Публицистика – РЕКАТА НА УЖАСИТЕ

РЕКАТА НА УЖАСИТЕ

І.

Но вий, деца на труд и горест,
възсепнати след тежък сън,
разбийте черната си орис –
Москва ви праща бронзов звън
и нейний звън е бурен зов,
преплел закана и любов... –

реди в края на 1920 г. "Поетът на огнените гриви". Смирненски тогава е едва 22-годишен, но тези сплетени "закана и любов" ще се изясни по-късно какво точно означават за нас, българите.

     Най-сетне дошло е може би време да отворим гърнето с чудесата, случили се в Пловдив през първите месеци и години подир т.нар. "всенародна победа над българския монархофашизъм". За да не изглежда едностранчиво, налага се да цитирам поляка Казимеж Брандис от книгата "Писма до г-жа Z." (вж. с. 47-48): 

     ...моето понятие за Европа не е твърде "европейско". Историята на този материк е брутална и лицемерна. От лъжа, егоизъм, подлост, предателство и жестокост е изплетена тази хубава приказка. Днес, когато изговаряте името на нашия континент, Вие нагласяте устата си по един специално хуманистичен начин. Знам какво означава това. Ала казвам Ви, госпожо, напоследък чета много исторически книги. Дори да вземем само фактите, историята на Европа ще ни се види отвратителна. Историята на отношенията между Англия и Франция е достатъчна да се погнусим от многобройни измами и кървави подлости...

     Не съм човекът, който ще пропусне възможността да разкаже за станалото в най-големия тракийски град през онези месеци на планомерно унищожение: за масовите екзекуции, за безсмисленото диво издевателство, за отмъщаващите съгласно старозаветния принцип Зъб за зъб, око за око! Но да се отдръпнем зад завесата, да оставим фактите сами да говорят чрез среднощните спомени на 12-13-годишен хлапак, израснал по уличките около старата пивоварна на чеха Иржи Прошек (днешна "Каменица"). Разказва 68-годишен мъж, донякъде пристрастен към кървавата романтика от 1945-46 г. Бил някога наивник, вече не е. Днес е само отзвучаващо ехо на бурната си младост. Над собствения си живот надвесен като над бездна, представя ми се за Победител, за Човек на честта, на кавалерския жест, но си е най-обикновен провинциален циник.

     Защо ми се изпречваш точно днес, Чомпале! Последните години донякъде неосъзнато съм се готвел за тази наша среща. Може би онзи невидим успореден свят, където с духовете на светците се разпорежда Бог; този бог ни е дърпал пътечките една към друга. Заради тази ли среща съм изследвал Библията с лупа и шест цветни химикалки в ръка, рових се в биографията на Стефан Стамболов, в откровенията на циничния Атанас Буров или из самохвалствата на гениалния конструктор от София, който след 17 (седемнайсет) неуспешни опита да прекоси границата, като се отскубва, та ча-а-ак в Париж... и станал световноизвестен, ама как му бе името на този късметлия* забравил съм – че без родина нормално е да го забравиш.

     Живи са свидетелите и част от действащите лица; тогава защо мълчат озлочестените? Страх ли ги е от Миналото! Гузни ли са? Ни едното, ни другото: посипали са с пепел миналото, топлят се на оскъдното слънчице, животът все пак е хубаво нещо, океан. Удавените и потъналите кораби не се виждат. Хапнеш-пийнеш, повеселиш се, потичаш по любов, накрая деца и внуци ти се катерят по раменете, ровят ти из подмолите на душицата, приемат и странностите ти за археологическа ценност и... поглеж, раните зараснали, няма ги сякаш тези рани, а и споменът спуска мъглица отгоре им. Битият си е бит, мъртвите не говорят, народът наоколо пак е в опиянение от поредната историческа фантасмагория, поредната мода, поредните естрадни, спортни, политически и прочие глезли.

     Но в това страховито мълчание от време на време изпод нозете ни, изпод земята извира ту вопъл, ту крясък из някое случайно сякаш кратко писъмце на читател, което вестникарите допускат за четивност във вестника им. Да речем: "Живи са убийците на нашите съселяни" или "Разконспирирани са живите палачи след Девети в Ръжево Конаре" (вж. в. "Глас от 14.01.1993 г.). Такива съобщения бяха печатани със стотици и хиляди през онези девет** години демокрация, и да сте чули някой от палачите да е изваден на светло, да е осъден поне от нашето презрение? Аз не съм чул. Как тогава да не изпитваш съмнение в лоялността на известните три власти Парламент, Съд, Правителство към теб, най-обикновения гражданин на Републиката!

     Да, някои от жертвите имали ужасни грехове. Да, имало и отпреди Девети септември 1944 г. издевателства, погроми, убийства, които крещят за мъст... Но то оправдава ли убийството? Убийството е убийство, за каквито и благородни каузи да настояваш, особено когато жертвата е омаломощена, изплашена до лудост, доведена до пароксизъм. Планирал си не правосъдие, а хладнокръвно отмъщение. Зад гърба ти е Държавата и Властта, Боже мой! Властта вече това си ти, Победителят, Гробокопачът на капитализма, Човекът, който (според Максим Горки) звучи гордо. Оръжието ти виси на кръста не както у театралничещия горд някога Бенковски. "Треперете, буржоа и кулаци! Треперете, врагове на народа! Дойде комунистическият Видовден. До вчера вие ни колехте-бесехте, днес наш ред е да ви колим и бесим. Ама покрай сухото, казват, гори и суровото. Е, тъй е, революцията не може без кръв. Ами Световното щастие, Световният прогрес, а! Нали за тях сме се борили и се борим?" 

     Това ли беше най-хуманният обществен строй? Сриват се камуфлажите, на които се любувахме ние, милиони човешки същества. Отдолу все по-явно се очертава хищното мускулесто тяло, допотопната озъбена хищна муцуна на най-човеконенавистната философия, с която може да се състезава само ислямският фундаментализъм. 

     Преглеждах пак "Комунистическия манифест от 1848 година" и сам себе си питах: И ти, драги, си вярвал на тази словесна помия?" Подредената Европа на интелектуалците би трябвало да се запита: Къде беше интелигенцията в тези сто и петдесет години? Кому палеше свещи? Какво я принуди и с какво ли толкова комунизмът я очарова?"

     Понякога имам чувство, че Разумът на човечеството е още в пелени. А може би така да сме програмирани от невидимите ни създатели: да сме изключително глупави, та газейки из кървава слуз, заблудите си да съзерцаваме цял живот.

     Да хармонизираш вътрешното си аз с изменчивата като продажна отрепка природа на обществото не е толкова просто. Ние сме подвластни на вълните от масови настроения – симпатии, антипатии, психози. Талантливото е винаги само и самотно, но защо си го представяме все като връх или египетски обелиск, като Айфелова кула или Статуя на Свободата!

     Анонимният автор на народните ни песни блестял в естествената си среда, тук, долу на земята. Омир защо си представяме като скитник по кръстопътищата на Древна Елада? Ами Диоген – онзи чешит с фенера? Или Сократ, ироничния Сократ – най-обаятелния сред философите? Потопен в делничния световъртеж, философът, Учителят от древността бил по-наясно със същността на човека, отколкото гневните лъже-Сократовци, зовящи от някое политическо минаре.

     Лъскавото, кресливото винаги е било лъжовно, протяга лапи към космоса и звездите с огромна чалма на главата, от сутрин до среднощ мрънка хвалби към политическото си божество, а истинското е грапаво, стипчиво, нагарча, понякога те гори отвътре.

     Протестантските и католическите Съединени американски щати дълго се занимаваха с похожденията на сексуалния палавник, когото си бяха избрали за президент, и той беше може би най-успешният им президент досега във великата двестагодишна история на тази могъща модерна държава. Този мой връстник видимо разполага с влияние и власт далеч повече от католическия папа, повече от вселенския патриарх, от будисткия Далай Лама, повече от аятолаха Хомейни. Щом елементарен палавник като този образ може да издрапа до висините на световната йерархия, що да се учудваме пред стореното от гении на злото, като сина на адвоката Карло Буонапарте от градчето Аячо на о-в Корсика, сина на дребния митнически чиновник от градчето Браунау на реката Ин на границата между Австрия и Бавария или сина на бедничък обущар от Южна Осетия, неслучилия поет и семинарист Йосиф Джугашвили***?

     Роденият в градчето Хоуп, щата Арканзас през 1946 г. Бил Клинтън все пак е светла версия, симпатичният палавник, докато онези тримата са три копия на самия Антихрист. Отгоре-отгоре погледнати, в зенита на кариерата им всеки от зловещата троица е имал всичко, каквото би могъл да си пожелае; погледнати по-внимателно обаче, оказва се, станали са жертва на идиотската си амбиция за власт. 

      Къде е мярката да живее човек благополучно?

     Младежът мечтае да завладее света. Глупакът Александър Македонски, ей това сме в младежките си години. Мъдрецът се любува на света и на живота; за невежия светът е плячка за притежание. Основният Балзаков герой, в личните си претенции към света, от възвишение над чудесния град страстно си пожелава Париж да му падне в нозете...

     Каквото и да спечелим, то става с известни, понякога печални лични загуби. Колко малко е нужно да сме щастливи! Чист дом. Цветя на прозореца. Някой да те обича. Някой, когото да мислиш и комуто да посвещаваш труда, успехите си. Неколцина приятели за раздумка. Занаят, който ти дава увереност, че си нужен за твоята улица, твоя град, твоето отечество. И здраве, преди всичко... Само че как да удържиш егоизма с неговата ненасита на власт, богатство, слава!

     Мила ми Иванке или мила ми Венето... Поетите на света не могат без вас, момичета. Светът губи смисъл, няма ли я Любовта. Всички яко се страхували от Сталин; толкова се страхували, че три дни трупът му лежи на дивана във вилата. Представям си го този подпухнал вонящ труп. На третия ден се престрашил да влезе без покана личният му секретар; после, както писали съветските вестници, целият милионен съветски народ плакал... Нагледахме се на нищи духом, които трупат победи, как – вечно нещастни, се озъртат какво още да докопат. А мен ми е достатъчно, че все още ви има, вас, Любов и Човечност.

ІІ.

     Масов гроб, според Митьо Чомпала, се спотаява на три метра дълбочина в пловдивските Централни гробища – в ниското мочурливо място, към което води алеята с гробницата на Димитър Кудоглу, най-известния пловдивски меценат. Осъдените се ползвали с особената привилегия да се простят с близките си час преди разстрела. Откарвали ги с два черни камиона с платнища от брезент при черквата "Св. Петка" и там – Сбогом, мамо! Сбогом, жено! – палват по свещица и хайде да си копаят гроба. От пет до седем подир обяд ровели пръстта в общата гробищна яма. После ги строяват долу в изкопа и с автоматично оръжие стрелят отгоре им. Понеже били следвоенни години на оскъдица, екзекуторите скачали в ямата да съблекат някоя и друга дреха от топлите още трупове: вълнен пуловер, риза, панталон, чифт по-запазени обуща, някоя лична вещ – часовник, пръстенче, верижка с кръстче, табакера.

    Питам: Стрелците войничета ли бяха? "Не – казва, – трепеха ги партизани от Средногорието." Понеже местните партизани, онези младежи, от отряда "Антон Иванов", са били ликвидирани ли? "Не – казва, – нашите партизани пък трепеха в Средногорието и по други места, но не в Пловдив." И разправи как, момчурляци по на 12-13 години, завирали се из храстите сред гробището да гледат отблизо екзекуциите. И това всеки ден, седмици наред.

     По-различен случай... В отделен изкоп екзекуторът стрелял по едного от осъдените. После, както им бил адетът, скочил вътре в трапа, свалил кое-що от жертвата, и докато гробарите се подпирали отстрани на лопатите, пъхнал масур в устата на уж убития. На следния ден виждат гроба разбутан, трупът изчезнал. "Тоя отърва кожата. Изглежда роднините му пари или злато са дали" – завърши майсторът тенекеджия.

     Баща му бил партизанин. Заловили го, мъчили го зверски в полицията, осъдили го на смърт. Шест месеца престоява в килията на смъртниците. Ето че дошъл Девети (ІХ.1944.), обърнали се нещата и... ето го вече смъртника "народен отмъстител". Пред очите на сина си извел шестима на някогашния дървен мост, продължение на сегашната улица "Ландос", който се прехвърля през Марица към шосето за Рогош (Днес тук мост няма.), и с куршум в тила ги пратил един по един на Онзи свят. Реката отнесла по течението труповете с вързани отзад ръце.

      Как така? – не се стърпях. – Нали има съд и закон... Това е ужасно! "Тяхната мамица! Колко къщи бяха почернили... – изплю се среднощният ми събеседник, па ме загледа с блестящи от омраза очи: – Ти ако видиш главата на сестрицата ти отрязана, няма ли да побеснееш! В Перущица докарват неколцина заловени полуживи антонивановци, за спомен джандарите ги снимали, преди да ги избият. С отрязаните глави на убитите им другари ги заснели".

     Виждал съм я тази фотография. Не знам къде точно в Перущица е правена, опитвам да си представя в кой край на Перущица ще да е било. Питам го: Когато баща ти стреля по онези, с вързаните отзад ръце, там, на моста на "Ландос"... как мислиш, този начин на отмъщение направи ли баща ти по-щастлив? Би трябвало да ми се ядоса, да се разкрещи, да псува; загледан пред себе си в тъмното, само завъртя наляво-надясно разгневеното си лице: "Ако ти дойде до главата, и ти ще побеснееш".

     Преди време, вече след Десети ноември 1989 година, колега разправяше в учителската стая как баща й, когато била съвсем мъничко момиченце, се върнал веднъж късно вечерта. "Къде ходиш по нощите? – посрещна го майка ми. Пратих те сутринта с изпрана, изгладена риза на работа, а я виж какъв си се оплескал!" – посегнала да му помогне да съблече ризата, но се дръпнала:"Бре! Каква е тази кръв по тебе бе, мъжо? Да не си се наранил!" А бащата: "Не е моя кръв – казва, – от юнкерчетата е. Ех, сърцето ми пее, миличка! Бастисахме юнкерчетата днес".

     Като разпитах тук-там, узнах, че в района на сегашната Гребна база, където някога бяха зеленясалите изоставени чалтици (оризища), имаше старо турско гробище. Върху старото гробище днес се издигат корпусите на пловдивското Спортно училище. Та в онази някога запусната местност имало още един масов гроб... на 15-17-годишни юноши, обучавани в местната юнкерска школа. Така и не разбрах каква е била вината им пред т.нар. Народна власт.

     Възможно ли е казаното по-горе да са измишльотини, фантазии на болен мозък? Там е работата, че ако относно разказаното от Митьо Чомпала не мога да гарантирам, за изтреблението на юнкерчетата чух от три различни източника. Питам Чомпала как приели съдбата си онези шестима, чиито трупове Марица отнесла към Бяло море, що за хора били в последните си мигове и как така, кой му е позволил на "народния отмъстител" да извежда от ареста тези нещастници. Питам още: защо с градинарска тел стегнали китките им отзад, на гърба. Дори в този детайл нещо у някогашното момче на екзекутора не трепва ли сега, подир толкова отминали години, когато онова някогашно детенце седи до мен като 68-годишен мъж в задушната августовска нощ... И знаете ли какво отговори. "Баща ми беше голяма работа, голям човек беше. Тези ги застреля пред мен за урок. Да, изведе ги от ареста и ги заведохме на оня мост. Не се дърпаха, не се и оплакваха гадовете. Знаеха какво ги чака. Суркаха си краката в пепелта като добитък, кога върви към кланица".

     Своенравен. Избухлив. Сам казва, че пие по 700-800 грама ракия на ден. Да е фанатично предан на комунизма, не е. Ругае злобно устроилите се "като буржоа" пребоядисали се за една нощ партийци. Не съм чул да хвали социализма или да се оплаква от сегашния наш "демократичен" хаос и беззакония. Филибелия до мозъка на костите, следи зорко размотаващите се безцелно или пляскащи белот съседи – пришълци от околните села и махали, и току протънтява дрезгавият му кавгаджийски глас: "Дейба вашта мамица селяндурска! Кому хуя търсите тука? Зарязахте си нивите. Натискате се граждани да ставате, кюнлии с кюнлии, жалки селски педерастчета!"

     Чува го Слави Бахчевански от село Динк, на четири километра от Пловдив; негова, на Слави, е приказката "Знаеш ли, бако, Малката Америка де е?... Аз съм от Малката Америка"... Та този буен Слави единствен посмя да му отвърне на Чомпала: "Взеха ми земицата комунягите и не ми я връщат. Кому ташаците да крепя на село!"

     В едно си допадат двамата – в пиячката. Дразнят се, бият се, па пак си се търсят и пак са заедно. Преди години, случи ми се да ги разтървавам. Даже и днес ми е чудно: с кой акъл? След пиянска свада сред изполомена покъщнина в кухничката у Бахчевански заварвам домакина Слави с ножа за хляб надвесен над Чомпала, а Чомпала – на канапенцето по гръб, с вирнати ръце и крака като котка. Хванал го Слави Бахчевански за гушата, ще го коли. Дъщеричката му на Слави, десетинагодишно момиченце, се разпищяла от балкончето им на втория етаж, хукнали белотаджиите: бре, каква е тази олелия; звънят отдолу: слизай, че онези ще се избият. Между белотаджиите имаше мъже яки-здрави, два пъти от мене по-едри, но на! – звъняха ми да съм ги разтървал онези, понеже правих списъците за домоуправителите и домсъвета. Докато уговарям разлютения Слави да пусне Митьо да си върви, моите братя българи "храбро" заничат иззад ъгъла, по-точно казано: сеир гледаха.

     Подир цялата дива олелия, след като Чомпала се измуши като пес-помияр с подвита опашка, седим ние със Слави в хола на втория етаж и Славето отведнъж ме загледа с омраза: "Абе ти знаеш ли, че ей сега ще ти тегля ножа! Какво правиш в мойта къща! А?... Някой да те е канил?!"

     И това – минути след като го гледах как плаче със сълзи, бърше си с длан очите, подсмърча и като стара бабичка се окайва колко му е черен животът.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 29 maj 2008 – edited 19 fev. 2017

_____
* Някой си Румен Антонов,
** В 2017 г. са вече двайсет и осем.
*** Но вж и http://bultimes.com/marshal-yazov-za-chudovishtnite-lazhi-i-istinata-za-stalin/