Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

понеделник, 24 септември 2018 г.

Story – СТАРИЯТ ПИСАТЕЛ

СТАРИЯТ ПИСАТЕЛ*

   
От няколко денонощия сън не го ловеше. Романът, който бе почнал, тъй си и стоеше на писалищната маса. До страница трийсет и трета всичко вървеше по мед и масло; очерта кръга от основните образи, обстановката... Провинциално градче, скудоумие и читалищен идеализъм, закостенял ръководител на общинската управа взема под крилце амбициозен младок без скрупули, който има романтична връзка с директорката на местната музикална школа; възход, разцвет и упадък на младока; от тресавището го измъква не друг, а самият секретар на местния общински комитет на партията. Сблъскват се два възгледа за живота; в края на краищата, нашите ще натрият муцуните на гаднярите-седесари; и да не изглежда лимонадена, историята завършва със смъртта на увлечената шефка, която – както се оказва впоследствие, била бременна... от кого ли! Това читателят сам трябва да се досети. Криминална интрижка, обаче никакви забежки по евтино ефектното; психологизъм, бабам, психологизъм изпипан; тъй че писаното да се възприема в два, в три, защо не и в четири плана.

   Не му спореше точно заради тези няколко плана на изображението. Свикнал бе да си казва нещата точ в точ, както волът оре в браздата; ай сега, ще се правим на модернисти! Ами че доскоро тези двуплановости, триплановости и прочие подтекст не понамирисваха ли на идеологическа западна диверсия, загнил капитализъм и упадъчно влияние на Пруст, Джойс, Бекет, Кафка, Ницше, Киркегор, Маркузе!?

   Обаче нали вижда другите как промениха тактиката...

   – Преустройваме се, братлета, ох, пренастройваме се – въздишаше и той с още няколко дядки в кафенето на културните дейци насред града. – Шшт, кой знае какво ще излезе и от тази кампания на партията! Паживьом-увидьом!

   Ама кой ли го слуша! Табунът пишещи братя и сестри гони Върховете на Олимп. За пари шоумените в литературната чалга пей дават да се гаврят и с президента.

   Към полунощ кучето тръгваше да обикаля из стаите: идва, тика муцуна в халата му, в джоба със сухарите, гледа го с такива едни умни… да речеш: човешки! – очи. Ей, старче, що не си лягаш – сякаш казва. – Хай, миличък, лягай, почини си. Светът ще мине и без теб, без твоите съображения, страхове, опасения. "Което не се купува с пари, с бол пара само ти се навира в ръцете", хамериканците са го измислили.

   До страница трийсет и трета наглият тип изпъкна в цялата си грозна мощ; взират се двама – автор и герой, от упор вече няколко денонощия и ръкописът не мръдва от страница трийсет и три. Героят му напира да деребейства не само в измисления си живот, ами посяга да му съсипе и схемичката: разтуря, издевателства, окупира съдбата на положителните герои. Отвратително!

   Сутринта дойде инкасаторката за водата, надникна в банята, записа си там нещо, и тъкмо да си тръгне, в антренцето вече... за да избяга от неприятното чувство, че е безполезен, че никой не го е еня за неговите книги, а пък и сам на себе си вече взе да опротивява, предложи й на тази простовата женица да изпият по един чай.

   – Имам жасминов – рече, – много полезен за кръвното, прочиства бъбреците.

   – Не съм го опитвала този чай – рече тя.

   И седнаха в кухничката. Очите му – подпухнали и зачервени, сълзят, та дали от учтивост или да избегне неловкото мълчание, тя попита:

   – Да не е конюнктивит...

   – Вадя си очите нощем. До късно вися над машинката – взе да скромничи той.

   А тя внезапно се въодушеви:

   – Чела съм! Чела съм. Знам кой сте. Чела съм ви разказите. Пък и веднъж по радиото пиеса...

   Стана му драго, но не посмя да пита като как ги намира тези негови неща, карат ли я да се замисли над живота, над себе си, вълнуват ли я, изречено вкратце.

   – Знаете ли – рече тя, – отдавна се каня да ви разправя историята... историята на моя тъжен живот, така да се каже, ама вие... вие, то се знае, вие сте така зает! – И го стрелна с очи, преливащи от боязън и възхищение.

   – Че що да не ми разправите! – реши да я предразположи. И си помисли: все пак жена е, не кой знае каква жена, явно наивна, глуповата... но хм, човек от народа все пак, демек, простодушна, пряма, искрена като самия български народ...

   И онази отсреща, като да потъна в себе си сякаш, тъй заразправя...

   Провинциално градче. Родителите – простовати люде, еснафи; не й давали да продължи учението, та постъпва библиотекарка в читалище "Пробуда". Веднъж в читалнята влязъл непознат строен блондин с очи като цвят на метличина. И пламва искрата. Впоследствие се оказал безотговорен, подъл тип. Пратили го с партийно поръчение да оправя батаците на общината, пък той други батаци забъркал. Тоест, кметът Газдов, като надушил що за птица му пратили партийните другари отгоре, прикоткал го, омаял го. Сдушили се тези двама и тъй изниква едноличната фирма за производство на фиби, шноли, телени закопчалки, ципчета и копчета от керамика и метал "Рафаелло". Любимият й се пренасочва към кметската щерка, куцичка, че и грозновата, казано между другото, и в деня на сватбата им, да... в деня на сватбата изоставената си прерязва със старо бръснарско ножче вените, прави опит, значи, да си сложи край на живота.

   Реже си вените и братчето Стефчо отърчава при сватбарите, при младоженика, оладжак: "Бате Милене, бате Милене, пък кака..." Хуква онзи ми ти Милен Цветков, както си е в официалния костюм и... каква сватба, моля ти се, какво празненство! И пак бурна любов и… туй-то. Обаче до брак не стигат.

   – Метна го най-случайно на Геле Перушана ремаркето. Може и случайно да е, че напоследък на какви ли работи се не наслушахме, па и какво ли пред очите на цяла България не се върши! Е, на!... Циганите от махалата от години ток не плащат, вода и смет не плащат, а помощи само на тях се дават и се разхождат циганите, Господ да ги убий!... с талиги нощем из къра шетат, пропищели са селата на цяла Тракия от тази напаст. Крадат и няма кой да ги озапти, че властта ни е кекава, не е вече власт, ами хайдушка задруга, пък коза в съседното село Трилистник окози яре с две глави, и това ако не е поличба, здраве му кажи.

   – Какво стана с младежа, с онзи напорист Милен Цветков? – загледа я старият писател.

   – Какво да стане! Завалията нозе си няма. Изработиха му протези от алумин. Щях да се венчая за него, да не бях малко бременна.

   – Бременна?! – възкликна, самичко му се откъсна от дън душа.

   – Ами да! В шестия месец, от същия чешит Геле Щурото. – Наведе главица, попи очевидно сълзичка в крайчеца на окото.

   Старият писател я съзерцаваше зяпнал.

   – А местният бос?! А общинският комитет на управляващата партия?

   – Ама какъв бос, какви управляващи! – изхълца тя, извади карирана мъжка кърпа за нос, голяма колкото родопска престилка, извърна се, здраво се изсекна. – Общински комитет... хм! Няма таквоз нещо. Я в кое време живеем! Това да не ти е Живковото време?

   – Чакай-чакай! Ча-а-акай! – припираше старият писател, – кмета не го ли съдиха за корупция и присвояване на общинска пара? И му се размина.

   – Да, бе! Отскубнал се, ама друг път! Излежа си ги като "Отче наш, Ти, Който Си на небеси". Вие откъде знаете?

   – Е, аз всичко знам – опита да се пошегува, но между тях отново увисна неловка, тягостна тишина.

   – Не може тогава да не сте чували за Нушка, Нушето.

   – Теменужка! Теменужка си ти. – Теменужка бе кръстил положителната героиня на бъдещия си роман. Облегна се тежко на бюрото и посегна да палне луличката, личен дар от лидера на партията за юбилея на Априлския пленум на БКП заради кампанията на обновената БСП за предстоящите избори; ръцете му трепереха.

   Когато подир час, след като инкасаторката вече беше напуснала самотната му занемарена селска къща, надигна задник от фотьойла, влезе в пералнята, отсипа на песа Гуджо от кофата кухненска помия да лочи и затътри нозе към спалнята да си легне. И ето го, лежи в мразовитата нощ изпружен върху сплъстения дюшек, блещи се в полумрака, гледа как светлинката от печката бродира пулсиращо петно върху тапета и за първи път от години насам се почувства излишен, абсолютно излишен, унизен като пакостник, застанал пред бездната на собствения си измислен живот.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019


Plovdiv, 24 sep. 1998 – edited 24 sep. 2018
___
*Вж. http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%BE%D0%BD%D1%87%D0%BE_%D0%A6%D0%BE%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2 и Винаги е имало хулигани, но сега е джунгла. Поголовна бездуховност и пълно безумие, вж. http://www.monitor.bg/article?id=210030. Текста се отнася до някогашните любимци на  властта сред писателите, които пробваха да се нагодят към новите властващи невежи. Бел.м., tisss.  

Няма коментари:

Публикуване на коментар