Публицистика – ЖЕСТОКИТЕ ОТКРОВЕНИЯ СЕ ИЗРИЧАТ С НАЙ-ОБИКНОВЕНИ ДУМИ

Разговори с Лъвица

Йордан Кръчмаров (1948-1986)

ЖЕСТОКИТЕ ОТКРОВЕНИЯ СЕ ИЗРИЧАТ С НАЙ-ОБИКНОВЕНИ ДУМИ

В памет на Данко, приживе малко известен поет на Добруджа

ЗАВРЪЩАНЕ ОТ БАЛЧИК 

Дванайсет километра от Балчик
през орното разкаляно поле
сред острови прорасъл ечемик
под гларуси с разперени криле

прибирамe ce... Слънцето едва
пробива и ръми досадно дъжд;
в предвечерна небесна синева
светкавица се стрелне изведнъж.

Блести красиво мокрият асфалт.
Говорим пак за вино и жени,
за някой старец, Богу дух предал
в онез печални февруарски дни.

Край нас нарядко гуми просвистят.
Шофьорът бодро махне, дава знак 

да ни откара чак накрай света
унесени в припадащия мрак.

И ние все отказваме. Вървим,
докато Гурково току пред нас
изникне из мъгла от светлинки:
животът се смалява като фас.

    Върху екрана: текст, получен по skype.

    – Простички и странни стихове.

    – А що ти са странни?

    – Кое е общото в тях, и тогава ще ти кажа защо ги смятам странни.

– Страхът
е липса
на опорна точка,
в която чувстваш
тежестта си,
отвоювана от времето.
Страхът
е липса
на посоката "нагоре"
и има само 
"тук" и "долу".
Но най-вече
страхът
е липса
на любов.

    Общото в тях е авторът. Единият текст,"Влакът", е съвсем ясен. Картините са от филми на двама велики режисьори, Фелини и Антониони. Останалите два фрагмента отразяват позната действителност.

    – В университета факултативно два семестъра се занимавах с Основи на киноизкуството: първо при възпълничкия общителен Васил Кацев, после при речовития Александър Александров, който в онези години (ок. 1967-1970) водеше всеки четвъртък, доколкото помня, лектория на тема "Великите филмови режисьори"  в салона на софийското кино "Култура".

    – И?

    – Стихотворението е сентенция. А ми се ще да усетя тръпка, чувство, макар едва загатнато. Жената или момичето, което е във влака като образ, защо не си уплътнила, та да ме разчувства, да ме извади от състоянието на безразличен читател? Ценя високо поезия, в която чувството се промъква като крадец в мрака.

    – Явно не четеш какво пиша. Текстовете по-горе не са мои, не съм ги писала аз. Ти защо си мислиш, че има жена, която...?

    – Така го видях. Жената от влака държи да си изпие кафенцето всеки ден по едно и също време, пък влакът носи спомени от миналите дни. И аз харесвам Антониони и Фелини, и режисьорите от френската Нова вълна, ама нещо ново защо тук не откривам. И тъй, не е просто реплика, а увереност, че кинематографичният език ни е известен и значи сме приели посланията на режисьора и актьорите. Къде е оригиналното! В едно, смятам, съм съгласен с теб: че жестоките откровения се изричат с най-тривиални, най-обикновени на вид думи, при това без гръмогласие, без театрална поза.

    – Не си чел внимателно. Тя пие чай и текстът е свързан с техните филми; то е нещо като "да си спомним за тях по техния начин", а техният начин не е повърхност, а многопластовост разнообразна, хем с толкова чувства, мисли и настроения, че... Но е глупаво да обяснявам с думи света на тези двама. Който е гледал филмите им, няма да си задава въпроси, а ще преживее нещо познато чрез текста. И какво имаш предвид с израза "жестоки откровения"? Къде са те?

    – Ето защо пуснах този текст да се чете*. Там е отговорът за жестоките откровения.

    – Сигурно съм тъпа, но в спомена ти за разходка с приятел вечерно време преди години не забелязах нищо жестоко. А "Пинк Флойд" са жестоки, наистина! Хайде, светни ме за откровенията.

    – Този приятел днес лежи в занемареното гробище на село Гурково край Балчик. Издъхна внезапно в 38-та си година, смятан е за един от най-драматичните поети на Добруджа. На негово име, доколкото знам, е обявена ежегодна литературна награда за поезия. Жестокото е, че няма в стихото нимби, няма фанфарна музика, а животът величествено и просто се изнизва покрай нас.

    – За какво са ти всички тези неща, фанфарите, останалите аксесоари? Те не определят величината на нещата.

    – Харесваме Емили Дикинсън, нали?

    – Аха.

    – Е, какъв ни е тогава проблемът! И аз разсъждавам като тебе.

    – Не съвсем, щом смяташ, че е жестоко да не те оценят приживе.

    – Жестокото е, че всички тези оценки са вятър работа.

    – Времето е истинският оценител. Хората не могат да преценяват, защото нямат поглед върху нещата, те са вътре в нещата, а погледът се придобива след години; стойностното оцелява.

    – Че съществените неща са простичките неща – като, да речем, завръщане с приятел в кишавия февруарски ден, когато току преди мижаво заспало селце си усетил тръпката колко сме преходни. Нали! Хайде, не настръхвай, Лъвицо!

    – Онова, което остава след човека, след като премине в другото измерение, е нещото, изживяно с цялостното му същество, единството на дух, душа, сърце; то се проявява и в следващия му живот, и някои му викат deja vu. Че откъде-накъде ще се сърдя!

    – Мнозина знаят стиховете на Данко, който приживе бе пренебрегван почти до смъртта. После се появиха изневиделица Великите оценители и тогава се оказа, че обикновените, уж твърде отдалечени от поезията най-обикновени хора вече са го оценили много преди Големите ценители. То е подводната част на айсберга.

    – Човек, когато казва нещо на другите човеци, го казва тъкмо на тях, а не на някакви "оценители", пък обратното е суета.

    – Точно! И в същото време знам, че съм суетен.

    – Голямо откритие! Че нали си мъж.

    – Затова споменах госпожица Дикинсън.

    – Не схващам. При нея няма суета.

    – Между другото, съм и силно пристрастен, и всъщност в обикновеността гася егоизма си. Да, бе! Ти ще кажеш, че няма суета у Емили Дикинсън! Има, разбира се.

    – Пристрастен или пристрастен?

    – Ударението върху а.

    – О, не казвам нищо такова. Всеки ден наблюдавам с интерес. Пристрастен по отношение на...?

    – Себе си наблюдаваш с интерес?! То е Плачът на Йеремия, който протестира срещу Бог, че Бог не забелязвал усилията Еремиеви да бъде със съвестта си и с истината, да следва Десетте божи заповеди. Та пак за Смирението говорим.

    – О не, лишена съм от таквиз неща; нито суета, нито амбиции, нито желание за достигане нещо в живота, както се изразяват. Наблюдавам хората и се питам какво ги кара да се държат тъй или инак, или да говорят по определен начин. Интересно е.

    – Да смятам, че си доволна от себе си...!?

    – Хич даже, но мен не ме вълнуват повечето неща отвън; а пък гледам навътре, защото има работа да се върши там, пък поради вроден мързел не я върша...

    – Типично за Лъвиците. Някой паж ще дотърчи да ти подреди нещата в някой слънчев ден, да се надяваме!

    – Кое е типичното, пажът ли! Че нали Лъвовете нямаше да са тогава лъвове, а пажовете... Няма страшно, никой не ми е вършил моята работа през досегашния ми живот, пак аз ще си я свърша. Илюстрация на моето виждане за нещата...

    ЗАПОЧНИ ОТ СЕБЕ СИ

    Думите, които ще прочетете по-долу, са написани върху надгробната плоча на англикански епископ в криптата на Уестминстърското абатство:

    Когато бях млад и свободен и въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света. 

    Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която живеех. Но и тя изглеждаше непоклатима.

    В залеза на моя живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-ближните ми, но уви, те не искаха и да чуят.

    Сега, когато лежа на смъртния си одър, внезапно прозрях: Ако най-напред бях променил себе си, тогава - чрез моя собствен пример, щях да променя семейството си. Вдъхновен и насърчен от моите ближни, може би щях да направя и страната си по-добра, а кой знае, може би дори щях да успея да променя света.

    Анонимен автор

    – Имам си лаф: "Фактът, че съм жив при този хаос и тъпи идиоти наоколо, вече е доказателство за успех". Пасторът нищо особено не казва. Голямо откритие, няма що! – че светът се подреждал отвътре-навън, а не обратно! А ето и моето приказно царство в детските ми години – избата на улица "Ниш" № 4 в Пловдив, за да видиш от каква позиция обичам да гледам заможните глупаци с оченцата на хлапето, дето още е живо у мен.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 21 fev. 2008 – edited 1 mar. 2017

––––

* Стихотворението "Завръщане от Балчик".