Ars Poetica - Take The Long Way Home

или ИСТИНАТА ВИНАГИ ИЗЛИЗА НАЯВЕ

- Когато снощи те потърсих, Лили,

оказа се, че няма те у вас...

- Ах, боже мой, къде ли пак съм била!

Да, спомних си... Бях у съседа Спас.

- То беше доста късно. Казвам – късно.

На гости през нощта кой ходи, кой!?

- Ех, ти с туй подсъзнание тъй мръсно

на кръст ме разпна... Ама че герой!

- Не, питам само. Търсих те за нещо,

което ме измъчва тия дни...

- Кажи, защо ме гледаш тъй горещо,

че плувнах цяла в парещи вълни.

- За пръстенче дойдох да взема мяра,

че при златаря щях да мина пак...

- Това ли било, как ме изненада!

Че бива ли да шеташ в тоя мрак?

И прекосил си тез дълбоки преспи, 

през сто баири стръмни бил си път?!

- Как тъй защо, нима не се досещаш?

За нас дори и бабите мълвят.

- Да бъбрят, само глупости мърморят!

Щом пукне пролет, твоя ще съм аз.

Почакай месец-два, че и отгоре

и потисни проклетата си страст.

- Потискам я, ала защо да крия,

отлагаме тъй дълго оня миг,

когато с вино и шише ракия

у вас ще вляза като скъп жених.

- Ще дойдеш, ех! Мерак набрал си множко,

наградата тепърва предстои...

- Да, миличка. Мечтая цели нощи

и пред очите вечно си ми ти.

Дойдох, а тебе никаква те няма,

сега от Спас ли да ревнувам аз?!

- Това ли било? Ай, каква ли драма

у тебе е избухнала тогаз!

Той болен е. Умира и се гърчи,

тъй побелял, нещастен и проклет.

Наложи се да го повивам в кърпи

и във чаршафи, мокрени с оцет.

Да знаеш, снощи даже не съм спала

и молих се за грешната душа. 

Не мигнах, мили, пуста опустяла,

та в сетния му час да го теша.

- Тешила си го, виждам, вече зная.

По гушката ти морави петна

показват ми, че винаги накрая

наяве Истината е една.

- Не ми ли вярваш? Той сега умира.

Душа бере, на път за Оня свят.

- Е да, затуй със вино и ракия

почерпи ме, като да съм му брат.

И песни пя. И свири на китара.

С момците се надборваше дори,

та даже и кръчмарката ни стара

прокле го в ада вечно да гори.

Пловдив, 14 юни 2008 – 17 януари 2014 година