Публицистика - ЕТО ГИ. ЗАПОМНЕТЕ ТЕЗИ...

ETO ГИ. ЗАПОМНЕТЕ ТЕЗИ... 
БЛАГОРОДНИ ЧЕСТНИ ЛИЦА, МОЛЯ! 

        

       Мария Босева и Мария Радева

  КИПЯЩА ДЕЙНОСТ “НА ПОЛЗУ РОДУ” 
   http://www.blitz.bg/news/article/287930 

       Проф. д-р Мария Радева (КОКОНАТА ВЛЯВО) - родена на 30 септември 1943 г. в с. Обединение, Великотърновско, завършила история и философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Води курсове по методика на обучението по История и Българска културна политика през ХІХ–ХХ век в Историческия и Философския факултет на Софийския университет, както и в Шуменския университет „Еп. Константин Преславски“ (1993–2004). Работи върху проекти на ФАР (1996–1998) и Съвета на Европа (2000–2004). Участва в екипи за съставяне на учебни програми по „История и цивилизация“ и „Човек и общество“. Съавтор при писането на над 40 (четиридесет, ле-леееее!) учебници и учебни помагала за днешното Българско училище. 

       АКО И ТОВА НЕ Е ЧУДЕСНА МАНИПУЛАЦИЯ, ЗДРАВЕ МУ КАЖИ! 

       Според учебника „Човекът и обществото“, предназначен за деца от ІІІ клас, „Левски е заловен от полицията“... Днешното детенце уважава полицията, поне тъй трябва да е в условията на демокрация. Левски, демек, ще да е я крадлив циганин, я насилник или наркодилър, очевидно е. що да се обяснява, че Апостолът е заловен от турската полиция! „Априлското въстание продължило кратко, потушено бързо, избити са хиляди мъже, жени, деца“ и... точка. 

       Ама от кого потушено, поради что се дигнали нашите българи на въстание - няма що да се обяснява. Баташкото клане, разбира се, го няма никакво, пропуснато. Логично! Защо ли? Ами за да има мир по света и по всички земни кълбета. Което го не пише в Историята, то се не състояло. 

 
       Няма Батак, няма клане! 

„Цар Симеон водил продължителни войни с Византия, но те (войните на Симеон Велики, демек) не оставили трайни следи в Българското минало“. Трайни през вековете следи в съзнанието на българина не може друг да оставя освен дербито между двата „супер-мега-гранда на Българския футболен съюз на Боби Михайлов "Левски" и ЦСКА. Има си приоритети и в Историята, молим! 

Насладете се обаче на следния пасаж: „Хората в Западна Европа, Съединените щати и Русия протестирали срещу Султанската власт“... 

       „Протестирали” - евфемизъм. Днес на мода са протестите; тъй че по таз изпитана логика нищо особено не ще да се случило! От протест глава не боли. Hай-много я гумена полицейска палка по муцуната да отнесеш, я шут в гъза от жаркий опонент. Много важно! Mазните самолюбиви турски сериали по националните „български” телевизии ще му доразкажат и обяснят на българчето пропуснатото от учебникарските автори.

                     

       Мария Радева - професор в най-елитното българско учебно заведение: „Шест месеца седя и наблюдавам, седя и наблюдавам спокойно това, което той (Кой е тоз, беее! Някой си неук и глупав Костадинов – бел.м., Jores) е написал, както и неговите фенове (подразбира се: кофти българи), включително до груби обвинения, вулгарни, заплахи... Нека говорим за посланията в учебника“ - заяви озадачена, разстроена от кощунството, нажалена до сълзи и сополи професорката Радева. Милата Радева!!! Седяла и наблюдавала, седяла и наблюдавала. Такваз черна неблагодарност само нам, простите българи, е присъща. 

          
            Както би рекъл наш Ганьо: 
       - Наший Президент да се не помайва, ами орден да й връчи на таз! То аслъ какъвто ни президентът, такваз ни и дEржавата, таквиз ни и професоритe, архонтите, царят, митрополитите, патриархът. Фалш, дами и господа европейци, всичко у нac е фалш, фалш и само фалш. Гаче нямаме друга работа, та зa таквозинака... за байряка сме се фффaнали. 
             
       Гарсон... Я раздай по една газирана илимонатта на секи пишман-патриотин! Днес аз черпя. 


       Пловдив, 2 септември 2014 година 

* * * 

                      ЗАБРАВАТА 

                         Автор - Ева Истаткова 
          

       Изумителна е способността на един народ да забравя какво му се случило, кой му бил враг, кой му помогнал и кой дал кръв, за да живеем днес в „европейска държава” и „демокрация”. И си пишем по фейсбук-стените шегички КОЙ? Знаем ли КОЙ ден сме днес? Ама шегичките - и те едва след напомняне в новинарските сайтове, че „днес честваме 129 години от Съединението на България”. 

       Не е проблем дали да цитираме датите на Берлинския конгрес или на създаването на комитетите „Съединение”. Не става дума да сме енциклопедия на исторически факти, макар някои факти да се налага добре да ги помним. Въпросът е дали усещаме пулса на нацията, дали ценим родовата си памет. Понеже в родовата ни памет е кодирана Историята (Ай, Боже мой, Българската история как хептен не ни е важна напоследък вследствие усилията на университетски светила, обслужващи US-администрацията! - бел.м., Jores). 

       Идете в Батак. Посред бял ден ще видите, че в черквата „Св. Неделя” няма жива душа. Има кости. Има сух кладенец, дълбан с нокти и фиби от майките, обсадени наред с хиляди батачани от турците и сетне ритуално в черковния двор клани на дръвник. Майките, като вода не открили, навлажнявали устиците на бебчетата с олио от кандилцата, а сетне и с кръвта на умиращите. 

       Таз Гробница на човечността днес пустее насред Батак. Няма ги българите да се поклонят пред тая смърт. Във вътрешността на черквата - цитат от кореспонденция на Джанюариъс Макгахан - „американския свидетел”, разказал на света за зверствата. И тогава, както и днес... особено днес, държавата ни управляват слуги на надменен чужденец. 

 

                 

          Макгахан влиза в черковния двор заради труповете на 3 000 с куршум убити или със сатър клани на дръвник българи (три хиляди мъртъвци) – Баташкото клане, за което днес, скъпи съотечественици, коскоджа ми ти професори по Родна история спорят дали е било, след като го е имало човеколюбивото Османско присъствие... 

          
     Джанюариъс Макгахан (1844-1878), военен кореспондент на 
лондонския „Дейли Нюз” по време на Априлското въстание 

       Та ето какво американският журналист Макгахан пише: „Това беше ужасяващо зрелище, което ще ни преследва цял живот. Къдрави главици, смазани от камъни в разкапващата се маса, краче колкото пръста ми, върху което плътта - преди да се разложи, изсъхнала от адската жега; бебешки ръчички, протегнати; бебета, застинали в смъртта учудени от блясъка на ятаган и от окървавените ръце на убиеца; деца, издъхнали сред писъци на ужас; момичета, погинали в ридания и молба за милост; майки, издъхнали в последно усилие да заслонят с тяло своето детенце... Те лежат тук заедно, разпадащи се в пихтиеста воняща маса, замлъкнали завинаги”. 

 
       „ ...Огледахме вътре в черквата, почерняла от изгорялата дървения, но не и разрушена, не и особено пострадала. Сградата бе с нисък покрив, поддържан от тежки неравномерно разположени сводове, които, доколкото можехме да видим, поглеждайки вътре, бяха с такива тавани, колкото висок човек да стои изправен под тях. Това, що видяхме вътре, бе твърде страшно, ако човек задържи погледа си. 

       Огромно количество частично обгорели тела, техните овъглени и почернели останки - натрупани до половина от разстоянието до тъмния таван, правейки го да изглежда още по-мрачен, тъй като лежащите в процес на гниене тела бяха прекалено страшни за гледане. Човек не би могъл да си представи такъв ужас. Отвърнахме поглед замаяни и се заклатушкахме навън от този дом на страшната напаст, щастливи да се озовем отново навън. 

       Обиколихме селото и видяхме все същото отново и отново, над сто пъти. Скелети на мъже с прилепнали по тях дрехи и висяща плът, гниещи заедно, глави на жени, чиято коса се въргаля в прахта, кости на деца и пеленачета разхвърляни. 

       На едно място ни показаха къща, дето двадесет души били изгорени заедно; на друго - десетина момичета изклани до едно, след като се скрили - изобилно свидетелство за което са останалите там кости. Навсякъде - ужас подир ужас..." 

       Според свидетелство на Макгахан: турските войници насила вкарват някои от селяните в черквата, която след това e запалена, а останалите живи са измъчвани да кажат къде са скрили ценностите си. Oт общо седем хиляди население оцеляват около две хиляди. По негови изчисления петдесет и осем селища в България са разрушени, пет манастира изравнени със земята и общо петнадесет хиляди души изклани. 

       Да се забрави, съветват ни мъдро. Що да се не забрави? Колко му е! Да се махне от учебника по Българска история, ще го премълчим да се не плашат дечурлигата... Какво благородство, а! 

       Мнозина днес изпитват неудобство от думата "родолюбие". Да не излезе, че сме задръстеняци, че сме в плен на... бла-бла-бла. Всяко споменаване на трагичното ни минало и мъчениците ни медиите и политиците превърнаха в големи празни приказки, в куха патетика, в див популизъм за идиоти, сбиращи наивници по изборите. 

      Не смеем да си честитим празника, а! Новоизпедепцал се „политик” (г-н Бареков) го рече и по националната телевизия днес: Hие не празнуваме Съединението, ние го честваме. От телевизора някак драматично зоват:"Дни като този нека не остават в календара на българите само като почивни дни за ядене и пиене". 

       И що от това, като според Западний стандарт за обслужващи нации не ни се полага да помним. Държим се у дома, в Отечеството си като чужденци, които изпитват срам от Миналото. Срамуваме се, че българите сме били бити, насилвани като животни, помохамеданчвани, бесени, клани, драни, горени, живи заравяни, с камъни претрепвани, и вече анджак цивилизовано в тон с препоръките отвъд океана, зовем Турското робство "Османско присъствие" (Сакън, да не подразним до зъби въоръжените комшии зад дувара!) не "турско", ами "османско", че да не ни броят в Европа и САЩ за задръстеняци, дето пет века търпели безропотно. Да не би да изглеждаме неуместни за Запада с нашите си български празници, традиции, имена... Да сме нещо по-така, нещо по терк европейски, по американски терк. Всичко вече ни бир-таман, само това остана! 

       Инак, има ли французин да не смята себе си достоен наследник на Великата френска история? Има ли янки да не се бие в гърди за величието на Съединените щати, независимо от постната американска история и спорните "исторически" факти? 

       Ний обаче не сме таквиз задръстеняци.  Да се гордеем?!... Отнюдь! Само това не. В никакъв случай! Ни помним поради что се налага да имаме национална гордост, ни самочувствие ни требе. Останал ни е солук (въздух по турски) колкото да се надсмеем над България и естествено над съотечествениците си. 

             

       Дали да не помислим какъв щеше да ни е животът, ако в оназ 1885-та момците на смятания от мнозина умни за изперкал Чардафон (Продан Тишков*) не бяха тръгнали да свалят Турската власт в Източна Румелия... ами просто биха измислили анекдот срещу властта... И дотам: 

           Пием, пеем буйни песни 
           и зъбим се на тирана, 
           механите са нам тесни... 
           Йе-йе, любов ми дай! 

a la костинбродския славей избарания циганин Azis? Смешно ли ви се види, а! 

Вж. http://www.lentata.com/page_5966.html 6 sept.2014 

Редактирал (пипнал тук-там, да прощава авторката Ева Истаткова): Jores 

Plovdiv, 7 sept.-31 dec.2014 
_______ 

* Човекът, който пръв прогласява Съединението на Княжество България и Източна Румелия, което празнуваме днес, се казва Продан Тишков (1860-1906). Само че историята го помни като Чардафон Велики. Авторът на „Строители на съвременна България" Симеон Радев го нарича "смешник, пияница и патриот", който бил много обичан. А Захари Стоянов му дава прозвището Чардафон и го допълва с Великий. 

Заради острите си изказвания габровецът Продан Тишков бил принуден да напусне Княжеството и да отиде в Източна Румелия. Когато започва подготовка за Съединението, обикаля селищата с коня си Треперко паша да агитира населението. "В комитетската група - пише Симеон Радев, - в която хъшовските нрави бяха на голяма почит, Чардафон - смешник, пияница и патриот, бе много обичан. А той бе фанатично привързан към комитета, готов при един само знак да изколи света със своите две ками, едната забодена в пояса, другата в ботушите му". 

                 

       Знаме на Голямоконарската чета по време на Съединението, 1885 г. 

       В пловдивското село Голямо Конаре Продан Тишков организира своя войска, по-късно събира от съратниците си пари за революционно знаме. Ролята на Райна Княгиня е възложена на Недялка Шилева - ученичка в последния клас на гимназията. Чардафон й дал зеленото сукно, на което Георги Данчов нарисувал златен лъв, а Недялка рекла: „На драго сърце ще го ушия, господине. Като българка, кога виждам моите братя селяни да работят деня и нощя, и то за кого - само да плащат тлъстите заплати на чиновниците на пашата". 

       Казват, Недялка Шилева заедно с Чардафон поради липса на време да се шие изрисували знамето с блажна боя. Написали: "Съединение на България. Долу Румелия! Да живей Н.В.Българский князъ. Свобода или смъртъ. Напред, юнаци!"

Ars Poetica - ДА УБИЕШ ВРАБЧЕ

Емили Дикинсън (1830-1886)


Аз никоя съм. А ти кой си? 
Ти също ли си никой? 
Тогава двама сме. Но не издавай - 
че те ще ни навикат. 

Колко е мрачно да си някой 
- и като жаба мокра - 
да казваш цял ден свойто име - 
пред възхитена локва. 

ДА УБИЕШ ВРАБЧЕ 

На поетесата Албена Хинкова

Как душата да разберат на врабче, 

с думи на пошлост зловонна, 

предвид обстоятелство весело че 

нарушило по някакъв начин канона 

на представите им за поетическа реч, 

за метафори дръзки, за епитети, 

до колене да им е Черно море, - 

щом нямат човечност за тебе, Поете!

Plovdiv, 20-31 dec.2014

Из книгата "Ламски" (1994-2004) - В БЪЛГАРИЯ КРАДЦИТЕ СИ ЖИВЕЯТ НАЙ-ДОБРЕ

В БЪЛГАРИЯ КРАДЦИТЕ СИ ЖИВЕЯТ НАЙ-ДОБРЕ

       Болен съм. Температура, главоболие, гърлото ми е зачервено. 

       Като го видя туй гърло, училищната лекарка много се зарадва, викна сестрата и зъболекарката, които едновременно лапаха шоколадови бонбони, клюкарстваха и си пиляха ноктите, а наоколо, сякаш беше бояджийска работилница, вонеше на ацетон:


       – Елате, ма! Елате да видите идеален хонконгски грип!

       Съжаляваше вероятно, че не тя го е пипнала тоя мой грип.

       Затова съм си у дома. Заничам през прозореца като арестант. Януарски мъгли се скупчили, сякаш имат партийна конференция над нашия краен квартал.

       Сутрин стъклата са в сребристи рисунки от скреж. Като опра нос, образува се точица; точицата расте, става петно. Среброто потъмнява, и като погледна, виждам: жива душа не се мярва навън освен врабци, нафунели като орехчета. И пак се мушна в леглото.

       На излизане тая заран тате дръпна следната реч:

       – Ванчо! Оназ дофторка много красива рецепта ти изрисувала. Обаче, Ванчо, у нас пари йок. Тез илачи са за богатите мамини дечица, сине. За някой Хари Потърович ще да са тия скъпи илачи. Който иска, да си ги пий. Според мен, Ванчо, тез лякове са химическа английска отрова, с която державата ни преследва: едно – да те усмърти тебе, Ванчо, и второ– да ни отунза* и последните парици. Чуй какво ще ти каже татко ти: ще пийш лимонтозу, сине. От лимонтозуто трябва да ти размине, че на бацилите им се повдига от киселото и бягат. А то си е сто на сто витамин “Це”. И не прекалявай с шекера, ей, понеже и той за нас е скъп. Днес работя кажи-речи за кило захар. Цепи ли те глава, ей ти носната ми кърпа. Мокриш на чешмата, тургаш пет капки оцет и... по гръб. Кърпата на челото, и си готов. Ама и с оцета не прекалявай, че и той пари струва. Пет капки!!! Не повече. Пет – колкото са пръстите на ръката.

       Пестим от всичко. Мама вечер не плете, че се хаби ток. Върнат се леля и тате от работа, ядем хляб с маргарин и бучица сирене. Гица носи в бурканчета с капаче на винт храна от детската градина както принцесата от приказката за цар Дроздобрад**. Краде, но като моли Господ да ни помага, не му съобщава, че краде. Имало дечица, оправдава се, така глезени и капризни, че - представяте ли си! - не обичат мляко с ориз.

       – Да го сипя в кофата за свинете ли? Сипвам го в бурканчето и... ти, Господи Боже, си ми свидетел, никой не губи.

       – А готвачът! Готвачът не се ли ядосва, не се ли дразни, не те ли псува на майка?

       – Че откъде ще знае готвачът Перо!

       – Не знае, щото се криеш. Честно ли е да крадеш от яденето, а? Ами свинята на Перо няма ли си прасенца... и прасенцата й гладуват, нали! Че им крадеш от яденето. От копанката им крадеш. Не се ли срамуваш? Господ всичко вижда, не знаеш ли!

       – Обичаш ли свинския сютляш? – рече мама.

       – Кога не прекаляват с канелата...

       - Иде ми с радост да ти очукам кратуната в масата. Аз съм те създал, ама и пак аз с кеф ще те унищожа, ако продължиш да ме дразниш - рече Тотю*** с пълна уста, и зрънца ориз се разхвърчаха насрещу ми като шрапнели.

       – Е, щом обичаш, дали с канела или без канела, яж и си мълчи. Ай че неблагодарник! Не стига, че му го носят наготово, ами и претенциозен, моля ви се. Да не си син на Азис, на цар Киро, или си депутатски син?

       * * *

       Тая нощ бе тревожна: крадохме с Панчо насън. 

       Посегна аз към кофата с помия, а свинята на Перо печално ме погледне с бистри сини очи и примигне с руси мигли. Пълня осем бурканчета, вързани с въженце под якето, та мязам на хокеист. Снощи Тотю каза, че днес който не краде, загива. По селата кекави старци се бесят, че лекарството не могли да си купят. Оставало само да изгласуват новичкия девиз на държавата ни, каза, па да го ковнат тоя девиз със златни гвоздеи над голямата парадна порта на Народното събрание: “Да живей тарикатът!” Честният бил щастлив само в легендите... Щастлив, ама вятър! Истината била друга. 

       Разправих съня и хлебарят ми се ядоса:

       – Ти син ли си ми, или си син на депютат?! Разциврил ми се за свинята на Перо. Сега, баке, крадците в България живот си живеят. - И продължи в мерена реч и рима:

- Вози се във беемве, 

който хубавко краде. 

Кара скапана бракма, 

който си е будала.

       – А който кара жигула?

       – Е, на онез с жигулките, москвичите, трабантчетата, вартбурзите и шкодичките не им провървя,ама хич не им провървя... понеже бензина се налага да си го купуват. Няма как, всички не могат се облажи от демокрацията. За да си демократ, баке, пипе се иска, па и храброст се иска, за да си баш демократ. Най-храбрите днес са най-богати, виж как всяка вечер по тилювизоря ни ги изтипосват... да ги опознаем, да им се понарадваме как хубавко плямпотят за демокрация. А господин Главният прокурор на Републиката Татарчев от своя висок престол като юнашко пиле сокол следи косъм да не падне от кратуните на баш-демократите. Те са днес нашта гордост и слава, Ванчо.

       Следната нощ (пак в оня мой сън) крадем с Панчо бензин и нафта. 

       Ей го ееее, трактора насред изтърбушеното заводско хале, пък аз се кумя, че ме е страх: не ми се ходи с белезници. А Панчо: “Ще бутнем туба бензинец на прокурора и прокурорът ще ни пусне да си оправим кариеса. Нали имаш зъби за пломбиране? Далаверата е бетон”. Викам: “Брей, Панчо, всичко си предвидил, а ако ни спипа полицията...? Ако бият в полицията, да знаеш, няма да издържа. На втория шамар всичко ще си кажа”. “Голяма работа – смее се Панчо, – ще ти опалят два по врата и толкоз. Баща ти с перо ли те гали!” 

       И ето какво стана... 

       В пощата са, значи, големите пари. Те не вонят като бензина. Повъртяхме се ний, па грабнахме торба, подпряна до стената. Свряхме се във входа на една кооперация наблизо да броим плячката. Оказаха се обаче не пари, ами лентички с дупки. Пазачите препускат в галоп наоколо, та зарязахме торбата и се пъхнахме в схлупена квартална кръчма. Приключенията на англичанчето Хари Потър не важат пред нашия екшън, щото ний сме си истински, а не измислени.

       “Набутахме се в таз крива нива” – хленчи отчаян Панчо. А откъм ъгъла: “Кха-кха-а! Хе-хе-е, като си ми попска унука, що щеш, моме, ти тука? Момци, храбреци, българи-юнаци, треперят ли ви гащите?”.

       Това е кръчмата на бай Петко. За Петко казват, че е българският Леонардо да Винчи, обаче щъркът сбъркал навигацията и вместо отвъд пощръклялата от злост и ежби Сърбия, да вземе да спусне бебчето Петко върху комина на селска къщурка отсам Калотино... Гооооляма грешка!

       “Кога ще си видим сметките? – рече художникът-кръчмар, както бърше с мазен парцал масата. – Стават ти хилядо левчета борч”. А откъм ъгъла пак ечи онова кха-кха-а и гласът: “Закръгли ги на две иляди”. Подир малко – към нас, двамата с Панчо:“Юнаци, да ви се намиргат два милиона?” “Ами да – опули му се Панчо, – как ги искаш?” “Предпочитам звонк – рече гласът, – ама дайте ги на Петко. Петко бре, ей Петко льо, я тури тук две илимонатти на тез приятелчета!” 

       Кръчмарят се прави на две и половина. Чу се пъшкане, шише се изтърколи, нещо голямо се отмести, тенеке издрънча, котарак измяука и ни освети с фосфорните си котешки зъркели, втурна се навън. От мрака изплува човече с мустаците на Панайот Хитов ... 

        И се събудих. Блещя се в тъмното, мисля си: бре, това що за сън беше? Сутринта на видело, докато Юлия още спи, с мама кършим ръце край юфката в кухнята:

       – Ний сме честни българи, Ванчо, ний сме си най-обикновени хора. Тоя ти кошмарен сън не е на хубаво. То аслъ само с татарчевци и цар-кировци не сме си имали още работа.

       Надвечер тате се прибра оклюмал. Не ръси своите тъпи шегички, не си подсвирква, не се секне весел в носната си кърпа. Докато си изуваше калните обуща, само изпъшка:

       – Ленче!... Гичке!... Деца мили!... Откраднаха ни Виктор.

         Следва
_______

_* Диал.: ограби, изнуди.

_** Поучителна приказка от учебника по литература за българчета от началния курс.

_{*** Едва ли хлебарят знае, че повтаря казаното в други, далеч по-мътни времена от някой си Тарас Булба, документирано от руския писател Николай В.Гогол (1809-1852).}

1972 - снимки с мои ученици

Ars Poetica - ТРАКТАТ ЗА ПОЕТИЧЕСКОТО ИЗКУСТВО

            По действителен случай от студентските му години, в който случай за съжаление авторът бе зает с друга млада дама в съседната стая - похапваха току-що пържени картофки, заничаха през прозореца към спирката край Орлов мост на автобус № 72 в посока "Слатински редут" и обсъждаха дали времето ще се оправи или няма да се оправи... ще спре ли поройният дъжд или няма да спре.

ПИР НА ПЛЪТТА 

Бе нежна като момина сълза –
с високо дупе и гърди налети.
Мъжкари трима мислеха се за
аристократи, даже за поети.

Търчаха й наоколо с език
оплезен, сякаш три луксозни песа,
и всеки виждаше се Мъченик,
достоен паж на милата Принцеса.

Куп стихове лъстиви в нейна чест
нанизаха. И ето най-подире
успя момата да се увлече
по лирика във някаква квартира.

...Наляха вино, както си е ред,
бонбони шоколадови - в кутия,
и всеки в позата на Горд поет
зае се чувствата си да разкрие.

Бе понеделник. Дълъг бе денят.
Залезе слънцето едва към седем.
Момата тъй успяха да пленят,
че позволи им страстно да я гледат,

да й нашепват там един през друг
наместо стихове благочестиви,
циничен низ двусмислици на шут,
когото бавно виното опива...

Пропускам незначителното и
за всеки, що внимателно ме слуша,
ще кажа, че накрай им позволи
да я изкъпят тримата под душа.

Тъй гола върху вехтия диван
с целувки и милувки безразборно
те любиха я вкупом и без свян,
а после всеки сам си я завтори.

Бе нежна като момина сълза,
с високо дупе и гърди налети...
Когато мине хубава жена,
зад себе си оставя куп поети.

Plovdiv, 18 noe. 2007 – redact.28 dec.2014