петък, 23 юни 2017 г.

Публицистика – ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ

In memoriam

ГОЛЕМИЯТ ХАЙТОВ И НИЕ, БЪЛГАРИТЕ
          1.

      Заговорихме завчера с Емил* за отиващите си напоследък от този шарен свят значими за Българската ни нация личности. Наскоро, на 82 години, тежко болен от рак, издъхна Николай Хайтов (1919-2002). В началото на седмицата погребаха актрисата Катя Паскалева (1945-2002). По новините снощи съобщиха: издъхнал поетът Христо Фотев (1934-2002). Вече три часа в днешния следобед, а и досега… вали. Небето плаче. 

     С кончината на политик или мафиот драматично се разтърсва само тъничка прослойка от общественото пространство, докато физическата смърт на артист, човек на изкуството – да го кажа ясно, бележи началото на низ от равносметки в сферата на масовото съзнание. Живият актьор, писател, музикант, художник, поет в известен смисъл сам пречи да възприемем обективно творчеството му. Налепи от делнична врява, непремерени речи, самолюбиви изригвания на кофти характер или – обратно: пози на скромност, пози – казвам, не така естественото смирение на простосмъртен, по всякакъв начин пречат на оценката ни. Ето го и жалкия факт: големите личности придобиват сред нас ореол едва след като буците суха пръст изтрополят върху капака на сандъка с мъртвото материално тяло, едва след като роднини и приятели изплакнат очи от сълзите и след като траурните речи отшумят.

     Животът продължава, и значи, същинският, а не набеден! – творец заживява в духа на нацията истински едва подир разпването му на кръста. Така е при нас, българите. А може би и навсякъде по света е тъй.

     – Бих поставил, да речем, името на Катя Паскалева до името на Жоро Слона (Георги Божилов, 1935-2001) върху мраморната плоча – казвам. Пием си кафето, ръми дъжд, по булеварда със свистене и шлейф от сребърна мъглица прелитат леки коли, неделя е: тъкмо временце за равносметки. – А Хайтов – продължавам, – за Хайтов бих отредил усамотено високо място. Които идват при неговата тлен, да им се наложи да се позадъхат от изкачването.

     – Как никой не каза, че е велик, когато беше жив! – въздъхва Емил, докато пали цигара.

     – Е, велик! – дразня се. – Това "велик" отблъсква. Другояче го усещам; събрат по дух как да наречеш велик!

      2.

     Николай Хайтов е от онзи тип значими автори на днешна България, които са възможно най-неподходящи за адвокати на собственото си творчество. Какви непримирими сблъсъци, каква настървеност да смачкаш нищожеството, Боже мой! Тъй избухлив, вулканичен темперамент, и все докрай убеден в своето, в оценките си. А естеството на живота е измамно и гъвкаво, на приливи и отливи; както сочат мъдреците, сътворили Библията: има време за сбиране на камъни, има и време за разхвърляне на камъни...

     Не виждам по-чувствителна, по-изпълнена с тревога и напрежение личност сред писателите ни, доживели третото хилядолетие тук, в разграбена България. Чарът му е в неговата невъздържаност и предизвикателствата идат откъм онази страна на унижените и оскърбените обикновени българи, из чиято среда Хайтов се втурна в идиличния следдеветосептемврийски, подреден йерархично пейзаж на родната култура. Можеш и да не се съгласиш с него, но не можеш да отминеш, да го пренебрегнеш, да го заобиколиш. Затънали до уши в това пошло тържество на травестити и курви, на сламени палячовци, насилващи се да говорят на света уж от името на българина, велики пигмеи с пура в ръка, разни Тошо-Тошевци и Иван-Славковци, говорещи с изкусно задебелен глас, напращели от ехидничене, пошлост и сарказъм с циничен подтекст, персони с претенции, но без домашно възпитание... Затънали до уши в преднамерено създавания по поръчение отвън вече четвърт век хаос от прекатурени нравствени стойности, чак сега разбирам, страшно ни е нужен Николай Хайтов като духовно излъчване.

      3.
Велислава Дърева (1953): Уличих Хайтов в кражба...**

      В деня подир поклонението сврели сме се десетина колеги в хранилището на училищната библиотека. Ваканция. Отварят дума за онова, което излъчили по националната телевизия предната вечер, и между другото госпожа на средна възраст се учудва, че не забелязала официалните ръководители на държавата, ала виж, господин... назова името на един от големите босове, някогашно борче, което днес може да купи, да кажем, презокеански лайнер за рождения ден на любимата Дарина. Та и този господин Биг Мафиот се вмъкнал в редичката опечалени, положил скромно букетче в ковчега, мълчаливо и със сведена  глава постоял минута и пак тъй мълчаливо излязъл от полезрението на тв-камерите.

     – Каква работа има тарикатът да се мотае из онова осветено пространство в такъв момент! – извиках. Сам себе си изненадах. И веднага съжалих. Леле, такава реакция от моя страна! Що бе, викам си, даскале!

     – Що бе? – изрече на глас колегата Димитър Радев. – Представи си, човекът наистина цени Хайтов. Що Илия Павлов да не отиде на поклонението? Що като е бандит! То си е негово човешко право. Кой си ти, че да му забраниш!

      Нямаше къде да отстъпвам, съжалявах вече, преди още Митко Радев да ме засече. Тъй де, ама наистина кой съм! Нима е забранено на мафиотския бос да изпитва съчувствие, съжаление, почит към писателя Николай Хайтов, човещина, лично пристрастие? Слушал съм, и между бандитите имало мъжки момчета, пък и най-гледаните трилъри нали все утвърждават образа на симпатичното лошо момче! Та ей по този повод ми се наложи да разправя, доколкото мога, сцена от класически трилър с Робърт де Ниро (1943).

      Значи, двама братя се срещат в миниатюрната гостна у майка си. Дошли поотделно, случайно се засичат тук. Наконтеният, лигав като плужек, хитрец на дребно, провален тип, вече си сърба кафенцето, когато се появява Биг босът. Босът (Робърт де Ниро) е могъща фигура, дон, един от страшните кръстници в престъпния свят. Майката туря и нему кафенцето, и сетне значи, прибира се пак да трака там нещо си, да готви в омърлявената кухничка. Като фон, от съседното помещение долита говор и сладникав някакъв шлагер от местна радиостанция. Непретенциозна, скучна, делнична ситуация.

      Какво ли в такава ситуация може да се случи?

      И тъй... Големият внимателно поема чашката с кафенцето и започва да си разбърква захарта; много бавно крачи няколко стъпки наляво, няколко надясно по дължина на масата, където се е настанил кокошкарят, зализаният тарикат. Две минути трае цялата сцена. Онова конте явно се е появило пак да изкрънка нещо от брат си. Още не се е обадило, но се разбира: следи с кучешки предан, влажен поглед крачещия из стаята, настръхнал свой брат. Потракването на лъжичката в кафената чашка, бъбрежът от радиото, мълчанието... Тръпки ме побиват, колчем си припомня точно този епизод. Спокойно големият Робърт де Ниро произнася, вероятно ужасно неточно предаден от мен, онзи страховит монолог. Повтарям, всичко е изречено с равен тон, почти кротко:

     – Братко! Ти си мой брат и аз не мога да променя това положение. Нищо, което си пожелал досега, не съм ти отказал. Защото си ми брат. Защото сме синове от една майка. Имал си, и пак ще имаш и занапред, всичко, което си пожелаеш. Пари? – Пари. Мацки? – Мацки. Екзотични пътешествия? – Всичко, всичко, което си пожелаеш: лимузини, яхти, замъци, добри адвокати, висока длъжност в директорски борд, банки, заводи. Всичко, разбираш ли! Едно обаче оттук-нататък да ти е ясно: не искам да те виждам, когато идвам при майка ни. Ще й се обаждам да я предупредя да ти каже кога ще идвам, за да те няма. Не ща да усещам миризмата на твоето тяло, дъха ти, лафовете ти, парфюма ти, шегите, оплакванията ти. Нищо твое, ясно ли е! Каквото ти е нужно, обаждай се на моите хора, и ще го имаш. Но за пръв и за последен път те предупреждавам: видя ли те още веднъж да се мотаеш около майка ни, когато идвам да говоря с нея, ще те убия.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 7 uli 2002 – edited 24 uni 2017, Еньовден***
____
* Емил Калъчев (1932-2013).
** Велислава Дърева: Уличих Хайтов в кражба, уволниха мен, главния редактор и зам.-главния, http://e-vestnik.bg/6224/%D0%B2%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D0%B0-%D0%B4%D1%8A%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%B0-%D1%83%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B8%D1%85-%D1%85%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D0%B2-%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%B6%D0/
*** Тази нощ небето се отваря и се случват чудеса, https://www.edna.bg/svobodno-vreme/praznici/utre-e-eniovden-tazi-nosht-nebeto-se-otvaria-i-se-sluchvat-chudesa-4648969

БЕЛЕЖКА: Текстът е отпечатан в бр.6-8 от 2002 г. на в. "Арт-клуб" – Пловдив. На 30 юни се навършват 15 години от смъртта на Хайтов. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...