Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

четвъртък, 24 септември 2015 г.

Публицистика - НАГЛОСТ, ГЛУПОСТ, ДЕМАГОГИЯ (2.)

Август 1990, с по-малката щерка Надя в Несебър
НАГЛОСТ, ГЛУПОСТ, 
ДЕМАГОГИЯ
(2.)

    14.05.2001.

      „Колкото по-развита е рефлексията, толкова повече тя умее да се владее.”* Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, като унижаваш и демонизираш опонента, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Е, това прави, това чудесно демонстрира напоследък Николай Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него. Не обичам простака, пък ако ще да ми се явява не в образа на Хайтов, ами на султан Абдул Хамид Великолепни.

      „Интересното винаги съдържа една рефлексия към себе си, така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя творец. Едно младо момиче...” и т.н. Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното момиче ми изглежда многозначителна (бел.м.,
tisss): "Най-благоприятното за младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човек с развито чувство за естетика винаги ще открие, че момиче, което е невинно в дълбокия истински смисъл на думата, би трябвало да се яви забулено..."**

    Тая страст Хайтова не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на основа за уважение. Сборникът „Диви разкази” е сред най-стойностното в съвременната Българска проза, авторът й – сред съвременните писатели оня, когото поставям кажи-речи най-високо; възможно ли е в тоя лудешки натиск (макар да има сериозни основания спрямо Радой Ралин) писателят Хайтов да се показва елементарен човек, когато е автор на блестяща белетристика?!...

   А защо да не е възможно! 

      „Не желая нищо, което да не представлява в истинския смисъл дар на свободата. Нека подобни средства използват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете едно момиче тъй, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е… и си остава некадърник. Не бих завидял на неговата наслада.”*** Отнесени към художествената литература, в случая – и към публицистиката, в тези еротомански самопризнания на Сьорен Киркегор (1813-1855) откривам основание за моето раздразнение от навика у големия Николай Хайтов безжалостно да натрапва мнение, като сякаш се любува с тежестта на авторитета си да смачка по-уязвими, далеч не до такава степен злостни в самолюбието си характери.

    А може би е дошло време и един толкова харесван, но и толкова обладан от представа за собственото си величие типичен грандоман да бъде поставен на точното място в националната ни менажерия от шаячни, смърдящи на кисела байганьовска пот характери… 


     Кой съм, че да го съдя! Българин, и нищо повече.

     Именно като простосмъртен, мога ли да си позволя унижението да слизам на неговото ниво? Казват: Когато Сатаната реши да ритне някого, рита го не с дяволското си копито, а с човешки крак. Изкушен съм да го докарам до бяс... Е, в такъв случай тоя тип самовлюбени са моята слабост, обичам ги точно както котката обича да си играе с мишлета, както окото зад визьора на микроскопа внимателно изучава реакциите на прищипнатия жабешки мускул.

    От една страна, Хайтов е твърде голяма фигура сред българските писатели, самороден талант. Възхищават ме негови текстове („Вълшебното огледало”, легенди и истории от Родопския край, сериалът „Капитан Петко войвода”, който залепяше моята бедняшка, унизена България на крайните работнически квартали на Пловдив за домашния телевизор, епичните му разследвания за кощунствата на идиоти с костите на Левски). От друга страна, липсата на чисто академична култура (въпреки че официално Н. Хайтов е академик), т.е. липсата на оня тип цивилизованост – малко скучен, малко досадно обстоятелствен, но предпоставка за умни дебати по важни за нацията дела; та това си е чиста проба липса на домашно възпитание!

    Хайтов обаче не идва на голо място, нито е пръв в тая форма на безогледно отрицаване. Мнозинството от големите личности в нашата Най-нова История са хора именно от тоя сорт: едро скроени, със замах – Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... И как силно губят тия мили родни фигури пред личности с друг душевен строй: Климент Охридски, Патриарх Евтимий, оня тъмен монах Пайсий от манастира Хилендар, многострадалния Софроний Врачански, Васил Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, акад. Михаил Арнаудов, Иван Башев, външен министър, когото Татови хора (слух, по онова време живеех в София) убиха на Витоша.

    Едните стоят предизвикателно героично в Националния ни пантеон. На вторите като да са им любими сенчестите места; ала у тях откривам далеч повече духовност, точно те ме зареждат с оптимизъм за България. 

    19.05.2001.

    На този ден се появи на бял свят брой 1. на строго политическия вестник „Демократическо знаме". Тщеславието ме боцка, че тая дата ми е личен празник. Вестникът е сред първите различни (не осветени от властта) издания в пост-тоталитарна България. Като редактор (главен, ле-ле!) опитвах да въведа уравновесен тон на писане в началото на тепърва развихрящия се грандиозен пир на Демагогията и Посредствеността*****, когато подир мъртвешкия шепот от трийсет и двете години Тодор-Живково управление падаха с гръм и трясък какви ли не ограничения и забрани и националното медийно пространство взе да се изпълва със самолюбиви речи и кресливи призиви за мъст.

    Никой още като да не подозираше, че фанатичната (справедлива уж) ярост иде откъм типичния нетърпящ възражение начин на говорене в бившата комунистическа преса и радио. В еуфорията замъти се информационното пространство и това помогна на някогашни палячовци и мародери в т.нар. артистични среди да отърсят гримасите си на родени гробокопачи (на капитала), па да се изваят в колективен образ на родолюбиви, защо не и единствени най-верни, най-праведни демократи на Нова България.

     Вече поуморени позастарелите, отпуснали шкембе партийни босове на соца отстъпиха ред на млади хищници, помогнаха им да се вградят в образуващата се новичка политическа и стопанска върхушка, да натрупат банков капитал и кредит доверие сред доверчивия, въодушевен, обхванат от розови очаквания народ. Спомени около правенето на вестника ми носят горчиви поуки, но и известна гордост пред мене си: че още в ония дни и месеци непосредствено след преврата във върхушката на БКП, от ноември-декември 1989 до февруари 1991 г., съм налучквал, неосъзнато макар, кое-що от грандиозната манипулация, на която обикновените българи бяхме подложени, "Вълкът козината си мени, нрава не". Някогашни "съмишленици" от оная първа за България Демократическа партия, по-късно разбрах, напирали преди всичко себе си да уредят сред парвенюшкия лъже-елит. 

     Доколко са успели не е съществено. Същественото е, че още от първите дни след Десети ноември са се представяли за едно, а са били нещо съвсем друго. Можеш ли да си щастлив, когато панически бягаш от вродения усет за добро и зло, когато бягаш от самия себе си! Ето защо - веднъж извършили компромис с нравствеността, се обграждат с яки зидове, копаят ров между затворената си общност и света. Когато тръгнат из народа пък, когато изпълзят из луксозните си обиталища и се появят сред обикновените хора, то е празник на популизма: фалш, фалш... фалш и глупашка родна суетня. Питал съм се, например, защо естрадната глезла Бисер Киров тъй силно ми напомня президента Петър Стоянов, наричан мазно от местните му фенове "Бате Петьо". Актьорът Георги Мамалев предизвикваше див кикот сред публиката с репликата "Воала, Бисер Киров – целия в бяло, целия в зъби!"

    Дребни подлости съпровождаха производството на вестника от раждането му до мига, когато ми писна да обикалям окръга и съседния Пазаржишки окръг с жигулата си, натъпкана догоре със снопове (по 200 екземпляра в свезка) от последния брой, и реших да се спра. Вестникът (без четирите броя - 4, 5, 6 и 7, правени зад гърба ми, докато съм бил за около месец през юли-август извън Пловдив) изразява моя манталитет, личната ми представа за редно и нередно, независимо колко разнопосочни са били авторите и сътрудниците. Всеки материал (с редки изключения) минаваше през писмената ми машинка у дома, независимо от кого и защо е бил писан. Доколкото съм могъл, пазил съм на неедного личното му его, дотам, че да ме обвинят неколцина в мекошавост. Онова отровно захапване "Ти си една комунистическа подлога" как да забравя! Тъй стоят нещата и с тоя вестник, нормално за България.

   Огъвай се, Тревице жилава, ала продължавай с уравновесеност, отдръпнат от площадната гмеж в самоирония, но и състрадание към грешните, влюбен в живота – стил, зададен от Великите учители на Българската нация и на християнската ни цивилизация. Qued antea fuit impetusq nunc ratio est.*****

Пловдив - европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, not edited 24 sep. 2015
______
*
  Сьорен Киркегор, „Дневник на прелъстителя”, с. 62. 
**
 Цит.съч., 113. 
*** Цит.съч., с 151.
 
**** Нейчо Неев
 сред приятели, фиркан до козирката: "Еба си държавата, щом аз съм й заместник-министър председател!"
*****
 Там, където преди са били диви страсти, сега царува разумът.

Няма коментари:

Публикуване на коментар