Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (1.)

 Под тъжното да има затаен смях, от който да струи светлина. Поне така мен ми се нрави. Защото... аман от оплаквачи! Може и да не знаете, имаме в нашата традиция такава форма за сбогуване с някого, преселил се в съвършения свят – плащат й, и оплаквачката се скъсва да реве, ама реве, ти казвам, че и надгробните камъни чак хълцат и реват с кървави сълзи. Прекаленото със сигурност винаги издава лицемера.

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ

   26.08.1996.

  На днешния ден през 1972 г. почина дядо. Не бях на погребението му, но най-доброто стихотворение в сборника ми от 1983 г. е картина на прощаването ми с него. "Безплодна спечена земя..." и прочие. Опак човек си беше Борис Дявола, корав, своенравен и силен, изключително жизнен дух. Как става то?

   - Сирак от 12-годишен, че баща му Ненко – доброволец в Балканската война, отишъл и се не върнал;

   - 16-годишен се отделя от своите и заживява сам;

   - краде Невена от Перущица – по-голямата от двете сестри на Гълъб – Невена, Цвета);

   - развърта дом, ражда челяд; взема при себе си по-сетне остарялата си майка Елисавета, казвали й баба Ветка;

   - когато най-малката му щерка Виолета е тормозена от свекър и свекърва, хуква да се бие с онези хора в техния дом; и го помлели свекърът на Виолета и двамата му сина бабаити от пазарджишкото село Крали Марко;

   - към 40-годишен, имал си любовница, двайсетина години по-млада, та жена му, (моята баба Невена) носела на врата си отрова в кожено торбенце. Защо? Казват, мислела да се самоубива. Беше кротка жена, в съзнанието ми от дете е с образ на светица; майка Тереза като лице и фигура ми напомня баба ми Вена;

   - недоволен от сина си – вуйчо ми Любен, че бил сгушен, че се снишавал пред устати наглеци, отива да го застреля едно утро край кенефа в далечния ъгъл на двора на пазарджишката улица "Тунджа" № 18; искал буен и сърцат син;

   - след Девети (септ. 1944 г.) псувал, помня и аз, псуваше през зъби комунистите, но партийците, доколкото знам, не му посегнали: дали заради Методи Шатаров, дали заради ротативката за позивите или заради торбите с барут, които минавали през къщата му по царско време. Ами че той докъм 1960 г. сам обработваше петте си градини. Докато един летен ден не довтасаха едни хора да опишат всичкия му селскостопански инвентар; разхождаха се като щъркели със зелена папка из двора, завираха се по ъгли и стопански постройки, душеха. Като си тръгнаха, отведоха му кончето Дорчо с талигата, газовия мотор, помпата за поливане, маркучите. И срещу всичко това великодушно му отпуснаха т.нар. земеделска пенсия от 10 (десет) лева месечно.

   Като хлапенце съм си играл с насипаните в големите консервни кутии сребърни монети от по 100 и 200 лева с лика на Цар Борис ІІІ, които монети беше набутал под изтърбушения креват в лятното кухне, където спяха двамата с баба.

   - като по-млад, хем чукал коноп, ужасно тежка работа, хем ходел в неделята лете да се състезава с тренираните велосипедисти. И все последен бивал... За сметка на това подир години синът му моя вуйчо Любен Ненков става най-силният колоездач не само в Пазарджик и правеше страхотно шоу на колодрума сред Острова в града: влизаше последен в група от поне четирийсет състезатели и после, докато другите се скапят от умора, ги биеше с голяма преднина. Пазарджиклии боготворяха вуйчо ми, викаха му Малкия Дявол, организираха му многолюдни овации на площада под часовниковата кула, носеха го на ръце, кацнал върху велосипеда, както е с каската и ръкавиците за състезание. Някаква особеност в обмяната на веществата открили лекарите у вуйчо: на многодневните изнурителни колокритериуми нормално всеки състезател губи до 3-4 кг. от теглото, вуйчо – напротив, увеличавал. Което ще рече, че при големите натоварвания организмът му влизал в идеалния си жизнен ритъм. Все пак, независимо от историята кога дядо ми се завтекъл с чифтето да го трепе, вуйчо кръсти сина си Борислав с името на буйния си и страховит баща.

  На 72 години, дядо имаше магнетичното излъчване на човек с огромна жизнена енергия. Врязъл ми се е в съзнанието онзи негов пронизителен поглед. Няма по-подходяща дума да го изразя; такъв интензивен поглед имаше един руски актьор, Владислав Дворжецки, който играеше главната роля във филма "Бяг" за съдбата на офицер от Руската царска армия след Октомврийския метеж от 1917 г. Този поглед съм срещал у избягал от Белене лагерист, моя връстник Тодор, който се криеше в дома на братовчедка ми Нина и мъжа й – известния сред местните вагабонти Пепо Мошеника, и това – под носа на милицията, току зад хотел "Тримонциум". Същия поглед имаше майка ми, кога я ядосвах: очите искрят, става сприхава, нетактична.

   27.08.1996.
 

   Вчера с Rе. пазарувахме от складовете край Брезовско шосе. Прави ми големи жестове, че такава й е природата. Аристократка! Ай, ще ме побърка това момиче... Никой не се е отнасял така с мен; може би донякъде Петър Анастасов, който през 1972 г. ни назначи в един ден двамата с Николай Галов във вестник "Комсомолска искра". От юли до декември с.г., избягал от Добруджа (по свое желание отидох, по свое желание си тръгнах от училището в село Гурково), дращех статии за Пешовия вестник и търчах с петкилограмов професионален магнетофон "Ухер" по заводите да правя репортажи за редакция "Икономика и време" на местното Радио Пловдив. На 23 дек. с.г. моята добруджанска авантюра Ася ми се появи бременна в осмия месец, и хукнах да уреждам изследвания и документи, за да сключим брак. На 25 декември, току на Коледа, вика ме Пешо в кабинета си: "Майна, вярно ли, че си без работа и ще се жениш?" Казвам: Вярно. И Пешката: "Отиваме при Вила!" Величка Самоукова тогава беше и касиерка, и секретарка в "Искрата". И ни назначи двамата с Николай Галов в един и същи ден, 26-и, но със задна дата, от 1 декември, та на 29-и получих първата си заплата като лит.сътрудник, цели 95 лева, кой ти ги дава!

   Пак двамата с Галов ни обсъждаха на събрание на пловдивските журналисти и ни приеха за членове на СБЖ през 1977 г. И двамата бяхме без близки със звание или партийно членство, не каквито бяха останалите в тази редакция. Може би като нас беше и Николай Заяков, но Големия Заек вече беше известен поет с нашумяла първа стихосбирка и познат на част от партийните шефове на Пловдив.

   Подобен жест ми направи през пролетта на 1973 г. Върба Чавдарова, колега от "Искрата", когато след люта свада с майка ми тръгнах из града и околните села да диря къде да се подслоним с жена ми. Ася стоеше с двумесечната ни дъщеря Вера през това време в Градската градина, през час или два идваше да пере бебешките пеленки със студена вода на чешмата в редакцията, а аз ги простирах да съхнат върху парното в нашата канцелария. Та Върба ни приюти за седмица в тесничкия си апартамент, след като печената радиожурналистка, съпруга на шефа на местния "Балкантурист" Елена Чакалова, на която по това време бях може би най-активният сътрудник, отказа да ми помогне. Не съм я молил Чакалова; Върба я уговаряше по телефона, само това си спомням. Достатъчно бе изисканата Елена да си мръдне пръста, и щяхме да сме, поне временно, в някой от десетината полупразни хотели на онзи Пловдив. "Не е законно – рече Елена, без да я питам, когато следния ден се видяхме, – понеже си пловдивчанин, а хотелите са за гости на града."

   И Иван Коджабашев се беше разтърчал... Баща му беше домакин на ДНА, имаха хотелски стаи за офицери, и пак нищо не стана. Въпреки това, жестът си е жест и аз няма как да забравя това, докато съм жив!

   Пак Върба през 1977 г. ме отърва от нещо, което за мен в онези години си беше повече от интерниране – някой в Толбухинския отдел "Народна просвета" се беше амбицирал да ме връща учител в с. Гурково, замеряха ме със сърцераздирателно мили или заплашителни циркулярни писма, получих призовка да се явя еди-кога и еди-къде на тяхна територия, в противен случай дължа на хазната употребената за моето висше образование сума със съответните лихви. Някой си Гичо Димитров – шефът на "толбухинските смешници" (както ги наричах в мислите си), просветни телета, беше се подписал под сълзливо послание от страница и половина, дето се мъдреше "бисер" от рода на: "Докато Вие там, др. Бояджиев, се наслаждавате на приятен живот в големия град, в село Гурково осемдесет и шест дечица страдат поради Вашето безотговорно отношение към образователната ни система". Добре, че беше Върба, да ме отърве както от фамозния Гичо, така и от шефа на "Работна сила" в Пловдив Кою Брадинов, когото пък година по-късно бях подразнил с много кофти за него лично интервю (записах го на същия петкилограмов "UHER"), от което според собствените му самопризнания ставаше ясно, че пловдивската "Работна сила" нищо съществено не върши, но пък отчита яка дейност. Върба Чавдарова използва тогава близките си отношения с Георги Стойчев (един от виновниците за появата на "Комсомолска искра" на 5 януари 1959 г., вече висш кадър, завеждащ отдел в ЦК на БКП).

  Сигурно са ми правили и други жестове от този род, разликата е само в това, че разкошната отчаяно мила R. го прави в момент на недоимък при нея и не точно от приятелски чувства, а от нещо много, ама много по-важно лично за мен.

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 29 noe. 2018

Илюстрации:
- Моята компания под тентите на готиното кафене (горе);
- Някогашни сгради, в една от които бе вестникът (долу).