Публицистика – НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (1.)

     НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (1.)

     

    В дебрите на душата често пейзажът няма нищо общо с онова, което е на повърхността. Случва се като волтова дъга да прескочи енергия от бездните на подсъзнателното към небесата. И оставаш с впечатление, че не, не си им безразличен на тези небеса, че нещо отгоре внимателно те наблюдава. Какво е то – собствената ти съвест или информационна банка, която от раждането ни вече знае какво ще ни споходи, та до самата ни смърт?

   Смъртта възприемаме обикновено като физически срив, като разрушение на плътта, но по-страшно е духовното умиране, когато частици от личността отлитат безвъзвратно. Лакомо посегналият да се възползва издава именно обедняването, фиаското на личното си достойнство. Тогава хубавата жена се превръща в хубава проститутка, самостоятелният мъж – в роб на страстите, играчка в чужди ръце.

   Край пищните трапези на плътта виждам наредени най-много самоунижили се. Всеки разкошен дворец всъщност е обитаван от един аристократ и хиляди слуги и куртизанки, щастливи, че са се оказали в свитата.

   Нищо даром се не получава. Изкусителна тръпка е, когато предлагат да ни купят. Ужасно е никой да не се интересува от тебе, да живееш еднообразно и без авантюри. Когато търсят близостта, присъствието ни в някой чужд живот, какво наистина ги вълнува повече: нас самите (душа + тяло) или собственият им егоизъм? И да ги питаш, няма да ти кажат; остава сам да си отговориш.

   Съседки приятелки... Израсли от деца заедно, заедно момували; едната се омъжва и живее щастливо: съпругът й – уважавана личност, обаятелен мъж, шеф на културния дом в градчето. Имат момиче, и момичето расте обградено от слънчева домашна атмосфера. Грижат се за щерката не само родителите, но и съседката, която – независимо че е знойна, желана от много мъже жена, но така и не й личи да се терзае, че е останала самичка в живота. Затова пък постоянно е у приятелката: заедно шетат, заедно посрещат- изпращат милия съпруг.

    Идилията се точи десетина години. Мир и съгласие царят в този дом.

   Дъщерята на тези двама – студентка вече, от един момент започва да се досеща, че приятелката на майка й има таен любовен роман с директора на културния фронт. По незабележими на пръв поглед подробности: погледи, шегички, особен трепет в компанията... девойчето открива, че и баща й не е безразличен, че под повърхността на женско сътрудничество баща й живее фактически с две жени, с две жени споделя и леглото.

   – Знаеш ли – казва ми, – най ми бе странна реакцията на майка ми. Виждам, мама обича тате, но що не ревнува? Тази любов се разгаря пред очите й, а тя е спокойна и като че благосклонно се отнася към двамата любовници. В почивните дни обикновено излизат да се разхождат, а мама отива на село при своите.

    Припомням си нещо, чуто преди много време, и се питам: този мъж с коя от двете жени е наистина? Дъщерята, силно привързана към татенцето, тъй завърши своя разказ: „Жал ми е за мамината приятелка леля Данче”.

   Кой тук греши? Или всеки е прав за себе си!

   В предимствата на обичащия може би е и примирението да приемеш твоят човек да е щастлив на всяка цена... Като е свободен да избира с кого да бъде, защо непременно с тебе трябва да е!

   Има изкусителна тръпка тук. Преди да познае* Адам, Ева вече се е любила с Дявола. Именно Дяволът я подтиква към еуфорията и екстаза на плътските удоволствия. Иначе двамата с милия Адам биха живели и до днес като брат и сестра в Едемската градина. Като я научава Дяволът да ловува, тя вече става жена в действителния смисъл на думата. Оръжие, което не влиза в употреба, поръждавява, губи стойност, става бреме, мотае ти се в краката, спъва те. Е? За какво ти го е дала Природата това... нещо!

    Кога възбуждаме страстта? Когато кротичко и еднообразно в делничното се въртим, или кога прескачаме телените заграждения на правила и забрани? Онова, което се повтаря, без да се обновява, бързичко омръзва. Обаче каква тръпка е да проникнеш в чужди пространства, ловец на съблазнително пърхащия дивеч да се усетиш, завоевател да се усетиш, пиратска шхуна в открито море? Онази съпруга вероятно тъй съхранява любовта на мъжа към себе си: като позволява, като дори се отстранява от хоризонта, докато той преживява страстта си по другата жена. 

   Голяма е опасността да го изгуби, но не е ли по-честно, по-достойно по този начин да приеме нещата. Защото свещено е правото на личен избор – естествено със съответните гроздове от задължения и тегоби. Но който изпитва любов, дори страдайки, ще отстъпи, ще замине на село при своите или където и да е, за да не пречи. Никой не може да ни унижи по-болезнено от нас самите. Освен ревност, в самоунижението виждам края на всяка любовна история.

   Завоевателният рефлекс понякога се изразява в чудни неща у влюбената... Понеже мъжът, когото горещо обича, изгубил интерес към нея, Благовеста Д., дяволито, интелигентно, артистично, отракано момиче, чрез най-близкия му и доверен приятел урежда интимно нощно парти за трима в своя апартамент. Пред безразличния свой любим изкушава плътски приятеля и буквално пред очите му се люби... Изненадан, замаян от поетия скъп алкохол, скучаещият до един момент наблюдател внезапно е обзет от дива ревност. И тя, по думите й, се любила едновременно с двамата. Луда работа...

   – И какво стана? – питам.

   – Какво да стане! – гледа ме лъчезарна. – Глупакът му с глупак, като залепна... Леле-е-е! Върви ми по петите, във врата ми диша. И в тоалетната да вляза, стои на стража отпред, пази някой да не ми налети. Та взех сериозна да умувам тия дни как да се куртулисам от него.** 

     В просъница, едва събуждайки се, в ушите ми звучи музика: акустична китара, дрезгав баритон, нищо в стил кънтри мейд ъф Америка. И ей тези думи...

Богатите... а-ах, богатите!
Защо им са парите на богатите,
ако не за да дават на бедните!
Богатите... а-ах, богатите!
Богатите правят пари,
бедните правят дългове и деца.
Богатите... а-ах, богатите!
Защо им е бизнес на богатите,
ако не за да дават на бедните,
ако не за да дават на талантливите,
дето движим света на онази си работа
и правим изкуство, и правим деца –
просто защото сме тук за любов.

Богатите... а-ах, богатите!
Вагабонти са те, колко грешни са те!
Ала Господ така е решил –
да ги отрупва с пари, с много пари,
за да помагат на бедните,
бедните да си раждат децата,
да ги хранят и обличат,
талантливите да правят изкуство –
и тъй да се радва светът.

Богатите... а-ах, богатите!
Колко скучно е да си богат
и сам да си лапаш паричките,
да си носиш модните дрешки,
дрънкулки да си купуваш
и да те гони безсъние,
че никому не си помогнал!

Богатите... а-ах, богатите!
Боже, кажи им защо са на този свят,
кажи им – Тебе ще чуят! –
кажи им, за да прогледнат,
защото ми е жал за тях,
защото ми е жал за всички тях.

   Колко лесно изглежда печеленето на пари, мисля си, едва излязъл от света на сънищата, почти на вратата между Наяве и Наужким! Само малко усилие – и стиховете, книгите, мелодиите, които звучат у мене, картините, които с думи рисувам от илюзиите си, ще се превърнат в истина.

   Щастлив съм, мога да направя малко по-щастливи мнозина, но нещо пречи. Защото светът не е зле устроен (не е прав Никола Й. Вапцаров***, ама никак не е прав!), ала някой трябва да запали свещта, кандилото да запали и да тръгне да разнася славата на Сътворението, радостта да раждаш и отглеждаш челяд, песни, стихове, картини. "Мога ли сам да запаля тази свещица, това кандило, този двехилядигодишен вълшебен фенер?" – питам се.

   Омръзна ми да живея тъй, ограничавайки се. Омръзна ми да се заравям в неизвестност. Омръзна ми тази черупка, тази коруба на костенурка. Построил съм кула до небесата, знак съм издигнал, и не за себе си, а за този вътрешен тих глас – глас от низините, който трябва да бъде чут най-после.

   Не мога да правя тънки сметки; друга ми е мисията; защо да се преструвам на какъвто не съм! Къде са онези, дето ще разгонят стражата около мене, ще ме погледнат любопитно като странна птица, която говори странни неща, от които по-ведро, по-умно изглежда животът?

   Съобщавам ги тези работи не от себе си – някой друг говори. Настройвам таланта си от тридесет години и повече, опъвам до скъсване в самота тези тънки струни, за да звучат по-ясно, по-красиво. Ювелирът така, в течение на дълго време работи, шлифова парченце диамант, за да се кичи той с хубостта му ли? Ако глупците смятат това за самолюбуване и възгордяване, аз ли не зная какво е то и какви усилия ми струва участта да се родя с тази дарба!

   Очакват да моля: Дайте възможност, помогнете! Но тъй бъбри отчаяният, а не съм отчаян. Жал ми е, че съсипват живота си. Да коленича, да пропълзя, ръце да протягам за милостиня? – Не себе си, тях бих унижил, ако постъпя тъй. Никого не желая да унижавам. Семето зрее, и не е обикновено семе, а енергия за добро. И не съм единствен; мнозина сме, но кой ни знае! Тълпите се заплесват по шарении, кукерски дрънкулки и плашила им вземат очите, чак лигите им текат. Предвкусват нещо красиво, а получават захарен памук, лъскави опаковки на празни работи.

   Нещо се кълби, бунтува, едвам удържам напиращи коне с пръхтящи ноздри и тръпнещи мускулести тела. Ако не проявят усилие да разберат какво имам на ум, нищо повече не мога да сторя. Каквото е заръчано изпълнявам и нямам намерение да спра. Своето не съм престанал да върша и тази съдба ми е достатъчна да съм спокоен. А не съм спокоен, грижа ми е, че семето сякаш единствено върху камъни и спечена угар пада. Няма самота, по-открита към хоризонта.

    Вече десетина дни чета Писмата на Франц Кафка**** и не мога да се отърва от тягостното усещане, че преживявам версия на своя личен живот. Смалявайки се, австриецът Кафка се справя някак с личната си драма, присъща на човек, виждащ арматурата, скелета на живота и света. Това справяне у мене понякога избива в придаване на повече тежест върху собствения ми незначителен, трезво погледнато, стил на живеене.

   Случвали са се обаче почти същите събития в личен план: например, бягството от Ася през далечния юли 1972 г., съденето, не както е при Кафка – в някакъв хотел, в обкръжение на хора, опитващи да го разберат, а в истинска съдебна зала насред чуждия ми по онова тягостно за мене време Балчик, пред настръхнала публика, стълпила се в очакване да ме види унижен и наказан, че не желая... да се женя. И т.н. Споменавам само началото на низ аналогии.

   Същата невъзможност да мисля за друго повече от писането. Същата самота и самообреченост, подчиняваща денонощния цикъл преди всичко на писането, на размишлението върху всяка дреболия наоколо. Същият ад, който понякога избива с клокочене на повърхността. А и същото отсъствие на склонност да се обвързвам с приятелства на битова основа. Само дето Кафка, за разлика от мене, е болезнено нежен, повече оголена кървяща рана, далеч по-краен в самоохулването, криво-ляво прикривайки могъщия глас, изригващ от дълбините му.

   Това просто плаши! Затова чета твърде личните му писма с потрес, с усилието на изправен върху ръба на клокочещ кратер. Той наистина е доста предизвикателен и ужасен в нежността, в страха да не бъде окован, да не му се наложи да отстъпва пред когото и да е... а пък представяйки се жалък и нищожен, и тъй – изхлузвайки се от обичайните капани, които отклоняват и разпиляват всеки от нас далеч встрани от основното в собствения ни живот.

   Такъв респект имам към този евреин, че не посягам да поправя дори правописните коректорски грешки, допуснати в отпечатания на български превод! Но не казвам, че ми е симпатичен. Пресметливостта, еврейското у него, ме държи на почетно разстояние. Боже, та той е пресметлив дори в любовта си към някоя си Фелице*****, в егоизма си да я превърне в придатък на творчеството, колкото и гениално да е то! Такъв грях не се прощава с усмивчица и махване с ръка: и не заради материалната дългокоса Евина щерка, а заради Любовта не бива да се подминават лековато този род пренебрежения.

   Могат ли Любов и Творчески гений да стоят подозрително насрещу си? Може и да не съм прав за Кафка. Ето възможност той сам да се защити, цитат от книгата!

   Стр. 196, цит.съч.: "...Аз те обичах, когато беше естествена, и само когато проявяваше враждебност към работата ми, се страхувах от тебе. Понеже те обичах толкова много, не бих могъл да ти сторя нищо друго, освен да ти помогна да се запазиш такава, каквато си. Все пак това не отговаря напълно на истината, беше и заплашвана, но нима никак не желаеше да бъдеш заплашвана? Никога? Съвсем никак?"

   Цитираното е част от писмо до Фелице. Той пише "Аз те обичах", "понеже те обичах толкова много"... Думи-думи! А ето нещо, под което бих се подписал...

   Стр.209, цит.съч.: "Известно ли ти е? Вървяла ли си някога сама надалече? За такова нещо са необходими голям брой минали неволи, а и много щастие. Зная, като момче, често бях сам, но по-скоро по принуда, много рядко волно и щастливо. Сега обаче бързам към усамотението както водата бърза към морето".

   Да не пропусна, съдя, опитвам да преценя 29-33-годишен чиновник от 1912-16 г. и отношението му към четири години по-младата му годеница; и двамата – рожби на заможни семейства, с осигурен доход, със строго установено място в йерархията на предвоенна Австро-Унгария и Германия. Шетането им нагоре-надолу из онази Европа, из луксозните й кътчета Карлсбад, Мариенбад, Швейцария, Италия и пр. е нещо, което се приема за естествено. Фонът на цялата им история няма нищо общо с мизерията и ограниченията, в които имам щастие да съм от раждането си до днес в Пловдив, това твърде красиво място под небесата с неговото византийско коварство към собствените му чеда. 

    И все пак. И все пак!

   Европо! Не те ли плашат очите ми на българин? Толкова предвзетост на едно място, колкото в онзи тих период, предшестващ двете световни войни... Толкова аристократична разнеженост!

    Едни и същи фрази, изречени от различни хора, имат различен подтекст. Кафкианският подтекст няма нищо общо с подтекста, който влагаме ние тук, в България, а може би и изобщо – на Балканите. Строго погледнато, не може да е аристократ във високия смисъл на понятието човекът, вперил се в шепа трохи, измъчван от въпроса какво би спечелил, ако еди що си би сторил или дал някому.

    Психоанализата понякога ми напомня такова броене на плюсове и минуси. Излиза, че българите, общо взето, сме далеч по-широко скроени характери от скрупульозно придирчивите и охтичави от страха да не се минат западно- и средно-европейци, макар Кафка да е за мене образ по-скоро на пресметливия амбулантен търговец, колкото и гениален да е.

Франц Кафка (1883-1924)

    Сякаш имам затаена неприязън спрямо гениалността... Кафка ме занимава като подход към всеки човек. Започнеш ли подробно да се самоанализираш, какво друго освен затаени разочарования и комплекси ще откриеш!

   Луксозните, по мое мнение, кътчета на континента, които Кафка посещава или където пребивава известно време: Париж и Берлин (27-годишен); пътуване през лятото на 1911 г. (28-годишен) – Цюрих, Милано, Париж, Ваймар (...Йохан-Волфганг Гьоте) през 1912 г.; престой в два швейцарски санаториума – в Юнгборн, планината Харц (1912), и Ерленбах при Цюрих (1911); пътуване от Виена за Триест, с параход от Триест до Венеция, оттам през Верона ("Ромео и Жулиета") и Дезенсцано за Рива и Лаго ди Гарда (1913); (1915) пак санаториум – Румбурк, Северна Чехия; командировка до Карлсбад и Мариенбад (1916)... През следващите години: Мюнхен, през Будапеща за Арад (1917), в Цюрау (1918), престой в Меран, във Виена (1920), декември 1920 г. – в Татрите, Матлиари; в 1922 г. – януари-февруари, в Шпиндлеров млин (курортно селище в Чехия) и т.н. Угасва на 3 юни 1924 г., месец преди да навърши 41. Напомня трескаво търсене, по-скоро бягство оттук и оттам, без да успее от себе си да избяга.

   За мене – уседналият, вкопалият се в дома си наблюдател, тези лутаници, от една страна, имат вид на празнични шествия на суетността, от друга – бягства на човек, изплашен до смърт от ада в душата си. Защо след тъй красивата фраза – "...ние хората би трябвало да се изправяме един пред друг така почтително, така замислено, така любещо, като че стоим пред вратите на ада” (цит.съч., стр. 377), изпитвам съмнение, че авторът се е наслаждавал, любувал се на нещастието си?

    Как живееш с тоя ад у себе си! – беше възкликнала преди години майката на дъщерите ми. Бих запитал философите на света: Говоренето за собствения ад не е ли слабост, или – което е още по-лошо – не е ли вид отчаяна героическа поза?

   Умирайки, часове преди да издъхне в мъки, баща ми, роденият на 22 юли 1922 г. в бедняшкия и занемарен градец Харманли, ми предаде последния си мълчалив – в съответствие с неговия стил – урок: направи всичко възможно в онова ужасно свое състояние да не ни притесни, нас, най-близките му хора. Отстраняваше ни лекичко от страданието си, извръщайки очи на другата страна в сандъка на четири колела, който го отнасяше към софийската клиника "Пирогов", шепнейки: Майко, майчице!

    А когато от време на време лекарят, 42-годишен бохема, непукист, типичен пловдивски майничка, който вече го беше отписал от живота******, надничаше откъм шофьорската кабина да пита: Е, как е? Как е, бай Кириле? – моят баща с надебелял език и обгорено черно лице отговаряше възможно най-кротко: "Нормално, докторе! Няма проблеми, докторе".

    Да казвам ли кого поставям по-високо – Франц Кафка или неизвестния за света дърводелец часове преди смъртта му! Има толкова величие в тишината ти, татко мой, че само като си помисля, свят ми се завива.

    Следвa

Пловдив – европейска културна столица за 2019 година

Plovdiv,20-28 apr. 2001 – edited 8 jan. 2017

______
* В библейския смисъл. Вж. и http://numerologiazavseki.com/%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B8-%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D0%B8/%D0%BA%D0%BE%D1%8F-%D0%B5-%D0%B1%D0%B8%D0%B1%D0%BB%D0%B5%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B5%D0%B2%D0%B0/

** На всеки петнайсетина-двайсет минути джиесемчето й звънеше и тя - усмихната, но с траурен глас, казваше: "Не, мили! Нямам проблеми, наоколо е спокойно. Нищо не ме заплашва. Намирам се... (спомена заведение в другия край на града), бъбрим си тук с една колежка за хемороиди".
*** "Ех, лошо,/ ех, лошо/ светът е устроен!" – реплика на лирическия герой в поемката на Никола Вапцаров "Песен за човека".
**** Франц Кафка (1883-1924), „Роден съм да живея в самота”, бълг. изд. 1981.
***** Felicite (фр.) Блаженство, върховно щастие.
****** Този същият д-р Иван Бошев, син на професор по медицина, три месеца по-късно издъхна от оток в черепа – паднал от табуретката, когато опитал да смени изгорелия бушон. За нелепата му смърт сестра ми говореше, че клетвите й за нехайството му спрямо баща ни се били изпълнили.