Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 26 ноември 2018 г.

Story – ХОЛАНДИЯ

ХОЛАНДИЯ

   
   Колегата – в безупречно изпраната си и изгладена снежнобяла работна манта, най-после напусна канцеларията с вид, като че кой знае колко му се работи, и двете най-после останаха сами в мъгливото понеделнично утро. Възпълничката – към четирийсетгодишна, с носле като копче и боядисани в антрацитночерно косици, скочи да дръпне райбера. Щрак! С два пръста пооправи блузката над циците, докато се настаняваше в отсрещия край на масивното бюро, замляно с папки-папки-папки. Другата – десетина години по-млада, с миловидно личице и пъстри зелени оченца, възмургава кожа, а косите пуснати на свобода, в това време с мънзърко моливче прилежно ниже колонки от цифри в тефтер, тежък минимум десет килограма. Вдигна главица, усмихна й се:

  – Разправяй!

  – Ще си сварим ли кафенце? – усмихна й се и Копчето. И без да дочака отговор, завъртя широкия си ханш около оста му, коленичи, пропълзя, па се мушна на четири крака под рафтовете на огромния шкаф, и той замлян с папки, разпоредби, инструкции, указания, книжа от всякакъв десен, плод на дългогодишната им работа.

  – Твоичкият отлетя ли? – осведоми се младата, без да вдига муцунка от тефтера, в който бродираше все същите безкрайни колонки от цифри.

  – Замина.

  – И?

  – Нищо! Нали съм ти казвала... Неговата Холандия ще му изяде главата. Кола, та кола, като че ли това е най-важното!

  – Кое? – Събеседничката й явно не разбира за какво става дума.

  – Бяга – поясни Копчето. – Не го свърта тук. Едва изтрая тия четири дни, докато уредят наследството. Сестра му... и тя е една... – Направи гнуслива физиономия. Не видях да жалят по баща си. От хорски срам, поне сълза да бе отронила. Ей тъй, мила, хвърлиха мъртвеца в дупката на Рогошките гробища*, па изтърчаха да видят какво им оставил, че да си го поделят.

  – Смяташ, че в Холандия си има някоя?!

  – Де да го знам! Мълчи-пухти, можеш ли да разбереш какво му е в ума?

  – В леглото иначе как е? – делово рече младата, все така забучила нос в онова, което дращи.

  Мълчание. Водата в джезвето завря. По ламарината пред прозореца им затрополяха едри дъждовни капки. Кани се да здраво да завали. От време на време долу изръмжава дизелов двигател, чуват се гумите на машините как разплискват рядката омаслена кал в заводския двор. Там някъде сред громолящите туловища на пътностроителните машини замяука коте: мяу-мяу... мяу. Кафенцето вече е сипано, над порцелановите чашки се извиват струйки аромат. Качиха нозе върху бюрото, запалиха от любимите цигари "Кралски Ротмънс 120-милиметрови".

   Бо-о-оже господи, защо е така устроен животът! – взе да се размазва по-възрастната. – Блъскаш като идиот, жениш се, деца раждаш, отглеждаш ги, изплащаш апартамент, дом обзавеждаш, трепериш прашинка на килима да не падне, прозорците да са измити, цветята в саксиите да не повяхнат, котката да е нахранена, кучето – разходено, и вместо всичко да ти е наред, и когато уж всичко вече ти е наред...

  – Ще се върне, не се безпокой! – опитва да я утеши по-младата. – Мъже! Все нещо навън ги влече, търсят силни усещания.

  – По дяволите да върви! Там нека си стои. Защо му е да се връща! Ти не разбираш ли, че... Ай как намразих Холандия! И холандците намразих.

  – Разбирам.

  – Помниш ли, мила, миналия септември с онзи стар разбрицан трабант как обикаляхме къмпингите, курортите, как заничахме като някои просяци покрай скъпите заведения на Слънчев бряг? Хората живеят, мила, а ние с тези наши палави дечурлига, като две стари кръпки пришити на онзи лукс. Поли, блузки, сутиен "Триумф", бански от атлаз, пръстенчета, варакосани обеци, дреболийки, гримчета, парфюмчета, мазилца... уж всичко ни наред, уж и ние сме като всички другите, и пак сме нещастни, и пак сме нещастни! – Разхълца се. Рони сълзи. Бръкна в чекмедженцето пред стола си, мокри кърпички разпечата, отиде при огледалото зад вратата и разтеклия се туш под очите се захвана да бърше и трие, като не спираше да се оплаква.

  – Не съм ти казала – подхваща по-младичката, като издухва към ниския таван красива тънка струйка цигарен дим. – Леко съм хлътнала по един...

  – Румен окончателно ли го отряза? Щяхте да се жените, като се разведе.

  – Вестникар – прави се, че не е чула, – ама вече не е, че го съкратили за някаква статия в неговия вестник. Голям смешник! Все намира с какво да се шегува. Не че казва кой знае що, ама каквото каже, все весело излиза.

  – Женен?!

  – Не. Всъщност, да. Сега се развежда. Има ги две, дъщерички.

  – Луда ли си...! – Сложи длан пред уста Копчето, ококорила очи. – Ще ти тръсне двете си момиченца, и като хукне подир някоя, върви се оправяй!

  – Жена му ги зарязала. Повлякла се с някакъв бивш пандизчия**, а пък моичкият се шегува. При нея, казва, ще му е по-харно отколкото в затвора.

  – Ама че образ! То пък бившата от добро ли ще го зареже!?

  – Знам ли! Ама ми е хубаво с него.

  – Мъже! Долна пасмина! – извъртя очи към заводския двор Копчето.

  И в това че се умълча, пак имаше куп неизречени обвинения към всички мъже по света. Зарея очи нататък, дето планините на хоризонта полека се измъкваха от мъглата. Дъждът беше отминал. Зад последните неизцедени облаци, отначало като зърно черно грозде, полека изплува слънцето.

  – Питам се напоследък, що живеем? За това ли! – С очи посочи папките. – Или за да родим нещастници като нас, които ще повтарят нашите грешки, които едно благодаря няма да ти кажат, а са вирнали празните си кратуни, но пък утре и те като нас ще газят кал, ще се лутат и те в своя безсмислен живот?

  – Но аз не помня да съм била някога по-щастлива, мила! – кротичко й се усмихна по-младата. 

Пловдив – културна столица, Европа 2019

Plovdiv, edited by 25 noe. 2018
____
* Новото общинско гробище в Пловдив край Рогошко шосе, един от изходите на града.
** Затворник. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар