Публицистика - ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (1.)

ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (1.)

      Навършвам моите 54... Ходихме до Араповския манастир с Емил и жена му Весна, после и до м. Четирийсетте извора край Асеновград. Знойната Re. ме последва, кога рекох да паля свещи в черквицата "Св. Неделя" зад високите каменни зидове на манастирския двор. Усети се (Пуста женска интуиция!) и ми шепне: "Ако не ме щеш, няма да идвам"*.

      Обявих на компанията, че този път не съм усетил магията, стоял съм като пън пред иконите. Запалих огънче за хубавата Re. и за себе си – пред иконата на Богородица, за Чечо – пред иконата на Исус, за мъртвите ми родители, да е светъл споменът ми за тях – в ниското, в тава с пясък пред иконата на Христос.

      ***

      Починал Петър Петров (или Василен Ведров), един от героите на тези записки. Споминал се на 4 юли от рак, това – на деветдесетия ден подир смъртта на жена му Райна Сарафова, леля Рени от копривщенския род Каблешкови. Съобщава ми за Петров Емил** по телефона от дома на Чонов в ЖК Тракия; на Т. Чонов някой тъкмо му обадил пак по телефона.

      Видяхме се тримата в кръчме край пазарчето за зарзават в ЖК Тракия. По-късно с Емил седнахме в кафенето на ъгъла срещу блока на Петрови, улица "Съборище" № 5, ако не се лъжа. Отскочих да прочета некролога; изненада ме – човекът починал на 4 юли, мене ми го съобщават днес, 10 август, като новина. Сантименталният, мнителният, докачливият, изпълненият до вежди с подозрения Петрович ще ми липсва, въпреки че престанах да го навестявам след смъртта на леля Рени. Бях обещал да го посетя заедно с преподобния Кадиев, ала незаинтересоваността на Марин Кадиев, нехайството, безобразното му отношение към Петров послужи за оправдание и на моята ужасна немарливост.

      Отиде си от нашия свят писател, когото мнозина продължават да възприемат като графоман, а той всъщност бе по-честен към изкуството от мнозина титулувани, вписани в родната литературна енциклопедия чиновници в изкуството. Бързаше да издаде писанията си не за облага, не и да се изкипри пред властта, както сториха мнозина т.нар. соц.реалисти, а с невероятното ожесточение на саможивец, решил да документира как болшевишката държавна машина мачкаше самоуважението, но и таланта дори у най-нежните и най-достойните край нас.

      За Петър Петров тепърва ще се говори. Той бе типичният дисидент, т.е. в известна степен симпатизиращ на комунистическата химера, отраснал в семейство, плътно и приятелски свързано с известния Кръстю Раковски (1873-1941)***, но достатъчно честен, за да каже истината на глас. Е, агитката местни пишещи му отвръщаше с пренебрежително мълчание, ехидни подмятания, дори – колебая се дали това да не го разкажа някой ден! – с опити да го изнудят за пари известни в местните литературни среди любимци и галеници, като Тодор Б. и Добромир Т. (Преборя ли се с отвращението си към ровене в низостта у всепризнати писатели и поети, имената зад инициалите ще ги кажа на висок глас.)

      Не-е, не беше обаятелна личност Петър "Петрович"! На доста хора с добро самочувствие тровеше спокойствието; но какво да очакваме от счетоводител, от човек, който цял живот е раздиплял кирливи ризи!? Беше се наситил да се диви на самодоволни престъпници с власт; кой знае защо, страхуваше се, че някой тайно го следи, за да го убие, да го изличи от земята...

      Този страхливец и заядливец е може би един от най-деликатните характери, до които съм се докосвал. Леле, какви Пунически войни води да го приемат за свой местните литературни говеда! Предупреждавах го, че им доставя удоволствието да се гаврят с него, да му се надигат, да го унижават, но... това признание явно му е било необходимо, за да погледне светът със сериозно око написаното от него.

      Строго погледнато, основна сила на писането му е документираната гадост и скудоумие; това не е чиста проба висока литература, изящно изкуство, абстрактни образи и събития, а самият живот на две поколения българи между 1930 и 2000 г., период, когато се е вкоренявал комунизмът тук и се разраствал като метастаза: болшевизацията изпървом, суровият сталинизъм – после, развихреният "социализъм по съветски модел", рухването (уж!) на едномилионната (в 1989 г.) Българска комунистическа партия, манипулацията с т.нар. "демократическа” опозиция, укрепването на Съюза на демократичните сили (СДС) и на низ ефимерни партийки с гръмки имена – уж "антикомунистически" формации, а бъкани с бивши партийни секретари, кадрови ченгета, доносници на Държавна сигурност. 

      Дисидентът – т.е. несъгласният, отклоняващият се от праведниците Петров нямаше как да бъде радушно приет за свой в стройните редички на самодоказалите се новоизлюпени жарки "борци за демокрация"; пък и амбициите му от годините, в които бях по-близък с него, се ограничаваха преди всичко до сферата на псевдо-литературното местно общество от провинциални сноби. Не-е, не беше удобният свидетел на подвизи пост-фактум Петър Петров; знаеше истината за тях, та ги е плашела вероятно неговата скрупульозност, моралът, който бе възприел от патриархалната честност на градския еснаф, на българина – стопанин от епохата преди Деветосептемврийската революция на нравите.

      От 1993 до 2001 г. Петър Петров сколаса да издаде с помощта на приятели, с дребната лепта на случайни и неслучайни съмишленици и на свои разноски шест малки по обем книжлета, напомнящи по-скоро ученическа тетрадка от трийсетина листа:

      "Погребаха ми сполуката" (32 страници),

      "Кремена" (32 с.),

      "Възкресена" (32 с.),

      "В бездната на безверието" – І и ІІ (общо 136 с.),

      и една... която не знам със сигурност, 

все в малък тираж и на най-евтина вестникарска хартия. Тези книжлета му носеха радостта, че е осъществил мисията си на Малък човек, свидетел и коментатор от своя позиция на случващото се след 1989 г. Обществото на местните пишещи прие тези книжлета като стандартен тип графомания, отмина ги, както често става у нас спрямо неудобни за конюнктурата, с ярко безразличие.

      Беше израснал в средите на комунисти и симпатизанти на комунизма като мечта, но никога не се назова комунист, въпреки че го болеше за сриването на тази негова мечта. Бе личност, показателна с поведението, с житейската си драма на Малък голям човек, неканен съдник и коментатор на събития, както би ги тълкувал непредубеден съвестен гражданин на Републиката.

      Не е редно да го противопоставям на негови събратя, творящи публицистика и литература; той си има свое място в пейзажа на пишещите. Да, недоработен, неразвит докрай талант... но за отминаване ли е фактът, че ни остави толкова поводи за размисъл и самооценка! В крайна сметка, за кого се пише литературата: за самонапомпали се плондери по върховете на местната чиновническа йерархия или за простосмъртни, каквито сме над 96% от българите в днешна България!

      Следва

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 7-10 avg. 2001 – edited 30 noe. 2016

______

* Четирийсет дни по-късно щяхме да се разделим след десетгодишна любовна авантюра.
** Писателят Емил Калъчев (1932-2013).

** Висш фукционер в администрацията на Сталин, един от най-интелигентните чиновници във Външното министерство на болшевишка Русия, убит впоследствие от Сталиновите НКВД-ейци.