Публицистика – ШАЯЧНИ ХАРАКТЕРИ

Qued antea fuit impetusq nunc ratio est.*

ШАЯЧНИ ХАРАКТЕРИ

    14.05.2001.

    "Колкото по-развита е рефлексията, толкова повече умее да се владее."** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, като демонизираш и унижаваш опонента, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Е, това прави, това демонстрира напоследък писателят Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него; не обичам простака, пък ако ще да ми се явява и в образа не на Хайтов, ами на султан Сюлейман Великолепни от шарланен турски сериал.

    "Интересното винаги съдържа една рефлексия към себе си, така например в изкуството интересното винаги пресъздава, освен себе си, и своя творец. Едно младо момиче..." и пр. Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното момиче ми изглежда твърде многозначителна (бел.м., tisss):

   "Най-благоприятно за едно младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човекът, притежаващ развито естетическо чувство, винаги ще намери, че момиче, което е невинно в дълбокия, истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено..."***

    "Не желая нищо, което да не е в истинския смисъл дар на свободата. Нека от подобни похвати се възползват слабите прелъстители. Но какво ли пък могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете момичето дотам, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е... и си остава некадърник. Не бих завидял на неговата наслада."**** 

    Тази чудна страст у големия Хайтов не е обикновената нашенска простотия, а отсъствие на по-дълбока основа за уважение. Сборникът "Диви разкази" е сред най-доброто в съвременната Българска проза и това е причина автора му сред съвременните ни писатели да поставям най-горе; възможно ли е в този лудешки натиск (макар като да има сериозни основания относно Радой Ралин) писателят Хайтов да се изявява като елементарен чешит, когато е автор на най-висок стил белетристика?

    А що да не е възможно! 

Николай Хайтов (1919-2002)

    Отнесени към високата художествената литература, в случая отнесени и към публицистиката, тези еротомански редове у Сьорен Киркегор откриват корена на раздразнението от навика у големия Николай Хайтов безмилостно да налага своето мнение, като мачка с тежестта на авторитета си по-нежни и далече не дотам злостни в упоритостта си характери.

    А може би е дошло времето и един толкова тачен, но и толкова обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман да бъде поставен на точното място в националната менажерия от шаячни, с аромата на онази кисела байганьовска пот български характери. 

    Кой съм, че да го съдя! 

    Българин, и нищо повече. Като възхитен от книгите му читател, мога ли да си позволя лукса да слизам на битовото му ниво? 

    Реши ли Дяволът да ритне някого, рита го не с копитото, а с човешки крак. Изкушен съм да докарам не само Хайтов, а който и да е подобен грандоман, до бяс. Е, в такъв случай този тип самовлюбени персони са моята слабост: обичам ги точно колкото котката обича мишлета, както окото зад микроскопа внимателно и с любов изучава реакциите на прищипнат жабешки мускул.

    От една страна, това е наистина голяма фигура сред българските писатели, наистина самороден талант. Удивявали са ме негови текстове (сб. "Вълшебното огледало", легенди и действителни истории от Родопския край, сценарият на сериала "Капитан Петко войвода", който сериал залепяше доверчива България за телевизора, епичните разследвания върху кощунства на именити идиоти с костите на Левски). От друга страна, липса на чисто академична култура, въпреки че Хайтов официално е академик, т.е. липсата на онзи тип цивилизованост, леко скучен, малко досадно любезен, но все пак предпоставка за дебати по важни за нацията дела; та това си е чиста проба липса на домашно възпитание, Боже мой!

     Ала Николай Хайтов не идва на голо място, нито е пръв в тази пищна форма на безогледно отрицаване. Мнозинството от най-големите ни личности в нашата най-нова история са хора от този сорт: личности, все наедро скроени, със замах: Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски...

    И как силно губят тези родни фигури пред личности пак от родната История с по-друг душевен строй: Климент Охридски, Патриарх Евтимий Търновски, отец Пайсий от Хилендарския манастир, Софроний Врачански многострадални, Васил Кунчев – Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, цар Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, външния министър на Тодор-Живкова България Иван Башев, когото службите на ДС (шепнеше се тогава из София) умъртвили на Витоша.

Младият Стефан...
... и Стамболов в своя зенит (1854-1895)

    Едните стоят предизвикателно героично. На вторите като да са им любими сенчестите места; у тях откривам повече духовност и те ме зареждат с повече оптимизъм и вяра за бъдещето на България.

    19.05.2001.  ВЕСТНИКЪТ

    На този ден слезе от ротативките на пловдивската държавна печатница брой първи на политическия вестник "Демократическо знаме". Тщеславието ми гърми на тази дата, че имам личен празник. Вестникът беше сред най-първите различни издания в пост-социалистическа България. Като редактор (главен, леле) опитвах да въведа уравновесения тон на писане точно в началото на развихрящия се Пир на посредствеността*****, когато след мъртвилото от 32 години Тодор-Живково управление като пясъчни кули започнаха да рухват непоклатими до вчера табута и националното медийно пространство взе да се пълни с кресливи призиви за мъст, имаше и такъв зов: "Всеки комунист до стената и – куршум!"

    Никой като да не подозираше в онези еуфорични месеци, че фанатичната и "справедлива" ярост е от стила на говорене на бившата комунистическа преса. Замъти се бързичко информационното пространство и това помогна палачите, същинските мародери и тарикати в предишната власт да се събудят демократи, да се обновят, да се изваят пред нас, потресените от тази наглост обикновени българи... след умърлушването през първите няколко месеца да започнат да се явявят по трибуните на медиите професионални бивши ченгета (Иво Инджев) и университетски доносници на ДС в образ на първи, че и единствени демократи. 

    Вече поизморени, печените партийни шефове на соц-а у нас отстъпиха ред на по-неопитни и нагли хищници, помогнаха им да се устроят в новообразуващата се политическа и стопанска върхушка, да понатрупат начален капитал доверие с лъжи наедро сред въодушевения, обзет от сладки очаквания народ.

    Спомените около правенето на вестника ми носят куп горчиви открития, но и известна гордост, че още в онези първи дни и месеци след Десети ноември 1989 интуитивно съм усетил грандиозната медийна манипулация, на която българите бяхме подложени. "Вълк козината си мени, нрава – не!" В материален битов план съм същият, а услужливите някогашни съмишленици, прилепили се към силните на деня Спас Гърневски, Златка Русева, Андрей Захариев и пр., и пр. – членове на онази първа за България Демократическа партия – разбирам, себе си гледали да уредят, да се възкачат и те в парвенюшкия елит.

    Дали успели не ми е важно. Важно ми е, че са се представяли за едно, а били нещо съвсем различно. Духовното нищожество в ролята на Активен борец срещу комунизма и за демокрация, але-ей хоп! И мнозинство от най-кресливите идиоти са именно от този тип шаячни характери в политическия цирк. А сред тях лъщи и такъв малодушен образ като доскорошния президент на Републиката.

    Можеш ли да си спокоен и щастлив, бягайки панически от себе си!

    Ето защо извършилите веднъж компромис с нравственото все се ограждат с яки каменни зидове, копаят ров между своите затворени лъже-елитни общества и света на обикновените, притесняват ги естествените взаимоотношения. Когато па тръгнат между народа, когато напуснат луксозните си обиталища и слязат при обикновените граждани на Републиката, това е шествие на лицемерието: фалш, фалш, фалш... салтанати и суета. 

    Мизерии съпровождаха политическия вестник "Демократическо знаме" от раждането му до мига, когато ми писна да разхождам в жигулата си до тавана й надиплени снопове от по 200 екземпляра – поредния брой, по авто- и жп-гари, по павилиончета, пазарища, частни разпространители, дори хлапаци наемах срещу процент. И реших да спра вестника. "Демократическо знаме" изразяваше и моя манталитет, и личната ми философия на обикновен българин, роден и възпитан от пловдивската беднотия на крайните махали, независимо колко разнопосочни бяха авторите и сътрудниците на 15-те от общо 19-те броя.******

     Колкото съм могъл, пазил съм на не един личното му достойнство – дотам, че неколцина да ме подозират в мекошавост. Определението "комунистическа подлога" как да забравя! Така стоят нещата. Но това няма как да ми развали празника. Да, преустроили са се обновените: от доносници в "демократи", но имам повод да празнувам, че съм, какъвто съм. Огъвай се, тревице жилава, да съхраним стила, зададен нам от първоучителите и апостолите на двехилядигодишната европейска цивилизация!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 22 maj 2017

____
* Там, дето били диви страсти, сега царува разумът (С. Киркегор).
** Сьорен Киркегор (1813-1855), "Дневник на прелъстителя", с. 62.
*** Цит.съч., с. 113.
**** Цит.съч.,с. 151. 

***** Нейчо Неев (1948) сред много свои хора: "Ега ти държавата, щом аз съм й вицепремиер!"
****** Без бр. 4-7 вкл. от 27 юли до 24 август 1990 г.