Story - МАЙЧИЦА

    Вдигнах се тая сутрин в пет без десет, сварих си двойна доза силно-пресилно кафе, пометох нападалата от липата шума върху балкончето (метър на три) след снощната дъждовна буря, турих масата и пластмасовия стол, па с цигара в ръка се курдисах пред бележника със стари записки: да доработя, както напоследък си ми е адет, сюжет от пролетта на еуфоричната за нас, българите, 1990 година.

    Ходили бяхме с Жълтото Ленче (до блясък излъсканата жигула, с която се фуках пред приятели) две двойки, изпълнени с плътски мераци: двама мъже и гиздави две момета, до Смолян. И там, на тротоара, в кафенето срещу Космическата им обсерватория с куп лакърдии за родопчани чешити и майтапчии разправи ни го тоя сюжет Роман – шеф на смолянското "ВиК"*. Да добавя: че със самочувствие на новооглашен автор на сборник стихове и две дузини разкази се бях снимал пред портрета на Николай Хайтов, кой знае по какъв повод изтипосан насред фоайето на обсерваторията наред с известни люде от тоя край на България. Над фотографията на Хайтов бях разперил двата си пръста като заешки ушета, демек, "Вижте, бре! С великия Хайтов не ме е шубе да се меря в писането".

    Ако нещо съм добавил към историята по-долу, то е пак от тоз Роман изречено, макар по друг повод. Лична история е тая, много лична, та я отделих от веселите лакърдии, дето от уста на уста се предават за услада на душата. Кикотим се ний там, в кафенето на тротоара срещу обсерваторията, заливахме се от смях щастливи, че плътска любов витае у нас четиримата... Като се прибрахме в моя Пловдив обаче, веселичките лакърдии избледняха, изгубиха свежест и дъх на хвойна от Орфеевата планина и ми се загнезди в ума простичката, загадъчна, па и леко сълзлива драма на помашко момче, расло и заяквало с коравия нрав на людете от таз преизпълнена с местни предания и легенди най-българска сред нашите български планини.

МАЙЧИЦА

   Историята начева преди да се родя. Предния ден, 21 юли**, мама се усетила недобре; както лежала и бълнувала, унесло я, сънувала да я гледа в очи и да й дума жена в бяло, с венец на главата. Рекла мама на баба, и баба отърчава на нивата, а там по-възрастните жени акъл й дават курбан да стори. Дядо гътва едно шиле; сварили месото и раздали из махалата в чест на Светицата. Тате тогаз карал осемнайсетте, момчурляк още, подир козите търчал все.

  Сукал съм шест дни; на мама циците корави били, в едната й бозка кърма остава; разболява се мама, взела да се топи. И кого отнапреж да спасяват! Не бива до нея да се докосвам: ще се отровя, майчиното мляко ще ме убие. От двете ми лели, що по онуй време също кърмели, не ща да бозая.

   И нашите ме отписали. Завтекли се снашицата да спасяват, да не изтърват нея поне. Грабва ме тате и... къде-къде, в планината, при козите. Имал коза-първескиня, дето се вика, от яре яре. Измил й вимето, наврял ми муцунката в цицките и... съм засукал. Тъй ден подир ден, бая време. Сковава тате маса, козата се изкатерва връз масата и ме турят под вимето й да суча.

  Свикнала с мене козата. Чуе ли ме да мъцам, рипка към къщи, блъска с рогца, с копитца по портичката блъска да й отворят. Харно, ама мама се оправила, оздравява мама и носят ме да суча човешко мляко. А козата блее, та се къса, с копитца тропка, върху портичката налита. Отпъдят я, замъкнат я надалеч, пък тя… дърпа се, въжето ще скъса; запрат я при овцете, чуват – врещи, блее, човек гаче от мъка плаче. Срещне ли мама на поляната над къщи, спусне се да я събори. Пуста ревност майчина!

  И тъй две майки съм имал.

  Като поотраснах, тате взе да ме пуска с овцете. Сберем се десетина акрани подир обяд, кога приберем животните от паша, и всеки извежда на моравата свое си ягне: да се погордей, хем с ягнето да си поиграе, та акраните да му завидят. Приказни са у нас залезите, ще знаеш. Ей го насреща Кара-баир. Дорде долу околността потъва в здрачевина, Кара-баир целият полека-лека порозовява, аленее и накрай запламтява, съща жарава. Изпърха птица, сянка прелети и току-виж небето уж още светло, пък цялото в звезди, и звездите трепкат-трепкат като кристални.

  Всяко момче ягне си има, само аз ягне си нямам. Оти тате ми не дава. Стоката му от добра най-добра, носи му се име, че овците му най са отбрани. И взех аз парици да кътам… от онез, дето ми са за школо дадени, и от рестото при бакалина. Събрах има-няма десетина лева. От горското два пъти годишно закелявяла стока бракуват, евтино се вредих за две шилета. Скрих ги в шумата тез шилета, чардак им сковах и ги покачих нависоко. Като излязат моите артлици на поляната, и аз там, ама не едно... две шилета водя. Да се изфукам и аз, значи. А шилетата ми – кожа и кости, ребърцата им се броят.

  Обадил на тате някой от по-големите: тъй и тъй, син ти, Юрдане, ела виж с какви келемета те излага, кепази те пред орталъка, оладжак. Връщам се аз вечерта и от прага ме емна: казвай кой те е пазарил стоката му да вардиш, дотам ли я докарах син ми чужди овци да варди!... Не са чужди, думам, мои са, и не са овци, а шилета... И таз шугава стока със стадото ми си омешал?!... Не съм я със стадото ти омешал... Дека е тогаз?

  Водя го да ги види. Звери се отдалеч, отблизо – ни кошара, ни дявол, стволът на ореха само белее. Соча аз към оплетените с вършина клони: ей ги де са моите две шилета! А шилетата ми връз наковани чамови дъски лежат. Изрева той като мечок: ай-сегинка им тегля ножа! Че като ревнах... Едвам ги отървах. 

   И пак ги разкара. На другия ден сабахлен зад одаята, докато съм още спал и сънувал, двамина цигани ги заклали, кожите им на гръб метнаха да си ходят в техния си катун. Та кекава стока бобайко не можеше да трае.

   Тъй раснах диво по ридове и пасбища, с гората раснах и с ручеите, с дивите зверове и с домашните животни, и с пилците в шумата, и с мерак по моми и песни, със захлас по звездите, виснали на гроздове в небето над Устово. Чудно ми е детството, ще знаеш. Сега, кат ги сматрям, дечурлигата всичко си имат, за нищо не са петимни, всичко им бир-таман, обаче мерак си нямат: че всичкото им на тепсия поднесено, всичкото им даром дадено, а нашта хлапешка радост от природата им е от далечна по-далечна. И това, дето оня руснак-изследовател Павлов разправя, че животните не разсъждавали, че не мислели животните… не е вярно. Павлов ряпа да руча. От мен да го знаеш: може да е най-великият учен, световен да е, ама от животни дип не разбира и теорията му издиша.

   И чуй какво ще ти река. Баща ми беше суров човек. Караме веднъж стадо, камък запрати по бременна овца да я завърне, строши й ногата. Ти – рече ми, варди овцата да се не дели от останалата стока, яз да си отхвърля другата работа, пък довечера ще й стегна счупеното с клечки. Харно, ама уж я следя, под око я държа уж тая овца, а тя взе, че мина през треволяка и се заби в едни тръни. Оттук крещя, оттам заничам – няма я и я няма; че се и не обажда. Думам си, довечера бобайко няма да се сети, забравил ще е, и отзарана ще ида да я изкарам от тръните. А тейко виси пред кошарите и... дека е – кай, оная с чупената нога... Ми тук трябва да е... Ти кому ги дрънкаш тия, бе!... Че като се разлюти оня ми ти див балканджия! Върви – рече, да докараш овцата, без овцата хич да не ми се мяркаш пред очи!

  И… тръгвам аз. Още видело, светло още, пък мене ме дострашава, коремът чак ме присви. Насреща ми Кара-баир… от Космоса слязъл сякаш, къпе се в кърваво. И кървавото пламти, играе като пламъците на Ада. Въртя се като муха без глава край къшлата, като гламав насам-натам се въртя, не ми се мърда оттук. И откривам зад кошарите нашия Караман; изгребах трохите от джоба, бутам му ги в муцуната, а Караман хич ги и не подуши, гледа ме, скимти… ай-тъй на скимти: Аууу-аууу-аууу… Заляга на предни лапи, жално вие, тихичко вие, оплаква ме. Усети Караман, че голям страх ме гони. Човек да бе, нямаше тъй да ме усети.

   Отиваме, значи, двама с него при онез храсти. А как да вляза, като вътре каква ли гад се е спотаила: я змии усойници, смоци, караконджули, таласъми църни космати? Що страх съм брал, аз си знам! И кучето, като човек – все до мен. До късно оная нощ бродихме, овцата не найдохме. Наложи се в кошарата да преспим. Подир три дни овцата с друго стадо се омешала, обадиха ни се хората и я прибрахме. Та за кучето ми е мене приказката. Да си гледа работата Павлов, ряпа да руча Павлов, ама не разбира Павлов от животни.

  – Що стана с козата, от която си сукал?

  – Козата ли! За нея ми казаха, кога бях тръгнал вече за инженер да уча в София. Дотогаз думица не ми беха споменали, нямах като че спомен за таз коза. Дреболия, ще кажеш. Е, и аз тъй мислех. Преди да поема за София обаче, води ме мама при тъдявашна ясновидка една горе в махалите. И оназ, врачката де... отнапреж на боб ми гледа, сетне на оджака в пепелта взе с пръсти да рови, та изрови стар въглен. Блещи се във въглена, ай-тъй на... се блещи. Положи го напреде ми и, – тебе, дума ми тихичко, две майки те мислят; едната е в съседната одая и сърба кайве, другата – на небето. Че я заклал бубайко ти курбан за здраве пред Света Богородичка. Оназ майчица, рече, сред женските в твоя мил живот най-силно те обичала и още си те обича. 

Червената стена или Кара баир над Смолян

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година***

Plovdiv, apr. 1990 - no redact. 15 sep. 2016

_____
* Смолянското предприятие "Вода и канализация".
** Баща ми Кирил е роден на същия ден 22 юли (през 1922 г.) в Харманли. 

22 юли по православния календар се празнува като Ден на Св. Мария Магдалина; вярна последователка на Иисус, тя следва Христос, споделя страданията му до разпятието, свидетел е и на възкресението му, като сестра на Св. Илия. Неин е първият възглас "Христос возкресе!" 
*** Съсипаната от дива сеч 40 декара разкошна 70-100-годишна гора край пловдивския Гребен канал, фото-документ от септември т.г.