При натиск, резултатът е според материала: един се смалява, почва да бълва змии и гущери, друг израства висо-око, но понякога се пречупва. Мъдростта на тревата ли? Да не позволиш да те пречупят, да те уподобят на себе си. – Аноним (1947)
4 noe. 1971
Нима я чухме някога да плаче?
А колко мрачни хора при това
по раните й тежко крачат!
Минава нощ, минават ден и два –
тя вдига нови кълнове нагоре
и расне пак косената трева,
онази, дето рязаха до корен.
Боли ли я косената трева...
Не съм я чувал някога да плаче
и казвам си: Какво пък от това,
че пълен е животът ни с косачи!*
15 mar. 2001
Как да се правя на глух, като не съм глух! Как да се правя на сляп, като не съм сляп! В тези половинчато речени-недоизречени извивки на авантюристичното очевидно са и моята печал, и моят възторг. Не, не съм толкова елементарен тип, колкото и да сте праволинейни, мои оръжия и мои слабости! Колкото и странно да е, живеех повече с илюзии и сънища моя живот; когато треперя от слабостите си, тогава (разбирам след време) съм по-жив, повече изкушен от тръпката на живота. Благодаря ти, моя съдба и участ, че не ме оставяш глупаво да се плъзгам по повърхността! Преди доста години, по време на моята девственост, съчиних в университетската читалня стихотворение, чийто рефрен "в нещастието си щастие намирам" и до днес ме съпътства. И нека да е тъй, докато съм жив, докато дишам.
Не обичам театралния грим по муцуната; знае ли публиката, например, че гримът на актьора е яко засилен, грубо и едро нанесен, именно за да се вижда лицето-маска и от последния ред в партера на театралния салон?... Великолепието не е в категоричните театрални монолози, а в нюансите и близостта между сърцата, в преливанията между истина и лъжа, вярно и невярно. Разпнат, чувствал съм се по-близо до божественото. Страшно е да замълчиш, когато отсреща очакват рев и сълзи, гърчове, порой думи на болка и отчаяние. Страшно е да замълчиш в такъв момент – и това е силната позиция за такъв момент; всичко останало – хленч, рев и сълзи, обвинения наляво и надясно, изблици на самолюбие... всичко-всичко останало са неща, които няма как и сам да си простиш по-късно, ако наистина държиш на себе си и не се заблуждаваш, че си нещо по-особено, ако приемаш себе си с уважение, ала без да се главозамайваш.
Обвинявали са ме и че съм монолитен** – че в стиховете си твърде самоуверено се изразявам, че доста надценявам своето "аз", че в критични ситуации докрай опъвам нервите на врагове и приятели, че не владея умението плавно да изживявам завоите на живота. Тъй е, но и не точно така. С ръка на сърце мога да кажа: онези, които са ми създавали притеснения, винаги ги чувствам по-близки. Да крещя на висок глас, че ми е добре, когато кървя, това ли очакват? То ли е решението на проблема? Гласът ми е глас на унижените и оскърбените, мисля си – на всички българи, които в страданието си живеем по-интензивно и често сме принудени очи в очи със себе си да смиряваме обзелото ни вълнение. Боли ли я косената трева?! Боли я, разбира се. Но там, където е било наранено, тревата най-разкошно избуява, цъфти, излъчва аромат на свобода. Този е изворът на непресъхващ оптимизъм за нашата унижена от навлеци България.
Да попоглеждам, да заничам любопитно зад гърба и туловищата на неприятностите днес, да проектирам слънчеви дни отвъд днешното отчаяние – то е такава авантюра, Боже мой! Никой не може да ми отнеме това щастие. Сво-бо-ден! Толкова разкошно е утрото! Всички пътища са открити към теб, сърце. Не желая да имам когото да било. Не ми трябват трохи от чужда трапеза. Аз съм си такъв, какъвто съм, предпочитам да съм в съответствие със собствената си природа. Това мое предпочитание отхвърля всякакви половинчати решения, постъпки. И се оттеглям днес от моето вчера не като еретик, а по-плътно с бога, когото сме си измислили как ни обича именно понеже сме греховни, преходни, непостоянни.
16 mar. 2001
Защо да сочим грозното у човека като единствен начин, като единственото средство да се замисли, та сам да се поправя? Колкото и благонамерени да сме, същият човек е логично да си рече: "Какви са ми на мен тези тук поправители на недъзите, не ги ли гони тщеславие да се самоизтъкват чрез моята мъка и за моя сметка?" И си мисля, че със злото у човека да се справяме, ако наистина искаме да му помогнем, по-честният, начин е, като му сочим добрите постъпки и похвалим добрите неща у грешния, но и с подсказването: колко жалко е гърнето мед да съсипваш заради лъжица катран. И ако насреща ти е разумна душа (а такива, колкото и греховни да сме в отделни помисли и постъпки, сме всички почти), та ако насреща ти е нормален готин човек, той сам ще се досети или поне няма да приеме подсещането за натиск, за издевателство. Вътрешна мотивация не се постига с кресливи похищения над егото у човека, каквито и солидни основания да имаш да го съдиш.
Събуждам се преди час и пред очите ми са грозни постъпки на мои колеги учители. Просто събуждам се с такова едно калпаво настроение, та се захващам да изправям грешниците на съд пред моята си представа за кое е редно и кое – нередно. Е?! Стана ли ти по-ведро, драги ми господин прокуроре? Не ти стана по-ведро. По-зле... хептен се затули с черни облаци хоризонтът. Та взех да подхващам от другия край нещата. Казвам си: "Този е всъщност добър човек; я виж, деца храни, облича, трепери им; та ако обстоятелствата не го притискали до стената, е незлоблива душа; гадостта му не произтича от неговия стил; сторена е от невежество, от моментна немарливост, може би от страх или малодушие. И за да уравновеси смачканото си самочувствие, решил сам да приспи свой затаен комплекс за малоценност. Ами да – мисля си обнадежден, понеже нещата вече не ми изглеждат тъй отвратително. Ами че да! Да съм извършил някаква подлост, това си е заболяване, вирус, проникнал в мен. Какво ще ми е нужно тогава – да ме бият с възмущението си ли? Или да ме погледне някой с майчинските грижовни очи, в които виждам как страда, че съм станал толкова отвратително зъл?"
Аз – човекът, по природа не съм лош. Замислен съм от Твореца (има ли Го или не, е друг въпрос) като благородно същество. Злото е предателство и отстъпление от мен си, каквито и временни ползи привидно да ми носи с пълни шепи. Понякога си мисля, че бих оправдал – не, но че нямам сили да осъждам грях, сторен от любов. Любовта е основа и връх Монт Еверест: всичко украсява с чар и аромат на пролет, тегли ме към Небесата. Който обича, той е повече склонен да се смирява, да страда, да прости със замълчаване. Покаянието е друга тема. Но чуя ли, видя ли някой да скубе косите си и да се посипва с пепел на площада, ясно ми е – любов няма у такъв, той сега е по-нищ, по-жалък от нас, понеже бесува: крещи обвинения – за да не се види неговото; бесовете го връхлетели и го изкушават да дивее с подпухнала, с погрозняла от ненавист лицемерна душа.
.jpg)
___
* Дванайсетте реда са в отговор на разни неблагополучия, меко казано, мои и на семейството ми, след като жена ми Ася в усилие да намери каква да е редовна работа в родния ми град съвсем се беше отчаяла. Живеехме бедно и в непрекъснати притеснения, но все пак живеехме, макар и не безопасно – Ася се трови два пъти. Поетът Михаил Берберов на именния си ден през далечната 1979 г. пожела да му посветя този текст, а жена ми Ася (1952-2017) се сърдеше, защото "то си е баш на нас посветено", както ме убеждаваше. Видяха бял свят днайсетте реда едва чрез сборника "Сутрин рано", изд. 1983 г. на пловдивското издателство "Христо Г. Данов".
.jpg)
** Свилен Панков (1955-1989), "Сутрин рано"... много рано", в. "Литературен глас" от 28.VІІІ.1983 г., и Катя Митова (1956), "Далече от поезията", вестник "Литературен фронт" от 7.VІ.1984 г., която написа: "Лирическият аз в тези стихотворения е монолитен и единен, без никакви вътрешни противоречия, той е белият, светът около него е или черен (...), или сив. Към черния свят той се отнася с презрение, към сивия - със снизхождение" и проч. Авторката на тези редове днес живее в Чикаго, професор по литература, уважавана твърде интелигентна госпожа в обществото на българи-емигранти; не обича да й напомнят за период, когато обслужва ЦК на БКП в литературната критиката, и по-конкретно: указанията на поета Георги Джагаров, до когото лично бях изпратил книжлето си "Сутрин рано" и вероятно съвсем случайно отзивът на госпожица Катя Митова долетя дни по-късно на трета страница на в. "Литературен фронт" под рязко критична рецензия за поета Михаил Берберов, който пред сестра си Петя ме нарече свой духовен брат. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
