ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ ХАНС К. АНДЕРСЕН

1805-1875

ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ ХАНС К. АНДЕРСЕН

  В началото на по-миналия век, да кажем, преди около двеста години в градчето Одензее, което на датски ще рече "селището край езерото", в бедна къща се роди момченце. Мария и мъжът й Ханс бяха толкова бедни, че леглото, в което спяха и върху което си играеше невръстният им син, бе сковано от парчета дъски, върху който неотдавна бяха лежали тленните останки на местния граф, някой си господин Трампе. 

  Дали бил щастлив негово високоблагородие господин графът не знам, ала да не били чамовите дъски, върху които десетина часа лежали бездиханните му телеса, преди да го хвърлят в гробищната яма... та тези дъски с фъндъци траурно сукно да не послужили за легло на някакви си бедняци, кой ли днес би се досетил, че такава пъстра птица измежду нас, нормалните човеци, някога е съществувала – яла, пила, любила, крещяла буйни песни със стакан чудесно пиво в ръка, препускала напред-назад с весела глъч! И не само това, ами – още по-печално! – народът му завиждал, смятал, че е много щастлив... А го споменавам неизвестния днес за света г-н граф Свирчо заради момченцето на бедния обущар кърпача Ханс и жена му, перачка на чуждо бельо и чаршафи, Мария.

  Горкичкият граф, приживе толкова уважаван, ценен, окичван с ордени и кралски отличия! Като го виждали буен и напет да препуска насам-натам с великолепния си арабски жребец или в позлатена каляска, обкръжен от шумна компания благородни дами и господа, бедняците завистливо въздишали: Ех, ето какво значи да се родиш в заможен и прославен род! 

  Какви шегички си бие съдбата, а! Заслужава да се позамисли човек.

  Да-а! Правилно се досещате – отварям дума за Ханс Кристиан Андерсен, чудния разказвач на приказки. Всички сме чели (някои между нас – хем със сълзи на очи) историята за Грозното патенце. И после, с още незасъхналите си от сълзи очи ни е идело да крещим от възторг, да пляскаме с ръце, да танцуваме, когато в края на краищата се оказва, че Грозното патенце изобщо не било грозно патенце, а нещо изключително разкошно: красив бял лебед. Такива ми ти работи... И знаете ли, че самият Ханс Кристиан не се стърпял, признава, макар на друго място: "Грозното патенце, това съм аз".

  Ще кажете: как тъй? Ето как... Накратко, бъдещият разказвач на приказки за малки деца и за възрастни бил до такава степен пренебрегван, унижаван и оскърбяван от всички, които трябвало отрано да съзрат блестящия му талант, че да не би проявил настойчивост и постоянство... искам да кажа, да не вярвал до такава степен, че ще пробие пелената от посредственост, че ще си проправи пътечка през тресавището на общественото нехайство към талантливите рожби на бедните, ние с вас никога, ама никога нямаше да прочетем онези негови великолепни истории "Принцесата върху граховото зърно", "Малката русалка", "Дивите лебеди","Снежната кралица", "Малката кибритопродавачка", "Палечка", "Новите дрехи на краля" или "Глупавият Ханс". 

  О, съвсем не били глупави онези, които го обявили за глупак и наивник, за чудак и натрапник. Ама никак, никак не били глупави! Даже и когато вече бил известен, не стихвали злобните подмятания от лагера на некадърниците – че пишел абсолютно неграмотно. "Ах, представяте ли си – възмущавали се некадърниците, – ами че този Андерсен въобще не разбира от изкуство. Че той... ах, моля, що за нахалство!... той изобщо, ама изобщо не пише по правилата на изящното европейско изкуство."

  Самият Ханс Кристиан, понеже раснал и се възпитавал от самия живот сред най-бедните, сред всичките онези унижавани и силно оскърбявани, които наричаме с неособено ясната думичка "народ", от хлапе се учел да вярва в себе си, с широко отворени очи попивал злочестините, стараел се не с лошо да отвръща на наглите, а неотклонно да следва посоката на своя талант, да запомня мизериите, за да опише после честно и справедливо как бедният човек – въпреки невежеството и завистта, и алчността у висомерните префърцунени дами и господа, успява да е божествен.

  А! Странно ви се вижда, че униженият всъщност е най мил, най-близък до бог?

  Кокалест и сух, висок, доста висок, той се извисявал над другите деца и хлапета, а дългите му кльощави ръце стърчали из ръкавите на вехтите преправяни от майка му чужди палта. Бил рус, дългокос, дългонос. Да-а, не бил красавец, пък и – ужасно стеснителен – коя ли девойка ще му обърне внимание! Средата, в която се родил и израснал, непрекъснато го побутвала към добре утъпкания коловоз на бедняшката орис; нали бедняшкият син е осъден на участта да е беден и смачкан, да мечтае за известно, само е-е-ей ту-у-уничко внимание от богатите и знатните, за да стане най-много калфа във фабриката за сукно, а в по-добрия случай – шивач с многобройна клиентела като шивача Стегман, да речем. Да стане и той уважаван както Стегман, му предричала премръзналата перачка на чуждо пране майка му на Ханс.

  Детството на талантливия е важна част от живота му на творец. Нещастията – а недоимъкът, болестите, смъртта са сред нещата, с които бедняшкото дете свиква от невръстно, та... нещастията моделират таланта, правят от мекото огъващо се и склонно лесно да гние и ръждясва желязо звънтящо изящно оръжие, от онзи вид стоманена сплав, която служи за изковаване на рицарските шпаги.

  Тук е мястото да отдадем почит и уважение към малцината приятели на все още неизвестния Ханс, обущарския син, преди светът да го види в целия му блясък. Та ето имената на тези добри хора!

      Педер Юнкер – разносвач на афиши.

      Старият печатар Иверсен.

      Композиторът Вайзе.

      Италианецът професор Сибони, приютил у дома си в столицата Копенхаген 14-годишния провинциалист.

      Балетистът Дален и неговата съпруга, видна артистка.

      Поетите Гулберг и Раабек.

      Старата Юргенсон, която го поощрявала да пише стихове.

      Пасторът Гутфелд.

      Йонас Колин – директор на Кралския театър... 

  Този Колин – наглед суров, твърде строг мъж, всъщност сърдечен и хубав човек, издействал за Ханс Кристиян кралска стипендия, безплатно следване в гимназията на градчето Слагелсе. Същият външно студен, неприветлив Йонас Колин до края на живота си е най-верен приятел на изкачващия се към слънчевите Елисейски полета на славата Ханс; никой не се радва толкова искрено на успехите на обущарския син, никой не жали повече от Йонас за огорченията, съпътстващи бъдещия велик автор. И как ни веднъж този Велик приятел на Ханс Андерсен не се самоизтъква за ролята си на благодетел!

  Понеже нормалният издател не само в България, но и по света, не е склонен да си рискува паричките заради таланта на някакъв си неизвестен писарушко, първата си книга Андерсен изкарал на бял свят със скромни спестявания и на свой риск, като отделя от оскъдните си средства за храна и наем. За облекло даже не говорим. Притесненията, недоимъкът, униженията, злостното съскане на посредствеността превръщат впечатлителния слънчев юноша в неврастеник, болезнено прям, че и на моменти мнителен.

  Още първите стъпки на младия неизвестен Андерсен в литературното поприще го превръщат в обект на подли удари и клевети. И това продължава, кажи-речи, до физическата му смърт, за жалост. Но за разлика от нас, мнозина известни творци на Датската култура са съмишленици на Андерсен, помагат му да развие таланта си.

  Пиша това, все по-оредяващи четящи мои сънародници, при наличие на обилна помия по родните телевизия и вестници, и сърцето ме боли. Замисляли ли сте се колцина талантливи българи са погребани в черната пръст, унижени и смачкани от Нейно величество посредствеността? Разбира се, "Грозното патенце" е само една слънчева приказка за талантливия бедняк в онази далечна мъглива и чужда Дания. В България за участта на талантливия по-подходяща е историята "Храбрият оловен войник". На тази приказка гледам като на лично послание до всички нас от страна на родения преди двеста и повече години, кокаляв, дългоног, дългокос и дългонос датчанин. Защото е разказ за Любовта, която не се съобразява с пренебрежението на издули се от високомерие и притворство търбуси и задници в копринени гащи.

Пловдив –столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 uli 1994 – edited by 15 uli 2019

Илюстрации:

- Ханс Кристиян Андерсен (горе);

- моята шестгодишна Вера (долу).