпитание!

Кому е нужно българи да воюват срещу българи! Левски е митичният ни Учител, голямата фигура. Да си кажем кривиците и да се поправим, ако ще вървим наедно, ако сме българи... Цитирам приблизително! Страшно и хубаво ми звучи. Този наш български корен доста е нападан, доста оскърбяван от чужди, още повече от свои; и кой ли друг му е говорил с такава строга любов и угриженост както карловеца, от 12-годишен сирак, Васил Кунчев? Левски не случайно се отделя от онази показна – черковната страна на религията; народът усетил, че е Апостол, но апостолството му излиза извън канона, за да продължи християнската философия. Мисля си, че – ако съществува, Иисус Христос ще е доволен от такива свои хора, които в спор с официалния клир продължават работата Му над общественото съзнание у човека.

Почитта на българина към Господ няма общо с черковните ритуали; тя е на по-съкровено място; и това чат-пат трябва да се напомня, за да започнем трезво себе си да приемаме. Посланията на християнския бог разчитат на самоуважението, не на страхопочитание (както е в исляма). Който сам себе си цени, няма да си позволи да върши идиотщини, нали! Другояче казано, само с гласуване на закони и наредби работа не се върши. Обикновеният българин трябва да е убеден в себе си, в своята нравствена сила, а не да е притискан от Закона, създаден за удобство на печените адвокати и на интелигентните измамници. Между другото, подозирам, че повечето от законите, гласувани в Народното ни събрание, ги правят не за българи, спазващи Десетте божи заповеди, а за да може замогналият се наглец в съда да доказва колко са чисти делата му, позовавайки се на вратички в закона.

Следва