Личен архив – ПИСМА ОТ И ДО ДАНКО (6.)

 Добруджа, юли-август 1977. Карам трактор в Тригорци

ИСКАМ СИЛНО ДА ЦЕНИШ СЕБЕ СИ

    – Здравей, Данко!

    Преди около месец или два в пловдивския университет ми се обади едно момче, което – по-късно разбрах – ми било ученик в Гурково. Мисля, Станислав се казваше. Сега бил учител и учел задочно, дошъл за изпити, дявол знае какви. Та викам си, брат ми, май взех да си забравям биографията. Минало незабравимо!

   Да знаеш, много се радвам, когато ми пишеш. Ами че, кажи-речи, съм си прекъснал въобще връзките. Започвам да подивявам в себе си, започвам да усещам как се наливам с някаква чисто мъжка злоба: дразня се от боклуци, които не заслужават да им обръща човек внимание, но мен ми се вдига кръвното. Сигурно и заради мен пък на някой друг му се вдига кръвното. Тя нама край, всичко е синджир-марка.

   Искам да пиша ясно и отчетливо, така както си говори човек с приятелите. Не ме интересуват ни метафори, ни образи и прочие технически подробности. Усещам, че съм прав, но май все нещо не ми достига, та имам чувството, че гласът ми мутира като на току-що влюбил се осмокласник.

   Стойо Вартоломеев* и да го срещна, няма да го поздравя. Ти си много по-достоен от някакъв пописващ лит.критик. Искам да уважаваш силно себе си, какъвто си. Пий с него, но не забравяй, че поетът само на обикновените хора, т.е. на народа си, е длъжен да сваля шапка. Остави го този Стойо; мисля, че си няма собствено мнение, ами се ослушва "големите" какво си приказват. 

   За конференцията – да я пропуснем с мълчание... Има по-важни неща. Например това, че си се влюбил! Ами то си е твой личен празник. (Дано да не си я разлюбил вече...) Завиждам ти. Аз нещо отвикнах от тези работи, нали ти казвам – вълк-единак всяка нощ вие у мен и този шарен свят – жените де, го гледам с голямо неудоволствие. Много рядко са между тях истински преданите, истински интелигентните, повечето са си едни патки, дето само гледат да изкарат някое удоволствие за себе си, както кокошката чопли костелив орех.

   Мисля, че си много добре ориентиран в живота. Просто характерът ти е такъв, да не се застояваш, да си едновременно навсякъде, като добруджанския вятър, а!? Май това ще да ти е харесало и твоето "невръстно момиче". Хубава ли е поне? Да не е някоя крокодилка, че то... Впрочем, имаш добър вкус. Истина, завиждам ти!

   За стиховете... "Солари" ми харесва най-много, макар че като сюжет и идея съм срещал нещо подобно и другаде. За мен то е вид предизвикателство: ето човека върху фона на вечността; всичките идеи и идеологии "отиват на кино" пред каторжния живот на най-обикновените хора. Трудът като идея, тъжна работа е това стихотворение, тъжна и хубава. Звънти ми тази сол и между зъбите, кара ме да си мисля за себе си, за човечеството – тази сол... Но има да се доработва, защото си го вкарал всичкото хубаво и горчиво в едни предвзети строфи. Впрочем, не ми вярвай, то е мое усещане – че технически не е доизпипана работата. По-важно е, че стихотворението звучи... Това е най-важното. Другото е занаятчилък. И така е добре!

   "Кози след дъжд" е хубаво като видение, като картина. Но е твърде общо казаното в него и не ме кара да мисля.

   "Може да е всичко" – изстискал си го като лимон, като портокал този случай – истински или измислен, все едно. Но философският ти възглас в последната строфа ми се вижда насилен. Тук мисля, че не греша.

   Общо взето, трите стихотворения ми говорят, че в момента си в процес на постепенно обръщане към обикновеното в живота, към осмисляне на това обикновено и превръщането му в естетическа категория, в изкуство. Ще ми се да си повече личен, па нека да е и с риск да не изглеждаш така изящно, както сигурно ти се иска. Разбираш ли ме? – една антична ваза, изровена от тинята на морето, ще ми е много по-ценна, ако виждам в нея отпечатъци не само от пръстите на майстора, но и следи от ръждата на ножа, с който е било прободено сърцето му. Толкоз!

   За мен... Подготвил съм ръкопис за втора книга стихове. От два месеца втория екземпляр съм го дал у Емил Калъчев** от пловдивското издателство с уговорката, че няма да го предлагам на издателството, а че Емил ще ми каже общото си впечатление. Казах му, че искам да се пробвам на по-широк терен, а той май се обиди – взе да ме убеждава, че пловдивското издателство имало добро име и т.н. Накратко, спукахме се и двамата от куртоазия: аз – да не си помисли, че се натискам да печатам в издателство "Христо Г. Данов", той – да не би аз да си изгубя доверието в издателството. Пък може и само тъй да ми се струва.

   Стиховете, дето ти пращам***, не са добри, но понеже за мен това е нова мелодия, искам да чуя ти какво ще кажеш. Пък може и да са добри, защото поръчката за тях си е от мен. Жалко, нямам под ръка нещо любовно-интимно. Просто, сега съм на друга вълна.

   Извинявай за дългото писмо, т.е. извини ме за дългото писмо.

   18.ІІІ.1984 г., Пловдив Ж.

   БЕЛЕЖКА:   Стихотворенията на Данко, пратени с писмото от 25 февруари 1984 г., ще пусна в следващия фрагмент тук, в тази тема.

 Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, editing 11 uli 2018

____
* Вж. http://bnr.bg/plovdiv/post/100479958/stoio-vartolomeev-beshe-otlichen-s-pochetnoto-zvanie-sledovnik-na-narodnite-buditeli & http://bnr.bg/plovdiv/post/100479958/stoio-vartolomeev-beshe-otlichen-s-pochetnoto-zvanie-sledovnik-na-narodnite-buditeli

** Емил Калъчев (1932-2013), вж. https://literaturensviat.com/?p=94090

*** Стойо Вартоломеев (1952)

Вж. "Агитатори", "Поколение, здравей!" и "Съседът, моят приятел".