ИНТЕРМЕДИЯ 3 (към "АСЯ")

ЗА УГРИЗЕНИЯТА

    Животът е по-фантастичен от литературата – до този извод стигнах преди трийсетина години, три години преди местни пловдивски шефове да ме изритат от младежкия вестник "Комсомолска искра", когато открих какво се случва около мен. Докато преписвах текста от далечната 1987 г., тук-там пооправяйки някои пасажи, изрази, преживявах отново тази кой знае колко пъти преживявана и премислена ситуация. Отвратително! Отвратително! – крещеше всичко у мен. – Това аз ли съм бил? Аз ли съм бил това чудовище?

    Лятото и есента на онази година баща ми няколко пъти ме води със себе си до София, дето беше консултант по рекламациите в мебелния магазин "Явор" срещу ЦУМ. Зад витрината с мостри от всички мебелни заводи на някогашна България му бяха отделили местенце, и до обяд всеки ден там приемаше рекламации от клиенти, изписваше детайли за подмяна, които идваха пакетирани от съответния завод, а подир обяд ходеше по адреси из София да ги монтира.

    Все по този повод се бе запознал, че и сприятелил с такива известни личности от артистичния свят, като актьорите Наум Шопов и Тодор Колев, писателя Димитър Осинин (или Димитър Остоич, кой от двамата не съм сигурен). Последният проявил интерес да се запознае лично с мен – сина на дърводелеца, но – навирил нос, категорично отказах каквито и да са намеци за протекция. Както между другото, с високомерие отказвах и опитите на доверчивия ми баща да ме запознае със заможно семейство лекари, които имали, както рече с ентусиазъм, присъщ на наивен човек, кога хитрува, да улови птичката на щастието за сина си. Та открил моят дърводелец семейство софиянци, чиято щерка студентка била, както се изрази, "момиче като капка, като сълза".

    Други сълзи ми се бяха насъбрали! От притеснение, от угризения на съвестта започнал бях да се превивам от болки в кръста: влачех единия си крак, сякаш касапски нож ми бе забит от кръста до коляното, последица от травма при скок с парашут над старото пловдивско летище, бленуващ да стане пилот в бойната авиация, една от щурите ми мечти.

    Снимката горе е правена в местността Юндола сред Родопите. И там ме беше отвел с мотоциклета си NSU – 500 куб. см, с кош от BMW Romel в чудо виделият се мой баща, с когото, докато беше жив, се разминавахме по всички линии, простичко казано, хич не се разбирахме. Погледна ли я тази черно-бяла фотография на 25-годишния Жорес, обзема ме съчетание от възхита и омерзение пред този така амбициозен и разтерзан, но и така дръзко вперил очи в бъдещето млад грешник. Колкото вода да е изтекла от лятото на 1972-ра, този е може би най-истинският ми, привидно най-непоколебим за света мой образ, неизменното ми ужасно Аз, в чиято чест са тези неща, писани в течение на половин век, кой знае от какъв зор.

    Може би защото така си и останах с мечтата да си имам син. Мисля си понякога, че Отгоре, от Небето, от Отвъдното този ненаименуван мой син внимателно ме гледа, и подир толкова години след добруджанската ми одисея единственото, което мога да сторя, е да моля да е снизходителен към своя непохватен, отвратителен и дързък в глупавите си проекти баща, който така и не го допусна да влезе в живота тук долу, на земята.

ИЗ РАЗГОВОР 

Monreal, Canada – Plovdiv, Bulgaria, 22/26 uni 2016

   – Нещо, което трябва да уточня, но ще стане едва кога ида в Тригорци да поговоря със сестра й на Ася. От Ася съм чувал, че с добруджанския поет Йордан Кръчмаров (1948-1986) са си роднини, братовчеди някакви се явяват. У Ася (сега чак, след смъртта й, си давам сметка) я имаше същата неистова жажда да се впуска презглава в какви ли не авантюри – нещо, което го имаше и у Данко, доколкото помня подвизи, а и както научавам от разкази на приятелите му. Инак, докато сме ергенували-ловували, Данко си беше притеснителен, но и той като мен, беше вълк единак. Това, мисля си, е част от магията на добруджанския характер. По темата Ася… Нямам прошка към себе си.

    – Ако не си простиш, как ще си обективен разказвач? Всеки на този свят прави каквото може. Тази вътрешна претенция към себе си убива: защитаваш всички освен героя си, няма баланс. Ако имаш прекрасни две щерки, простено ти е, време е и ти да си простиш.

    – Мъжете сме по-резки, но Силата на слабостта у вас, момичета, както се изразяват, винаги ме е възхищавала. Тъй че не е само присъда текстът. Не успях да внуша обич у дъщерите към Ася. Това ми е проблемът.

    – Децата обичат родителите, независимо какво говорят; достатъчно е да не им пречиш. Не виждам да имаш вина, а текста отдавна съм оценила.

    – Пристрастна си. Има теория в психологията, според която, когато се ражда син, то е изпит за майката, кога се ражда дъщеря – изпит за бащата. Пиша "изпит", но ти разбирай "изпитание".

    – Според древна хипотеза (виж "Атинянката Таис" на Иван Ефремов), полът на рожбата подсказва кой от двамата родители е обичал повече. 

    – Минавало ми е през ум и това, но не съм сигурен да е истина.

    – По-силно обичащият материализира обекта на любовта си.

    – Красиво звучи, за да е истина.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 19 oct. 2006 – edited 11 avg. 2018