МОМИЧЕТО ОТ КРАЙНИЯ КВАРТАЛ

Робърт Бърнс (1759-1796) 

Идейки си запъхтяна вечерта веднъж, 

Джени вир-водица стана в цъфналата ръж.

Джени зъзне цяла, Джени пламва изведнъж -
бърза мокра до колене в цъфналата ръж.

Ако някой срещне някой в цъфналата ръж
и целуне този някой някого веднъж ,
 то нима ще знае всякой де, кога, веднъж
някого целувал някой в цъфналата ръж!   

Пратиха я наша Джени хляб от супера да вземе, 

а пък проснали се неми локви езерно лъщят. 

Събота е. Сутрин рано. Люшка се пране голямо, 

сякаш кораб е разпънал своите платна за път. 

Във контейнера с боклука двама просяци се сбиха 

за остатък от мастика и комат мухлясал хляб. 

Ругатни, псувни се чуха, даже мярна се мотика 

и накрая появи се полицейски смел отряд. 

Хем дъждовно, хем мъгливо, сякаш сме в квартално кино 

пред завеси най-кирливи и в кресла с оръфан плюш: 

от балкончетата криви екшън гледаме на живо  

как онез се млатят диво и цвърти кръв с цвят на руж. 

Покрай джипката с буркана, мигащ в синичко, застана 

командирът полицейски, строен, горд и звездочел. 

Той към двамата хайлази нещо некрасиво каза, 

плю в калта и сам нагази, спусна се като орел. 

Знойната вдовица Кера с кокали и лук замери 

джипката, с ченгета пълна, и изкряска с мъжки глас: 

„Капитане, капитане! Оле-мале, що ще стане, 

ако гьостерица хвана и сама ви погна аз!"

Господ гледаше отгоре. Облаците с крак разпори: 

тресна гръм и над квартала на талази рукна дъжд. 

Завоня екарисажно, ала туй хич не е важно… 

Важно ще е, ако Джени тича в цъфналата ръж.