ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

ДЪЖД В СЛЕДОБЕДА

Не мога да ти се обадя. Не, не мога.

Навън е дъжд, такова тъжно време!

Лилав е здрачът зад прозореца

и минувачите като насън се движат.

Една жена с червен чадър пресича

пространството край шадравана. 
Тихо е.

Ръмежът на дъжда едва се чува.

Изтрил е някой от небето птиците,

в небето само облаци. 
Не зная как

сам с лошите си мисли да се справя,

но времето на този свят усещам

как движи се в мъглата все към лятото.

Дали при нас ще се завърнеш, Лято?

(поляна горска, в утрото разцъфнала.

Целувките. Косите ти изтичащи.

Спокойствието. Плахата усмивка.)

Но в тази длан, която знае толкоз много,

днес в тази длан как нищо не остана:

две капки – дъжд, сантименталност

и малко здрач, от миглите ти паднал!

Как искам да те видя, да ти кажа...

Подтиснат съм от слабостта си, Обич.

Желал бих всичко твое да забравя,

да се стопиш у мен като дъждовен облак.

Ала със думи следвам твоите устни,

лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,

гори у мен... и ненаситна жажда

да те обичам 
безнадеждно 
ме обзема.

Не мога да ти се обадя. И не трябва.

От старост оглушал е телефонът.

Навън – и дъжд, и облаци, и хора,

и всичко там в мълчание изтича.

Над Пловдив няма птици. Иде Зима.

Сега ще се загърна с малко нежност.*

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 2 noe. 1976 – edited by 29 sep. 2019

–––

* Писах този текст на прима виста в голямата стая с четирите бюра на "Комсомолска искра" към пет часа надвечер. Беше мрачен, тъжен и кишав ден. Бях кажи-речи сам в цялата редакция, бях слязъл за малко преди това до хлебарницата долу и за чаша кафе от близкия ресторант "Астория", и тогава видях едни светли очи, втренчени в мен от лицето на млада жена, което ме прониза като електричество, развълнува ме внезапно и много силно. Това е текст за безнадеждно отлетялата любов. Най-напред го показах на Иван Желязков, колегата ми от отдел "Селска младеж", който се върна мокър до кости някъде към пет и половина часа. Иван го хареса. За мен е може би най-доброто от сборника "Сутрин рано". До последния момент се колебаех дали "Дъжд в следобеда" да не е заглавие на целия сборник. Бел.м., tisss.

МРЪСНИ ДНИ

МРЪСНИ ДНИ*

    21.12.2004.

  Втори ден подир Игнажден, от т.нар. мръсни или бесовски дни след Бъдни вечер, според народното поверие, когато наоколо витаят лошите духове и злите сили. Без да съм религиозен, откривам християнската философия по-възвишена сред образи на претенциозното невежество, озлобление, завист, алчност. Не съм никога досега, и занапред не се виждам да се кръстя пред олтар, свещи или икона; и не защото не съм религиозен, а защото то е външен знак, но пък съм вярващ, вярвам в Доброто, особено когато виждам духовен невежа, който се бие в гърди и все повтаря: аз съм философ-психолог, аз съм Сократ, аз съм Христос, аз съм Достоевски на днешното време, аз съм новатор, демократ, хуманист.

  Но как да обясня на моите 19-годишни дванайсетокласнички (19 дами), че между властници и учител противостоенето е открай време?! Искат от мен високи оценки, а смятат, че със записване на това, което им казвам по Литература и Роден език, се изчерпва ученето им. Към света и помежду си, меко казано, съвсем не са за пример. Домашно възпитание им липсва, но какво ли добро са видели те досега извън дома си, какво ли по-гръмко заявено освен гръмогласна жлъч и простотия! А то е фронт между духовност и всекидневна гавра с Десетте Божи заповеди тук, в България. 

  Усещам се понякога островче в океан от помия, случаен минувач покрай магазин с лъскави дрънкулки. Понякога, казвам, не винаги! Не са редки просветленията у тези чудесни инак, сантиментално уязвими душици – Катя, Елена, Ширин, Милена; защо обаче така назлобяват срещу самото учене. Не можеш насила да си им Учител, то е като любовта: ако не те разбират и не те следват, когато опитваш да им разкажеш за разликата между добро и зло, най-нормалното е да те гледат с празни очи – и теб, и стремежа ти да си нещо повече от възгордял се некадърник, при това дипломиран невежа, което е печална версия невежество – вдига скандали, разпалва войни там, където войнствената поза е кощунство, ала го държи във фокуса на общественото внимание. 

  Вчера първият от двата ми учебни часа в този XII клас мина да слушам учениците как се дърлят помежду си, да ги успокоявам, да изясняваме какво е общото между Паисиевото "О неразумни и юроде" и "Българино, знай своя род и език" с онези техни кремчета, мазила, гримчета, аксесоари от тенеке и фалшиво злато, прически, дрешки, обущенца, както и със заимствания от капризни глезли в нашата естрада див непукизъм. Що да им река! Пошлият Азис ги очаровал с песните, костюмите, с циркаджилъците си – икона на непукизма, с успехите си по света, в топ-класациите на ЕмТиВи бил, научавам от тях. Надупилият се срещу лобното място на Апостола Левски сладкопоен Азис от онзи огромен афиш насред София им лежи на сърце. 

  Мога и да отстъпя, но как да приема отвращението им към Училището! И кога ли от любознателни дечица са станали варварите в храма? – питам себе си, не питам тях. Тези български девойчета са цел на пошлостта. Пошлостта в царствени одежди шества из моята България вече толкова време, и как горките да приемат любовта за висша духовност, за отношение към света, но не като бяс за консумиране, това ми е проблемът. Горчиви дни, мръсни дни на притеснение.
   

   28.12.2004.

  Рефлексът за писане, за сътворяване на свят от чувства, образи и размишления е вроден не у всекиго, макар у всекиго от нас да е заложена възможността да усеща духовни излъчвания. Сред осмокласниците имам три ученички, които ми показаха стихчета; от тях едната, според мен, е талант, на който му предстои да се развие. А пък съпоставянето между лъже-твореца и човека с талант ми вади очите. Странно наглед, у т.нар. "поетеси" – набедени за поетеси от колегите, но без дарба, според мен, прави впечатление добре подредената форма, зад която обидно лъщи скучно съдържание. У талантливия като че съдържанието по-често пренебрегва формата, понякога текстът му, погледнат отгоре-отгоре, даже и не напомня на стихотворение, но атмосферата е интензивна – лицето, характера, неявните затаени очаквания на автора откривам, каквото и на повърхността да не казват думите, и това вълнува.  

  Сиви дни. Занимавам се с текстообработващата програмка PageMaker 7.0 и не ми спори, едва-едва напредвам. Нарядко ми се мярва в ума: Можеш ли да си щастлив, когато мамиш първо света, сетне себе си? Страшно е да речеш на некадърника, че е некадърник, а още по-жестоко е сам да го открие. Злополучният фалшив философ-психолог, комуто са предоставили трибуна в местната пловдивска телевизия, ми е илюстрация за духовната смрад около подобни объркани, зловещи в самолюбието си отчайващи персони, копие на някогашен партиен секретар и верен доносник, др. Вся и всьо от катедрата по Марксизъм в местния университет около 1985 година.   

  Опитът да издам книга** на мои разноски ми бе крайно нужен. Доста неща в текста – факти, образи на простовати обикновени българи и претенциозни политици, както и купища сюжети съм взел от реалността, описал съм ги тъй, както ги възприемаме мнозинството доверчиви българи, по-скоро: предугадил съм ги още далеч преди да се доразвият като хищници. За политиците по върховете на властта днес говоря. 

  

  17.01.2005.

  Обикновеният човек е беден и самотен, защото съвестта и честта му са си у него; докато хищниците шетат на глутници, търсят кого да бастисат, жертва си търсят. Не открият ли кого да бастисат, захващат да се ръфат помежду си. 

  А аз жертва ли съм? То не е въпрос към света, себе си питам. Самодоволен, горд, че успял да ме излъже и завлече с пари, които отделих от мизерната си учителска заплата заради мечтата да си видя книгата отпечатана, neчатарят вече побърза да обяви на всеослушание пред онези, които му се радват: Да! И нищо чудно да е прав.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 2004/ 2005 – edited by 28 sep. 2019

–––

* Мръсни дни, Поганни дни, Некръстени дни от 25 декември до 6 януари наричат няколкодневен (най-често 12-дневен) период в Българския народен календар, вж. http://videlei.com/articles/details/mrasnite-dni-ot-koleda-do-yordanovden/312 
** "Историйките на ученика Ламски" – книгата, която писах в течение на десет години, от 1994 до 2004 г. Докато не измъкна всичко, което можеше да измъкне от мен, наглецът ми вървеше по петите, звънеше ми посреднощ да проси пари, а сетне взе да иска още и още пари отгоре, та реших да прекъсна цялата тази мъка, просто отказах се от мечтата да си видя книгата отпечатана. Бел.м., tisss.

ЕСЕН

ЕСЕН

Как есенно листата остаряват,

къде сте, луди пролетни зари –

зеленото във златно преминава

и в алено обагрено дори.

Усещам и как в бъчвите набъбва

на виното грехът и мъдростта

и вече няма за къде да бързам –

по-всеотдайна става любовта.

Отварят се зарасналите рани,

мълчание нахлува изведнъж

и мъртвите приятели в дома ми

се връщат кротко с мириса на дъжд.

В такива дни, в такава глуха есен

разплакана си тръгва младостта,

под облаци с ята на юг понесени

изгрява непривична яснота.*

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28 noe. 1972 – edited by 27 sep. 2019

–––

* Няма по-плодна земя за поезията от Тъгата, открих това още докато бях студент в София. Запомнете, щастливите хора не пишат стихове! В тъгата се откриват хоризонтите на света: внезапно разбираш колко много духовни братя и сестри си имаш, а пустините се изпълват с копнеж и ромон на ручеи. Беше поема със заглавие "Стая". През 1973 г. редакторът от пловдивското издателство Иван Николов (1937-1991) публикува в списание "Тракия" бележка за този и друг пак мой текст, все приятни неща писа. През 1974 г. поемата от 15 строфи излъчиха в предаването "Поетична дъга" на Радио София – пусна го поетесата Рада Александрова (1943), с която Михаил Берберов ме запозна долу, в кафенето на СБП на ул. "Ангел Кънчев" 5. Хонорара пропуснах да взема. На писането на стихове никога май не съм гледал като на източник за приходи. От далечната 1982 г. някогашната поема придоби този вид. Бел.м., tisss.

КОСЕНАТА ТРЕВА

КОСЕНАТА ТРЕВА

Боли ли я косената трева?
Нима я чухме някога да плаче,
а колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат!

Минава нощ, минават ден и два,
тя вдига нови кълнове нагоре
и расне пак косената трева –
онази, дето рязаха до корен.

Боли ли я косената трева...
Не съм я чувал някога да плаче
и казвам си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!*

Пловдив – столица на културата, Европа 2019  

Plovdiv, 4 noe. 1971 – edited by 27 sep. 2019

–––

* Тези дванайсет реда са в отговор на разни неблагополучия, мои и на семейството ми, след като жена ми в усилието да си намери редовна работа в моя роден град съвсем се беше отчаяла. Живеехме бедно и в непрекъснати притеснения, но живеехме, макар и не безопасно: жена ми се трови два пъти. Поетът Михаил Берберов (1934-1988) на именния си ден през 1979 г. пожела да му посветя този текст, а жена ми Ася (1952-2017) се сърдеше, защото "то си е баш на нас посветено", както казваше. Видя бял свят този текст чрез сборника "Сутрин рано", издание от 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов". Бел.м., tisss.

ХЛОРОФИЛ

ХЛОРОФИЛ

Боли ли я косената трева?
Нима очакваш нещо да ни каже!
Вдигни очи. Виж тая синева
как сред зеленото ни прави снажни.

През колко стръвни зими и до днес
пренасяме товара си човешки...
Да съди който ще, но и злочест,
ще ми прости тревата всички грешки.

В ухание от нежен хлорофил
лице заровил и в калта, ще зная,
че на косената трева съм бил
един от синовете й докрая.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 26 sep. 2019

ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ

  Отдел "Средношколска младеж" оглави Георги Бояджиев и работи немалко време. Тих и вечно тревожен за нещо. Журналистическата робия не му допадна и стана учител.*

ИСТИНАТА ИМА СПОКОЙНО СЪРЦЕ**

  Мило и мелодично ми звучи камбанката на черквицата "Св. Илия" край най-многолюдното на Балканите циганско гето Столипиново. Спокойно и свежо. Утрините полека-лека захладняват. Слънцето свети изпод облаци рехави и на едри валма като непрана овча вълна. Наоколо – пренаселено от селски народ. Наблъскани сме по блоковете, всяко семейство – по на 50-60 квадратни метра площ. Този простосмъртен, присадил се в Пловдив народ несносно битува посред собствените си битови отпадъци, крачи по разнебитените улици наоколо. Цяло лято екарисажът, отстоящ оттук на не повече от три километра по права линия, ни облива с мъртвешка смрад. В течение на часове въздухът става плътен: колкото и дъх да поемаш, все не ти достига.

  Екарисажът е причината да ме уволнят през лятото на 1981 г. от вестник "Комсомолска искра". Писах, че овонява нощем не само нашия занемарен гъстонаселен работнически район, но и Червения площад на втория град в държавата. И този път вече не ми се размина. Размърда се някой отгоре, привикаха ме в Окръжния комитет на комунистическия младежки съюз да ми известят: налага се подмладяване на редакционния състав... Партията вдигнала доверието си от мен, което значи: веднага трябва да напусна. "Я сам си напиши молбата за напускане, да не се налага дисциплинарно да те уволним!" Това беше лайтмотивът на разговора ми с тримата секретари в Окръжния комитет на ДКМС, начело с Нели Пеевска, секретар по "Идейно-възпитателна дейност", пряко наблюдаваща как се списва вестникът.

  "Заради ценните идеи в твоите статии" – както се изрази вторият човек в тогавашната местна партийна йерархия Димитър Димов, назначиха ме за учител по роден език и литература в тъкмо построено училище на другия край на града, в Кичук-париж. "Колективът е само от млади даскалици, ще ви хареса. Дерзай, млади човече!" – рече тантурестият като мечок Димов. 

Ай, каква ли картинка сме били! той – масивен като трикрилен гардероб, гушнал ме през рамо с едната си лапа, другата – изпъната към сияйното бъдеще, и аз – провинилият се Блуден син, когото Партията-майка, макар и подразнена, продължава да си го цени!

  Че не заслужавам партийното им доверие, три пъти на различни места ми го съобщават, а най-пряко го рече четвъртият – бай Андон Тодоров от нашия краен квартал "Димчо Дебелянов". Като един от организаторите на известната в историята Стачка на ямболските текстилни работници през 1931 г., на този Андон биячите в Пловдивското полицейско управление му потрошават в буквалния смисъл костите със сапове за мотика. Година и половина след побоя оцелелият като по чудо ходи с метален корсет под дрехата, та по Живково време го водеха "активен борец против фашизма и капитализма". Лютия бай Андон Тодоров, от когото заради чепатия му нрав партайците страняха като дяволи от тамян, усещах особено близък: суров, ала верен приятел. 75-годишен (четиридесет години по-възрастен), ме навестяваше в канцеларийката два на три метра на кварталното ни ОФ-е, да побъбрим, по-скоро да ме поучава като новооглашен председател на кварталното ни офе (квартална организация на Отечествения фронт) в най-многолюдния район на Пловдив.

  – Ти пак се благодари – рече ми веднъж, – че си минал между капките!

  – Какви капки! Истината написах – ядосвам се.

  А той – триж по-ядовит: 

  – Какво още искаш ти, бе!... В другия край на Европа подстрекатели като теб изкараха работниците от корабостроителниците в Гданск и Гдиня, по улиците ги подкокоросаха барикади да вдигнат...

   Гръб съм му обърнал, настава тягостна тишина, та вече по-меко: 

  – Млад си, зелен си. Имаш две прекрасни момиченца. За тях мислиш ли!

  Дойде декември 1989 година. Съседите ми шушукат: "Що се не напишеш и ти дисидент? Нали заради онази статия ти биха шута!" А един по-готин – алпинистът змс Веселин Чаушев, на висок глас се възмущава: 

  – Не виждаме ли, че си червен! Да не беше комунистическа семка, кой ще те пусне в комунистическия вестник! Ами кой по празник окачва знаме, а!

  Дразнел се Веско, че провесвах, провесвам чат-пат и сега, четириметров трикольор от балкончето си по национални празници. Едно от пияндетата – Слави Бахчевански от селото Динк (описал съм го в епизода "Кадро за вестник" от книгата "Историйките на ученика Ламски") се изцепил пред белотаджиите, сврели се край трилитрово шише домашна ракия и тава мезе в общата им изба на съседния вход: 

  – Не знаете ли! На Бояджиев баща му в шумата се крил. Партизанин бил баща му. От мандрите кашкавал крадял. Не му е чист косъмът на Жоро.

  Ей тъй се раждат митовете и легендите сред моя народ. Не-е, не се броя за дисидент, нито баща ми е бил партизанин. Наивно се мислех за повече комунист от хората с партийна членска книжка... до онази статия от май на 1981 г. – "Примери с обратен знак", опъната върху част от първа и цялата трета страница на "Комсомолска искра"... Като ме изгониха от редакцията, шест месеца, кажи-речи, боледувах. Не се бръсна, не се подстригвам, па и на жена си внимание не обръщам, и усетила се пренебрегната, зад гърба ми тръгнала мъж да си търси. Но в горните версии, особено в последните две – съседите проявили здрава логика. Простосмъртният българин знае: за неудобни истини не се прощава! Мнозина от съседите ми са в големия град именно чрез партийното си членство. За тях е непонятно как тъй ще допусне някой "отгоре" да пиша в комунистическия вестник, да се движа сред "червените едри паламуди", а пък да не съм партаец. Ами че то си е фантастика, и не само според тях! Питат ме понякога и досега: "Ама ти не беше ли комуняга, не се ли изметна като фурнаджийска лопата, демократ да се изкараш?!"

  Те никога не са вярвали в комунизма; аз обаче вярвах. Вярвах... поне до лятото на 1981 г. Те не бяха комунисти, а отряд партийци. Към членството си в Партията БКП бяха гледали практично, по селски – като към нелоша сделка да се устроят в града и да си подредят живота. Тези мои българи и досега съвестно гласуват за боядисали се във всички цветове партийни глутници. За тях това гласуване е в съответствие със сключения преди десетилетия договор с Партията-майка, Партията-кърмилница, Партията-закрилница, Партията-мафия и каквото още ви дойде на ум тарикатско и изнудваческо. Логично е да питат: Ей синко, като не си сключвал договор с Партията, какви си ги дробил в нейния вестник? Щом са ти теглили шута и като кирлив фес те изритали вън от стройните редици на праведниците, трябва да си нарушил някакъв договор, сине майчин.

  Оправдава ги, според мен, невежеството им относно комунистическата теория и практика. Мен обаче нищо не ме оправдава освен голия факт, че откакто, петгодишен (1952), съм тръгнал на детска градина, та до двайсет и четвъртата ми година (1971) умът ми е системно промиван с подбрани и внимателно обработени късчета полуистина. Роден съм три години след 9 септември 1944 г., как да зная какво и как точно се е случило в България, преди да се появи моето поколение българи и източноевропейци? До май 1981 г. бях убеден, че водата отгоре иде бистра; ако има нечистотия, лоши хора на местна почва мътят водата. Така повярвах и на едни eнтусиасти, които след 10 ноември 1989г. се обявиха за демократи. За известно време, година-година и половина, редих се до тези приятели, ръкоплясках им в препълнените с народ пловдивски киносалони, когато развенчаваха с романтичен размах комунизма, размечтах се: ръцете ме засърбяха пак да правя вестник. И се писах сред учредителите на първата Демократическа партия – истинската, със седалище в Пловдив и председател адвокатски син, преподавател по полифония. Ай, как бойко говореше полифонистът, опиянен от собствения си глас, вири показалец като диригентска палка!

  От тукашната ни интелигенция бяха мнозинството оглавили пръкнали се мижави партийки с гръмки имена. Продължих и аз с развълнувания народ да приемам (с вътрешна ирония макар) тези патетични пози и лакърдии за светлото бъдеще. Значи, колкото повече се горещи ораторът, толкова по-правдив и аргументиран ще да е!... В това отношение бившата обществена управа у нас се беше обзавела с полкове от сладкодумни демагози. Нима казионните БКП, БЗНС, ОФ, Профсъюз, ДКМС не бяха преди всичко школа за политически мекерета и тарикати? Лесно е сега да се каже, разбирам го добре, и затова спирам дотук по тази тема... Засега!

  Артисти като проф. Михаил Неделчев наистина бяха бая зле ударени от комунизма в България. Не бива светът да се прави, че не им съчувства, когато тъй напористо се стремят да се изкарат дисиденти, воюват с други "инакомислещи" кой да влезе или пък кой да не влезе в съдбовния техен Списък за привилегировани борци против комунизма и прочие. И това – при положение че дори пиперливи реплики на признат свободомислещ като Радой Ралин се осъждаха от властта като интелигентско позиране на объркал се "наш другар", съпартизанин от "легендарния" отряд "Чавдар" с командир Добри Джуров. Строго погледнато, за каква опозиция срещу комунистическата върхушка в България говорим! 

      

  Животът поставя всяко нещо на мястото му. А децата ни не приличат на нас. Прекалено прагматични са, па и не са склонни да слушат лакърдии за утрешния светъл ден. И са прави... Криво ми е все пак за моето поколение сантиментални идеалисти. Уви, ние сме били ловко употребени, но нима в доверчивостта не сме по-близо до духовната висота на християнството от днешните нагли материалисти, идейни борци за финикийски знаци?

  Божественото у човека е в готовността му да живее за другите. Това има ли го някъде? В отделни случаи-изключения, които – казват – подкрепяли правилото. Тогава какво друго ти остава освен смирението да приемеш живота такъв, какъвто е, да му се радваш на този живот, да оправяш само кривици, които са в кръга на ограничените ти възможности? В библейски план всеки от нас е гол и сам под Небесата. И няма такова животно, като колективна вина или колективна отговорност! Общото е в Десетте Божи заповеди.

  Пее черковната камбанка над най-многолюдното циганско гето в Европа. Докато има кой да пали свещица и да дърпа въженцето на камбанката, все има надежда да се обърнем към себе си като човеци, които се ценят, а не живеят единствено за да ядат, пият и износват новите си дрехи и красиви, но оплискани в сълзи и кръв идеи. 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 24 avg. 1998 – edited by 24 sep. 2019

Илюстрации:

- 1976 г. Щатен лит. сътрудник в младежкия в. "Комсомолска искра";

- 1984 г. Председател на кварталния комитет на ОФ в район Изгрев.

___

* От документалната книга на Върба Чавдарова "Индекс 21361" за вестник "Комсомолска искра" (1959-1989). 

Върба Лулкина – Чавдарова (1929)

Девет години съм делил една канцелария на редакцията с госпожата, това се отпуснала да напише. Благодарности за което! Когато стана известно от секретния бюлетин на ОК на БКП, че по Радио Свободна Европа цитирали мои текстове, печатани в "Комсомолска искра", каза, че заемам мястото на някое "наше момче".

** Сентенция на Шекспир (1564-1616), която използвах за девиз на политическия вестник "Демократическо знаме" (19 май 1990 г. - 26 февр. 1991 г.) на първата след Десети ноември в България Демократическа партия с център Пловдив. Бел.м., tisss.