Публицистика - СЪСЕДКАТА СТЕЛА (1.)

    В отговор на Ирен – бивша моя ученичка, която ми прати следното писъмце по фейсбук:

    - В момента работя в книжарница "Хеликон" и имах "честта" да се срещна с двама пловдивски писатели, които ме изумиха със слонското си самочувствие и арогантност. Знаем ли ние кои били, какво написали, колко велики били и т.н. И бълват суперлативи на килограм за себе си, и ме хваща яд... И феномени да са, не се ли обезсмисля трудът им с подобно поведение! Как е възможно да се съчетаят в едно изкуство и простащина?! Няма ли да издадете поне нещо мъничко от морето текстове, които сте написали – да им скриете шапката, белким малко по-скромни станат?

    - Няма!

СЪСЕДКАТА СТЕЛА (1.)

    07.12.2004.

    Като се прибирах от училище, пред вход А на блока съгледах некролог върху влажния плочник: починала съседката Стела. Някой идиот отлепил пресния некролог и го запокитил на тротоара. Отиде си от тоя свят един светъл човек, 73-годишна дама, в истинския смисъл на тая претенциозна дума. Последния път, когато й позвъних да я каня на кафе, се показа на вратата твърде уплашена: "Не ми е добре. Моля да ме извиниш, но не мога да дойда". "Отивай да си легнеш - рекох, - ще пием кафе, като се оправиш."

    Следната седмица, мисля, в работен ден е било, откривам, че са монтирали метална врата пред апартамента й, реших, че синовете й са я приютили за през зимата. И ето днес - некролог! Още един близък до сърцето ми човек си тръгнал. Тая тиха жена с душа на момиче ми беше между ориентирите в моя живот. Чувал съм през тия трийсетина години съседство синовете й да я навикват истерично, пък тя кротко опитва да ги успокоява, но те просто нямат деликатната природа на тая, дето им дала живот; мислех си, изгледала ги и ги изучила да са добри, но като че не взели кой знае що от свенливата й кротост.

    Настръхнах, като ми мина през ум, че към мене изпитваше особено доверие, дори привързаност; идва да бъбрим, споделяше твърде лични неща от живота си през последните двайсетина години. От нея знаех за връзката й с възрастен вдовец, за честите му обаждания, съчетани с пренебрежение и грандомански нрав. Понякога ми звънне, отварям, подаде чиния с нещо вкусно, неин си специалитет, па се усмихне: "Това е за теб". Като ме усети закъсал с парите, а разбира по това, че ми свършило кафето, липсват цигари на масата ми или по друг някой известен само на нея знак, говори угрижена: "Ако ти дам десет лева, ще си купиш кафе и цигари, и пак няма да ти стигнат до заплата; ето ти двайсет. Тъй де, какво са десет лева в днешните времена?" Като връщам заема подир ден-два, изпитва ме, като да съм ученик, недоверчиво ме гледа и говори: "Нали знаеш, че не харча. Пък и синовете ми плащат тока, парното. Що бързаш да ми се издължиш? Наистина що бързаш!"

    Та си мислех понякога: тая жена като да ме обича по свой странен, свенлив начин; нищо, че е на 73 лазарника! Душата й беше запазила чистота, каквато у повечето от 15-19-годишните ми ученички не съм откривал. Къде си, Стела? Дали не ме гледаш от Оня свят, за който нищо не знам? (01 часът, 8 декември, сряда).


    08.12.2004.

    "Как може да има такива хора!" - озадачена възкликва по "случая Чонов". Съветва ме да съм настойчив пред въпросния "приятел", а когато обяснявам, че основно за мене е да си запазя достойнството, майната им на парите, които съм изгубил! - склонна беше да се съгласи, но е изненадана, като казвам, че тоя измамник в някаква степен ми е симпатичен като типичен образ на нашенски тарикат. Кога ще имам друг път възможност да се дивя на пируетите, които ми разиграва обичайният за България дребен мошеник!

    Всъщност, мисията на тоя род характери по нашенско, а може би и в целия Югоизток на Европа, е да съсипят всяко начинание, по свой си начин да изпитат устойчивостта ти при осъществяване на една идея. Печалното за българите е, че едва ли не сме склонни да приемем предателството за неизменна част от нещата, да го обградим с внимание: ето, тоя може да си позволи нещо, което аз не мога.

    Не проумяваме, че това отсреща е проява на слаб характер, след като сам нищо добро вече не е в състояние да сътвори в своя объркан живот. Да излапа, изкърка, изконсумира, да се възползва от каквото успее да докопа - тая ще да е философията на тариката. Време било да се срещна очи в очи с човек, почувствал се значим, щом успял да те заблуди, па и за пет пари да е.

    Любопитно ми е Емил като мене ли се е заблуждавал относно поета Чонов. Чрез ситуация, която ми се сервира, откривам нещо ново, което не съм знаел за Емил. Той много повече е общувал с човека от Рогош: двайсетина години заедно, в разговори за автори, проекти за книги на пловдивското издателство. Част от битието на Чонов съм научил от приказки на Емил, в които Чонов ми бе представян за съвестен, талантлив, по същия начин като нас, двамата с Емил, страдал от самодоволни властници.

    Историята с книгата "Ламски" разколеба доверието ми към Емил; от това по боли, че губя човек, когото дотук съм приемал за добронамерен, искрен. Емил ми бе ориентир, имал съм го за духовен аристократ, далеч от кукленското самолюбуване на паноптикума Писатели на нацията. Нужен ли ми е тоя диалог за честта и достойнството? Дали жалкият резултат не казва повече от всякакви коментари? Нима и Емил Калъчев не е жертва на доверчивостта, на обичайната за нормалния българин доверчивост към Нейно величество Посредствеността?


    09.12.2004. 

    Живея в плен на Голямата Красива Илюзия за пътешествия, семеен уют и спокойствие, които така и не открих в досегашния си живот. Запалих свещ в кухничката. Между другото, припомням си откъслечни фрази от разговорите ни със Стела, която за мен остава олицетворение на женската самотност и кротост. Когато човекът е чист по душа, не му е леко да преклони глава пред самозванците. Мила Стела, май че бе по свой си начин влюбена в мене, а пък аз ти разказвах истории с жени. И все на моя страна беше, Боже мой!

    Как да приема глупците наоколо - треперещи от егоизъм и тщеславие слаби характери! От бездарни актьори ми писна; все отлагам търпеливо плановете си, мечтата си за друг стил на живеене. Да накажеш тариката - как лесно е да се ожесточиш! И как трудно да го приемеш за печалната страна на човешкия ни род! 


    12.12.2004.

    В ранния следобед с Митко Йовчев и Маруф (Маруф си секнал кръста) се разходихме с колата до Куклен, да потърсим известна лечителка-чакръкчийка пет-шест километра над Пловдив. Вечерта с Митко пируваме. Донесе бутилка уиски, бира, кока-кола, сварих картофи, турих в чиниите ни по две огромни кюфтета, купени от магазина.

      Преди обяд препускаме по бул. "Руски", оня, с романтичните ясенови дървета. Целта - хептен прозаична: приятелят ми се навил да се обзаведе с джиесем втора употреба. Затова обикаляхме преди Коледните празници като хайгъри. Прекосихме булевард "Руски" с неговите петдесет и осем магазинчета за тоя вид боклуци, чак до кино "Кочо Честименски". Отбихме се при Маруф, та по негова молба се наложи да идем и до Куклен. Като се върнахме, седнах със сириеца д-р Малек в кипрото кафене до павилиончето на афганистанеца Маруф да бистрим политиката в Близкия Изток. Тъй мина денят, изпълнен със суети и приказки.

Бул. Руски в Пловдив - столица на Европейската култура за 2019 г.

Plovdiv, dec. 2004 – edited 10 maj 2016