Story – ЗАХАР ОТ ФАБРИКАТА... ЗА ПИРОНИ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ЗАХАР ОТ 
ФАБРИКАТА... ЗА ПИРОНИ

      Цяло богатство са приятелите. Те дават, ама и искат. Тате няма връзки със Захарния комбинат "Кристал" и се наложи по обиколни пътища да се снабди с така нужните за ракията на полковника петнайсет кила захар, та полицейският шеф да върне зазката, като допълни резервоара й с гориво, източено от бракуваните машини на някогашната бойна авиация в близкото село Крумово. 

    Седмица мина от гостуването на Монката Добрев, изясниха се подробности около похищението на тенекиения мустанг. Първо – оказа се, Виктор не бил краден. Баща ми от години имал таен порок (само мама подозирала): ходел при млада любовница... Нашият Тотю – дебелият, плешивият, кореместият с мръсната уста, прескачал при някоя си Людмила. Гушкал се с Людмила, ядял с Людмила, Людмила му била на сърце. Това разбирам; как обаче спяла, като Тотю хърка насън бетер от дъскорезница, не мога да проумея. 

    Тъй като напоследък започнал честичко да наминава към оня тих квартал, изнервени покрай трясъците и пушиляците на Виктор, Людмилините съседи нападнали зазката, и докато хлебарят блажено нанкал, избутали я настрани и я тикнали в копа слама. По-нататък историята я знаете. Вестта за маскирания запорожец долетя с пощальона Пейо, покачен върху пребоядисан вехт немски велосипед "Мьове" и във вид на препоръчана поща, демек, мило писъмце с обратна разписка, адресирано: "Лично до госпожа Елена Ламска". 

    Като го чете и препрочита поне дузина пъти, междувременно го наизусти и обсъди съдържанието му с хлевоустата Гица, вечерта, докато тате още го нямаше, мама ми подаде писмото с жест, сякаш кралица Елизабет ІІ подава завещанието си на сина си Рудолф*, и рече:

   – Чети, Иване. Чети, мили, и се учи. И не прави като татко си. В тез работи, Иване, човек трябва да си знае мярката и овреме сам да се спира, ала баща ти, Иване, никога не е знаел кога да спре.

    Трийсетина подписа се мъдреха под посланието, а над тез подписи с едри калиграфски букви лъщи надпис: "Група възмутени граждани". Възмутените граждани (по-точно казано, селяни-бахчеванджии) от отдалечения в отсрещния край на града квартал Коматево известяваха по дати и часове кога тате се е отдавал, както пишеха, "на пагубна любов” към вдовицата Людмила поп Илчева Разпопова. Интересното беше, че за въпросната Людмила поп Илчева авторите на писмото твърдяха, че е "кротка, тиха, скромна", майка на три невръстни рожби, съответно на четири, шест и осем годинки. Пишеха още, че гледа крава, има сто и петдесет ярки-носачки, два шопара Гошко и Бошко и покрай всичко това честно и почтено търгува с редовна китайска стока. 

    Това дотук както и да е, писаното за баща ми обаче беше върхът. Авторите сочеха скандали, ужасно цинични изрази, побоища. В идиличния зарзаватчийски квартал на града нашият хлебар се проявявал като агресивен, нагъл и безскрупулен тип, демонстрирал връзки с одеската мафия, говорел, че има чичо милиардер, губернатор на щата Калифорния, някой си Арнолд. Фукал се, че е таен агент на Щатите под прикритие с прозвището Бесния Дитрих, че прокурорът на Републиката някой си Иван лично му е задължен и с помощта на същия тоя Татарчев, значи, държи в ръцете си албанската мафия за оръжие, наркотици и леки жени певачки. За отмъщение местните зарзаватчии наричали хлебаря на подбив зад гърба му Гарабед Шпионина.

    Късно вечерта, когато агресивният, нагъл и безскрупулен тип се втурна весел между нас и лекомислено, без да го питат, заразправя как му преминал денят, посрещнахме го с ледено мълчание. Бяхме строги, но и печално траурни като депутати в камарата на лордовете, общувахме си с такива думи и изрази, като моля, извинете, заповядайте, може ли да ми подадете нож и вилица – обръщения, от които при други обстоятелства би ми се гадило. Той обаче не спираше да бълва колко фурни хляб извадили тоя ден, колко била мухлясала американската царевица, която им докарали от Бургаското пристанище, какви нови поръчки за баници се очертават, как на кадровичката кучката окучила шест пальока мъжки, пък двата взели, че умрели, понеже тя единия го задушила по невнимание, другия настъпала.

    – Кой утрепа кученцата – ехидно рече леля, – кадровичката или кучката?

    Но Тотю, изпълнен от мечти и блянове, й хвърли само очарователна усмивчица и продължи: смятал да завъди пуйчета, тъй като по Коледа пуйката можеш да я продадеш скъпо и прескъпо срещу валута. Скришно щял да заделя по някой и друг чувал от плесенясалата американска царевица и бракувания за втора преработка застоял клисав хляб.

   – Повече поръчки – повече парички! – тържествуващ завърши словото. И едва сега май откри, че никой не му се радва, никой не споделя неговия ентусиазъм, не му съчувства дори. Разпери безпомощен ръце, същински регулировчик на задръстено кръстовище: – Кво става в таз къща, бе! Да не е паднала бомба?

   – Имаш пламенни поздрави от Людмила – рече сестра му Гица, – че и група възмутени граждани ти пращат огнен прювет.

   – Кви са тез майтапи?

   – Пак си го ударил през просото – заоглежда го мама. – Твойте, а-а-ах, твойте... Твойте магарии... те край нямат.

   – И аз да не усетя какъв Казанова живеел между нас – добави леля, зачервена до уши, а носът й щръкна както носа на Пинокио, знак, че е развълнувана.

  – Татенце! На Людмила децата какви ми се падат? Ще ме заведеш ли да видя кравата? Тя има ли си теленце? – дърпа го Юлка за пеша на ризата. – А прасетата Гошко и Бошко ядат ли сутляш?

   Че някога тате имал вземане-даване с някоя си Люси, продавачка в магазин за плод-зеленчук край тукашната Сточна гара, си било самата истина. Всичко друго в писмото се оказа лош майтап и нищо повече. Като го гледали как мята чувалите с брашно, неколцина брашнари, естествено под влияние на алкохола, съчинили доноса за "тая" Людмила, понеже не знаели за "оная" Людмила, зарзаватчийката. Ама с оная Людмила било стара работа… стара и приключена. Имало симпатия от нейна страна и човешко съчувствие от страна на тате.

   Така обясни той. Зарече се, че ще открие като как да се реваншира на онез зевзеци, хем тъпкано ще им го върне. Да не се съмняваме, че ще си удържи на думата, тъй като иде реч за неговата чест, което ще рече: за честта на рода Ламски. Заем брашно тъпкано се връща! – с тая сентенция приключи пледоарията си яко възмутеният Тотю. Що да ни лъже! Нали?!

Тенекиеният мустанг Виктор

    Странното е, че Виктор се оказа все пак във въпросния краен квартал и под въпросната копа слама. Отидохме пеш двамата с тате да го отървем от плен, а вечерта ядохме до пръсване стар боб със зеле, тате изпи три двулитрови кани вкиснало вино и много пя, но все тъжни песни. А мама го наблюдаваше нежно както сокол-мишелов съзерцава мишле в клетка.

    И тъй, мина седмица оттогава.

   Осигурили сме от два дена захарта, ето че и Виктор се намери. Що ли сега ще рече Монката Добрев? За да излезе от заплелото се положение, тате остави Виктор, дето си беше, само поразбута сеното, та да могат от небето да го съзрат бойните пилоти и стюардесите от гражданския ни въздушен флот. За по-голяма сигурност метна носната си кърпа върху телефонната слушалка, набра служебния номер на полковника, и като си стисна с два пръста носа, с писклив гласец рече:

   – От името на група граждани сигнализираме ви от Коматево. А бе, господа полицаи! Кога ще приберете тъмносиния запорожец, модел 56-та година без капка бензин в ризюрваря**? Ръждясва втора седмица вече в третата копа слама на улица "Тинтява" номер 5.

   В отговор на което всички у дома чухме басовия тембър на самия шеф на местната полиция:

   – Бензина го имаш. Осигури ли захарта?

   – Готова ти е захарта – рече тате вече с неговия си глас. – Чакам те утре сабахлен. И глей да не ми пробутваш бензин за трактор "Беларус"!

   – Едеот! – чухме дивия хохот на полковника. – Къв шифийор си ти, бе! Беларусите горят нафта?

   – Е, някои беларуси може и да са на бензин – рече тате, па умислен тури слушалката на мястото й.

   Питате се как сме намерили захар, кога нашите бедни търговци заради побеснелия курс на долара изпокриха стоката, та да ни я предлагат месец по-късно на четворни цени? Но понеже обикаляхме като в оназ приказка: "Дай, бабо, огънче! Харно, ама качи се по-нагоре!" – та ще река: и от пиле мляко има в нашата България, знаеш ли на коя порта и как да похлопаш.

   Стартирахме от закъсал за поръчки тенекеджия от квартал Прослав. Тотю му дари седем килограма брашно, а тенекеджията ни прати при брат си, директор на Фабриката за пирони в Русе. Оттам, па като стъпихме на шефската нишка, все по персийски килим вървяхме. Не-е, не минахме през местния захарен комбинат, по простата причина че в цъфтящия някога си по Татово време "Кристал" от десет години захар няма, няма и да има; захарта в "Кристал" на Ветко Арабаджиев, уверяват ни запознати с тънкостите на далаверата, била сал върху рекламното лого на фирмата поръсена колкото за едно снобско кафе.

   От Фабриката за пирони срещу само кубик дъбови дъски и бичмета за резбован битов кът получихме трийсет кила екстра гвоздеи. Пироните обменихме срещу три пити овчи кашкавал с г-н Карамедаров, управител на млекоцентралата в Балчик, който тъкмо строял кокетна виличка само на някакви си три етажа в Герман насред Родопите. Майсторът-кожодер му отунзал*** париците, жали го тате. С кашкавала се представихме пред заместник-шефката на областното аптечно управление на Варна, която в замяна ни даде от така дефицитното швейцарско лекарство за подаграта на левия крак на тъща му на бургаския захарен шеф.

    Цялата далавера развъртяхме за ден и половина. Поехме от цеха във фабриката за пирони в сряда сутринта, в четвъртък по обяд вече бяхме кацнали насред рампата на пловдивската жп-гара, когато началникът на пощенския вагон с пъшкане стовари в нозете ни чувала със захарта от Бургас, естествено съвсем не безкористно. Идиотът пожела тутакси да си отсипе полагащата му се, според него, комисионна, своя пай, демек, и тъй като нямаше подходяща съдинка за тая цел, прояви типичната за всеки тарикат българин съобразителност: насипа с шепи захар в джобовете на железничарската си униформа. Посегна патъците си да изуе, пробва се и да свали железничарския си панталон, с канап да му върже крачолите и да ги напълни. 

   Харно, че тате го спря, да се не излага като кифладжия. Немалко хора у нас в България са склонни не само службата си да окепазят, да окепазят Българските държавни железници и цялата ни китна държава, ами и на своя кирлив фасон да плюят, опре ли до келепира, кьоравото да ударят.

   В съботното слънчево утро Виктор цъфна под балкончето. На буксир го довлече с личното МеПеСе на Лилко Гущера току-що издигнатият за шеф на областната полиция полковник Добрев. И да ви кажа, всичко си бе честно и почтено. В резервоара на Виктор наистина се пличкаха**** точно трийсет и пет литра чист керосин*****. Тате ги измери с каничката за кафе. 

   Докато се движеше с гориво, предназначено за родните свръхзвукови изтребители, тенекиеният звяр гърмеше тъй оглушително, че парализира трафика на крадливото апашко племе от съседния цигански катун (тук му казват "гето") и манговците около месец отдалеч изобикаляха нашия блок и нашата улица, притеснени, че тук се гърми на месо по неорганизирания апаш-кокошкар, поотдъхнахме си от гюрултията, от зурните, от тъпаните им, от техните несвършващи празници – тридневни сватби, кръщенки, сюнети (обрязвания), изобщо – от характерната за тях патардия, кавги, побоища, песни до късна доба, демек, от мъката в техния несретен живот.

   Оказа се, и от полицията има полза. Не знам господа полицаите дали са наясно с изнасилвачите, наркопласьорите, сутеньорите и взломаджиите, но че притежават богат архив с жалби на ограбени, пребити и насилени в собствения си дом и имот обикновени българи, трябва да е истина! Дали още си губят от съня, за да запишат чрез най-модерно подслушвателно устройство какво бъбрим по телефона? Да речем, Чингис Айтматов****** не може да е сигурен от коя трънка ще изскочи зайчето, нали! Затова трябва да е готов и в собствената си майка да се съмнява, да държи под око и изкъсо българина, понеже много е възможно от плямпането на две бабки да изпадне вест, важна за оцеляване на Отечеството в епохата на чудно организираното от обновените някогашни червени гробокопачи на капитала и от техните рожби бурно капиталистическо строителство.

   Шеф на РПУ (районно полицейско управление), като се явил едно утро на работа, строил своите напети момци в униформа, изкривил сурат, като зъб да го върти, и такваз реч им дръпнал:

   – Равни-и-и-ист! Мирно-оу! Скъпи господа сержанти и вся остальная сволоч! Орли, соколи мои! – подхванал кротко по бащински, като обаче постепенно си удебелявал и усилвал гласа: – Какво научавам за снощи аз? Научавам, че мойте подчинени, мойте юнаци, без мойе лично согласие и решенийе, без мойо знание, без да питат, без да благоволят да ме сигнализират, нахлули в ресторант "Куцото муле". И кво се получи, питам, господа? Изсрали сте се на метеното. Ей тва се получи!

   Поспрял дъх да поеме, извадил кокалено гребенче, сресал оределия си стоманеносив перчем, издухал пърхота, върнал гребенчето в малкото си джобче над шефското си сърце, па продължил пред вдървилите се от зор полицаи:

   – Прибрали сте под ключ в кауша най-ценните хора на нашта чиста и свята Република, онез, дето ни осигуряват парите за униформа, обуща, каски, муниции и нафта за борбъта с тероризъма и ендивидоализъма. Едеоти-и-и! Нещастници-и-и! Окошарили сте Големия и Малкия Катил, Геле Пашата, Пепи Маймуняко, Мето Дзверот, Игнат Келя, Пацо Ножаря, Митю Пищова и Магда Уруспията. Бе, вий, кучи синове, знайте ли, че ако тез наши благодетели земат да ни се обидят, вземат да се почюфствуват засегнати, ще пропищи орталъкът*******, державата ще се разклати и не ни остава нищо друго освен да хлопнем кепенците, па кой отде е, по живо-по здраво да си се прибираме при овците на село! Туй ли ви й вас меракът?!

    Закашлял се, спрял колкото да се поуспокои, дъх да си поеме, па с възможно най-драматичен писклив гласец повторил:

   – Туй ли искате, ве-е, едеоти-и! Аз що съм турен за командир? Началник на районното МеВеРе ли съм аз, или лукова глава? Я! Я, да чуя кво ще ми отговорите! Аз лукова глава ли съм? – Подложил шепа зад ухо.

   – Съвсем не, госсин полковник! – отвърнали униформените. – Съвсем не сте лукова глава.

   – Щом е тъй, слуш-ш-шай командата ми! Вий, тъпанарите... Към ареста хо-о-дом арш!... Раз-два-а-а, раз-два-а-три. Леви-десни. Леви-десни. Леви. Набий! Набий крак! Дясното рамо напред, арш! 

   Заповядал им поединично и лично всеки да цуне ръка поред на всяка от окошарените нощес мутри и курви-певачки. Като има грешка, има и прошка! Народът ни го е казал. Което ще рече, че и полицията понякога бърка. Както сбърка, да речем, като помля от лобут студентчетата покрай парламента, че се радвали и веселили да отпразнуват как правителството на господина с хубавичкия алаброс******** се килна да пада. Пак, че им се размина на студентчетата без съдрани носове и уши, без уста разчекнати!

    Господин министърът на полицейските му работи Николай Добрев същата оная вечер след ювелирната, както я нарече, акция на полицията обясни от телевизионния екран какво се случило. Човекът си беше готов за Баща на нацията. И понеже народът е палаво дете: остави без надзор тоя тъкмо демократизиран, пощръклял от свободата народ, и току-виж изкипял млякото, къщурката (державата, демек) катурнал с коминчето надолу, на локомотива пищялката (Карбовски и сие) затапил, та да гръмне цялата политическа менажерия. Тъй че наложително очевидно е чат-пат да има насинен някой и друг задник, съдран някой и друг вирнат нос, уши откъснати, зъби избити. Но това си е анджък заради душевното здраве на нацията. Партията и сега мисли вместо нас, госпожи и господа българи, и сега същата тая партия зорко бди. Тъй че гласувайте най-редовно, пийте си хапчетата, изпълнявайти стриктно командите от едничката централа в центъра на София. Инак – лошо!**********

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, apr. 1994 – edited 2 oct. 2016

______

* Ламски, греши относно: 1) Нейно величество кралицата на Великобритания, която мяза ачик на коматевска зарзаватчийка от зеленчуковата борса край Първенец; 2) Въпросният не е Рудолф (еленът на Дядо Коледа), а принц Чарлз.

** Тотю бърка думата и така полковникът разбира с кого говори.

*** Жаргон: обрал, изял, отмъкнал, обогатил се с измама.

**** (диал.) Плискали се. 

***** Гориво за реактивни двигатели.

****** Писател от ерата на СССР, чието име у нас се ползва като нарицателно за доносник.

******* Околността.

******** Жан Виденов (1959) - председател на БСП от декември 1991 до декември 1996 и министър-председател на България през 1995-1997 г.

********* Вж. http://klisurov.blogspot.bg/2011/02/blog-post_8980.html