ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1678.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1678.)

   Сред перфидните форми на унижение е да те броят за доверчив и наивен, след като мълчаливо си се наслушал на кощунствата на отродници и мекерета на чуждия интерес. А отродникът не разбира могъщия упорит дух на нацията, че се е пръкнал като плевел в плодна пшеничена нива. Но нивата помни. В двата ми рода – бащиния от Харманли и майчиния ми от Пазарджик, ала всъщност пришълци от Перущица и Калугерово, няма генерали на Държавна сигурност, ни главорези и министри преди или след Девети септември 1944 г. Това бяха обикновени българи, живееха скромно, не зависеха от конюнктурата, от курса на долара, ни от кощунствата в политиката, а единствено от предприемчивостта и труда си. – Аноним (1947)

   14 fev. 2001

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (13.)

   За естественото човешко право личността да променя както позицията си, така и себе си... Нали докато сме живи, се учим! Иде ми на ум, като чета в книгата на Стефан Цанев с надслов "Убийците са между нас”, издадена през 1996 г., спомен за любимия автор на хиляди деца от моето поколение*. Роденият през 1936 г. поет Стефан Цанев си спомня как през 1963 г. главният редактор на партийния седмичник в. "Стършел”, качил на уводно място поемката "Репетиция за парад" и така му спестил репресии не само от цензурата, но и от силовите органи на властта, т.е. от Държавна сигурност.

  Да припомня, това е исторически отрязък от най-новата ни история, когато у нас в България действат десетки концлагери за "врагове на Партията”, дето психически, в хиляди случаи: и физически, са умъртвените т.нар. "ренегати”, "буржоазни отрепки”, "английски диверсанти”, "шпиони на гнилия капитализъм” "агенти на империализма”, накъсо казано – българи, уличени, че им липсва вдъхновение за строителството на новия "щастлив живот”.

  Не стихотворение, поемка написах през 1974 г.; та затова ме занимава епизодът с Асен Босев. Щ е било под влияние на Стефан Цанев, с чийто стихове още през 1963 г., 15-годишни, се сбирахме всеки четвъртък надвечер дузина пловдивски гимназисти след училище да се учим на журналистика в редакцията на "Комсомолска искра” – ІV етаж, пъпът на Пловдив, при Джоката**. В онази 1963 г. поетът Стефан Цанев за нас беше символ на честна позиция спрямо натегачът и мекерето-доносник на партията. Писал съм нещо неумело може би за траещите по седмица и две седмици репетиции, маршируваме под строй от единия до другия край на Централния пловдивски площад хиляди юноши и хлапета от Дома на народната армия до т.нар. Руската книжарница и обратно, скандираме "Напред! Вечна дружба с Ес-Ес-Ес-Ер!, Да живей славната БКП! Долу капитализма! и Смърт на империализма!" за предстоящия парад на единството между Партията ръководителка БКП и ентусиазиран народ. 

  Може ли ентусиазъм да се репетира! От гръмотевиците на по сватбарски мощната озвучителна уредба Червеният площад се тресе: "Другари, последните редички нещо ми се губят. Да скандират по-силно последните редички! Дайте по-мощно, да не се наказваме!" Вакханалията на партийната "правда" как да не те изненадат, ако все пак  разсъждаваш с ума си. Доносниците на Държавна сигурност бяха в стихията си. 

   Стефан Цанев припомня жест на Асен Босев. Ето какво рекъл др. Босев десетина години подир случая: Не знам защо реших да ти помогна (…) Спасението беше да се играе ва банк – на първа страница, на най-видно място (...) афиширано, лично аз поръчах винетките – в упор, да се стъписат: "Сигурно ние бъркаме" (за цензорите на Партията – да решат, че са сгрешили (невероятно, бел.м., tisss). И успяхме, нали! Това казва Асен Босев през 1973 г., когато приел в дома си младия талантлив поет Цанев. Доста човечно. И човеколюбиво! И тъкмо да реша, че етова е пример как духовният аристократизъм надделява над тъпия фанатик у манипулатора, пред очите ми лъсва стих на същия Босев, публикуван току преди 20 дек. 1949 г., когато "цялото честно и прогресивно човечество” се готви за седемдесетия рожден ден на другаря Сталин:

НА ЕДИН ПРЕДАТЕЛ...

Днес цял народ за него казва:
- Държал съм бил змия у пазва!
А винаги змията той
я щедро награждава с бой – 
за миг главата й премазва...

  И за да не се обърка усърдният доносник на партийната линия в чия чест са тези римушки, ето начало на послание в бодряшки стил, сътворено вероятно с участие на същия автор. През 1949 г. Асен Босев, според тогавашния партиен печат, се явява сред водещите, лансирани от БКП автори". 

ДО ГЕНЕРАЛИСИМУС СТАЛИН

Само Вашето проницателно око можа да види и разкрие престъпната шпионска група на (...) Ние Ви изказваме дълбоката си благодарност, задето ни помогнахте да разкрием и обезвредим шпионската група на Трайчо Костов, която в съгласие с предателската банда на... и под диктовката на англо-американския империализъм си беше поставила за цел да...

  Това е пак Асен Босев. Има разлика естествено, когато плещиш огнени партийни лозунги изобщо, и когато пред теб е конкретният човек от плът и нерви, в случая 26-годишен по онова време Стефан Цанев. Финалът на цитираната по-горе статия от сборника със стряскащо заглавие "Убийците са между нас”: "Ние си водим много точна сметка кой и кога ни е забил нож в гърба, а бързо изтриваме от паметта си ония, които са ни прикривали със себе си. Защо?”

  Наистина защо посягат понякога към казана с врящата смола да изтръгнат от мъки грешната душа? Това проява на милосърдие ли е? Индулгенция за натворените злини? Или – което вероятно е най-логично, начин да се купи талантът, да се привлече, прикотка, приклещи, да се подчини на партийната правда? Отбелязвам си, привлечен от личната драма на поета, драматурга, публициста Стефан Цанев. Крилати за моето поколение родени и израснали непосредствено след „славния” Девети септември бяха Стефан-Цаневите иронични призиви: Носете си новите дрехи, момчета. Момчета, внимателно на завоите. Послушните момчета не ги съдят"... Лягахме и ставахме с тези редове.

  Що се отнася до Асен Босев, какво повече да добавя от сентенцията De mortius aut bene, aut nihil*** за човек, сключил договор със Сатаната!

    15 fev. 2001

   Джефри Чосър (1340-1400), „Кентърбърийски разкази”****. Не знам как звучи на английски, но на български Чосъровата фраза ми допада. Както се изрази тия дни дни моята чудесна аристократка Re.: "Мили, стига си се ровил из толкова отврат, нужно ни е нещо закачливо". Та като я послушах, ето само два фрагмента от епоса на англичаниня Джефри Чосър за финал на поредицата „Фалшивите шивачи” по повод два философски романа на писателя от световна величина Томас Ман:

1)  стр.41: А подир туй, без много да отлага,
той яхнал коня си, раздиплил флага
и тръгнал със войските си...

  Една дума, „раздиплил”, ми се ухилва като пакостник, уцелил джама на комшията. Ха сега пробвай в мъдра печал да тълкуваш сюжет и образи от миналото!

2) стр.48: Понякога, уви, така безумно
срещу съдбата ний роптаем шумно,
а тя ни дава често, без да знаем,
дар по-богат, отколкото желаем.
Мнозина към охолство се стремят,
а то им носи болест или смърт,
мнозина други бягат от затвора,
а вкъщи ги убиват близки хора.
И често, паднали на колене,
не знаем за добро ли, или не
се молим...

Plovdiv, edited in 8 jan. 2025

Илюстрации:

- "Сократ" от село Долна Баня и фен от Лос Анджелис.

- Натегачът вирее само чрез омраза и див фанатизъм.

___

* „Спасението беше да се играе ва банк”, из писмо до поетесата Станка Пенчева (1929-2014).

** Никола Джоков (1934-2000).

*** (Латинска сентенция) За мъртвеца – добро или нищо!

Асен Иванов Босев (1913-1997). Почва да печата от 1932-1936 г. едновременно с Никола Й. Вапцаров. За разлика от идеалиста Вапцаров, Асен Босев е лансиран от Партията ръководителка, обучен в Съветския съюз манипулатор писател и журналист”,: след 9.ІХ.1944 г. редактор на официоза в. "Работническо дело”, от 1961 до 1965 г. когато се разиграва епизодът, описан от Стефан Цанев, е гл. редактор на седмичника на ЦК на БКП за хумор и сатира в. "Стършел”. 

**** Новели в стихове, превод Александър Шурбанов. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1677.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1677.)

   Сред перфидните форми на унижение е да те броят за доверчив и наивен, след като мълчаливо си се наслушал на кощунствата на отродници и мекерета на чуждия интерес. А отродникът не разбира могъщия упорит дух на нацията, че се е пръкнал като плевел в плодна пшеничена нива. Но нивата помни. В двата ми рода – бащиния от Харманли и майчиния ми от Пазарджик, ала всъщност пришълци от Перущица и Калугерово, няма генерали на Държавна сигурност, ни главорези и министри преди или след Девети септември 1944 г. Това бяха обикновени българи, живееха скромно, не зависеха от конюнктурата, от курса на долара, ни от кощунствата в политиката, а единствено от предприемчивостта и труда си. – Аноним (1947)

...онова спокойствие, което обзема хората, щом разберат, че – колкото и зле да им изглежда положението, няма абсолютно никаква причина то да не продължи да се влошава.

  9 noe. 2001 

ЛЮБОВТА Е ГОЛГОТА

  "Липсва ни именно взетото, с нас е, което не взехме"... Гатанка, зададена от децата на рибарите от елинския остров Хиос, затруднила Омир. Изпаднал в затруднение, той си отишъл от този свят, без да разгадае, според легендата, вложеното послание в уж една детска гатанка. Вземането е акт в материалния смисъл; а невземането е духовен жест – именно то е, което ще следва невзелия, ще остане вечно обновяващ се спомен за него, непосегналия да се възползва. То не е толкова гатанка, а по-скоро сентенция, мъдрост, афоризъм от зората на хилядолетната ни цивилизация.

  25 noe. 2001

  Кой съм! Глас от преизподнята на битието, глас, който шепти, а съвсем не е смирен. Защо съм на този свят? Явно, не съм му нужен; скрито – ида от мъртвите да съобщя нещо, което и за мен е неясно. Мечтая или бленувам хармония, срещам враждебност. Не мога да си представя живота без бясна съпротива на посредственото срещу всяка смислена инициатива. Лицемерничи, ехидничи, крещи укорително: "Умозрителен си и внасяш смут, чужда ти е мъдрата хармония, чуждо ти е на теб спокойствието". И що да сторя? От себе си не бягам; това съм: не посягам да се кръстя пред икони, защото Бог – ако го има, си е у нас: отваря хоризонти, вълшебни пространства, наситени със светла печал. Кръстенето – ако някога го сторя, ще ми е от лицемерие; който ще да се кръсти, на мен не ми се полага да се кръстя пред себе си. 

  Любовта е Голгота. Предават те тъкмо онези, които обичаш. Не им се гневи, защото не са те разбрали! Търсели са друго у теб – и това е тяхната грешка. Не откри досега истинската Мария Магдалина, може би изобщо няма такава жена на този свят. Ала не съжалявай за Илюзията, че има такова същество. Та тази илюзия поддържай жива и свежа у себе си, не се отричай от нея, истинският мъж е както Зорба Гърка – живее и твори в илюзии, нерядко твори именно в чест на измислен от печал и мъжки копнежи женски образ. 

  Това трябваше да се случи, трябвало е многократно да се случва и е закономерно, защото точно в изпитанието човек открива своята вътрешната структура, скрития си състав и отговор защо е пратен на тази земя. Вече знам кой съм – водач на слепци и глухонеми. Нито ме виждат, нито ме чуват, но знам техните желания, мечта да живеят пълноценно според вярата и нравствеността. Знам и че съм по-грешен от мнозина, но кожата ми е загрубяла отвън, за да е отвътре нежна и уязвима. И колкото по-уязвим, толкова по-уверен в духа се виждам. И колкото по ме бият по лице, толкова по-висок се усещам. Величието ми на простосмъртен е в униженията и оскърбленията спрямо моето. Нещастни, убивайки мен, себе си погубват, че нищо тяхно не съм пожелал, а те хем моето взеха, хем ми се гаврят в лице, като лукаво се възгордяват от поражението ми сред тях.

  И ще си отида по реда. Други ще говорят в същия стил, който не аз съм измислил и не е от тщеславие, а от покайване. Възможно е да съм се главозамаял и самовлюбен, и луд да съм станал сред тълпата от разумни роби на материалното си благополучие. Ех, суета... Колко страсти напразни ни носиш! Но не е ли това животът ни в цялата си величественост и пошла шарения! Казах на момичето си, което отиде при друг, да си запали свещица, но да е сама. Защото пред съвестта си човек не може да се изправя с другиго покрай себе си, пред любопитните очи на други човеци изобщо. 

  Най-краткият път една идея относно материалното да ти се сгромоляса е, като не й пречиш да се осъществи докрай. Та така хлапенцето не е в състояние да определи за новата си играчка скромно място в редицата на другите си вещи, докато не се наиграе до насита с нея, именно за да свикне с нея, да престане да я възприема, сякаш е нещо особено. Омагьосал сам себе си, втрещен от чудото да поиграе със стойности, което жестоко се наказва, човек не подозира колко далеч може да стигне в играта да залага себе си на рулетката на щастието, където печеливши няма. Печели крупието, само не залагащите; ала странични хора тук не обсъждам. 

  "Любовта – това са дарове в кладата, и винаги за нищо" – напомня руската поетеса Марина Цветаева (1892-1941)*. "Страшно е да вложиш себе си в някой друг за нищо и без гаранции. Ала само механиците на перални машини дават гаранции; животът не ги дава. И затова тъй се опасяват хората от истинската любов. Та нали тя, без нищо да ти гарантира, само ужасно много задължава! И затова толкова често се разбива в страхливостта. И нерядко по-леко е да се измислят възвишени мотиви и да се избяга, отколкото да се поеме тежестта на нейното бреме. После напред е пустош – обида, че животът те заобиколил в нещо главно. А после е тъга."**  

  27 noe. 2001

  До момичето, което си тръгна. Не искаш да боли, от сърце желаеш да съм щастлив, и поне да не ми личи страданието?! А може би трябва да съм весел, духовит, да стоя здраво на нозете си, когато всичко свое виждам да се люлее, в руини да се срива и да губи смисъл! Имам чувството, че ме познаваш по-добре от когото и да било, а не съм предполагал колко остро си в състояние да ме укоряваш. Да, въобразявам си, че съм силен, точно когато съм толкова безпомощен и едно хлапе с детската си логика може да ме повали по гръб. Колко непохватен се откривам! Как нийде другаде не съм си на мястото! Колко излишно и неуместно е всичко, което казвам и което върша! 

  Всъщност, стоя вкопан до гърди пред високи вълни, сред пустинни пясъци. Суетен и смешен, гледан отстрани, видях се егоист, който изведнъж открива, че не е пъпа на Вселената, а скучно мислеща тръстика от периферията и покрайнините на живота. Я-я, какво нещо! Имам ли свой личен живот! Не. Подчиних всичко на писането и в твоя чест, Слънчице. Стоящият в сянка, "подземният книжен червей"***. Приех тази роля, за да не те притеснявам със себе си. Наистина, какво знаеш за моите безсънни нощи, за вътрешните ми неуредици, несъгласия! Приех своя дял за разкоша да се чувствам обичан, необходим; оказа се, че нито едното, нито другото било истина. Ех, как боли, че и тази илюзия ми се сгромоляса! 

  Какво ли знам за теб! Била си с мен, а аз нехайно съм отминавал подробностите от твоята горчива участ. Но тъй малко си ми казвала как самотно, мизерно преживяваш с мен годините, когато би трябвало да си щастлива. В години, когато би трябвало да си щастлива, предлагал съм ти щастие на откраднати мигове усамотение крадешком на нашия остров. Какъв лъжец, ироничен веселяк и фалшив клоун съм бил! И нищо не ме оневинява. Заслужил съм да ме пренебрегнеш. В объркания ни с теб съвместен живот такъв като мен, оказва се, не може да ти е опора. Но питам: как толкова бързо и как тъй друг мъж е бил посветен в личната ти драма? Къде съм бил, когато тъжно си му разказвала онова, което десет години си премълчавала от мен? 

  Просяк съм, а онзи мъж е воин. Героично се сражава за теб, заради теб. Позволила си да ти стане водач през скалистите сипеи, през слънчевите дни на времето. Когато идваше при мен задъхана, той те е изпращал почти до вратата ми. Той знаел. Него си посветила, пуснала си го да оглежда храма ни отвътре; но къде съм бил аз? Бил съм на пътя ви един към друг: като голям объл речен камък сте ме изтъркаляли настрани, и виждам: отминавате, хванати за ръце, омагьосани, напред, най-после истински, най-после заедно и щастливи... Онова, което десет години си ми отказвала, на него си го поднесла учтиво, с грациозен поклон на желана жена, която си знае цената, държи да бъде купена достатъчно скъпо. 

  И тук себе си питам: какво правя?! Работа ли ми е да те мисля, да страдам по теб? Разумът гърми: Не ти е работа повече да я мислиш! Сърцето обаче, друго шепне, от сърцето са ми тези гърчове. И не ми се живее повече с това сърце; така и не успях да го науча ритмично да тупти, звънко като камбана от бронз в гърдите. Тези дни сякаш времето за мен спря своя бяг и стана тихо, много тихо, ужасяващо, космически тихо и пусто, смисъла си внезапно изгуби целият свят. 

Най-долу в ада бих поставил предателите в любовта,
горчиво жалил с тях и страдал едва ли не наравно с тях.
От суета светът пиян е – прослава, вещи, власт, пари,
ала над всичките ни драми красиво любовта гори.

Ех, любовта се не продава, не се разменя с нищо тя
и който не я заслужава, е най-нещастният в света.
Обичай грешния, обичай! В печална кротост разбери,
че без любов човек е никой. Красиво в любовта горим.

От почест тя не се нуждае. Изгодата не търси тя –
над нас кръжи като ухание, ала по-силна от Смъртта.
За теб тук някак си написах разочарован този стих,
Декември е у мен и мисля, че всичко вече съм простил.

И ти пред мен сияеш жива, по-лъчезарна отпреди –
да, грешница, ала красива, у мен – в успехи и беди.
Щастливец съм, все пак те има и образът ти е у мен

като момичето – на чужд мъж любима, до сетния ми ден.

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 7 jan. 2025

Илюстрации:

- Любовта е зазоряване сред стихиите на природния кръговрат.

   - 1971. В двора на Софийския университет "Климент Охридски"..  

___

* Цитирано от психолога Галина Башкирова в книгата „Насаме със себе си”, изд. 1977 г. 

** Цит.съч., стр..214. 

*** Определение на онзи мъж пред някогашното мое момиче. 

Текст на песента от клипа на Bliss "Breathe". Вж. https://www.edna.bg/izvestni/vryzkata-mezhdu-prerodeniia-shekspir-i-an-hatauej-4661718

ДИШАЙ

Време е за всички,

за да чуем звука

и всички самотни хора,

които живеят под земята.

Не слушай друг,

просто слушай себе си –

защото промяна може да се случи само

когато сам се промениш.

Няма да бягам,

няма да се крия;

искам просто да живея,

да живея моя живот.

Дишам с болка –

аз съм владетелят на моя свят.

Дишам с мир,

аз съм владетелят на моя свят.

Имай смелост да се убедиш

как всичко, което правиш,

всяко твое и най-малко действие,

се обръща върху на теб.

И не искам оправдания,

ни да чуя за горчивината ти;

имам много неща за много хора,

които искат да дадат всичко от себе си.

Авторизиран превод: Георги К. Бояджиев

Бел.м., tisss.

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1676.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1676.)

   Сред перфидни форми на унижението да те мислят за доверчив и наивен, след като мълчаливо си се наслушал на кощунствата на отродници и мазни мекерета на чуждия интерес. Ала отродникът не разбира могъщия упорит дух на нацията, че се е пръкнал като плевел в плодна нива. Но нивата помни. В двата ми рода – бащиния от Харманли и майчиния ми от Пазарджик, а всъщност пришълци от Перущица и Калугерово, няма генерали на Държавна сигурност, нито главорези и министри преди или след Девети септември 1944 г. Това бяха обикновени българи, живееха скромно, не зависеха ни от конюнктурата, нито от безобразията в политиката, а от труда си. – Аноним (1947)

   1 jan. 2024 

КРЪГОВРАТ НА ЖИВОТА

В реката, в древната река, води що влачи към морето,

мен случило да се родя от две тела, в прегръдка слети.

Кога наглед случайно уж съдбата срещнала ги двама:

моме, дошло да учи тук, а всъщност да ми стане мама, 

и момък беден – пети син, за мебелист дошъл да учи,

но влюбил се като един сред хиляди подобни случаи. 

С какво го изкушила тя? Ех, как ли да си ги представя!

Греховно тайнство любовта, дано все тъй да е такава 

вихрушка, болка и екстаз, когато цяла нощ будуваш

дали в теб влюбена е таз или на теб тъй ти се струва.

Лежат далеч един от друг два трупа, всеки в своя яма,

и аз след тях ще стана труп, и нищо странно тука няма.

Били са плач, игри и смях, като в една човешка драма,

 а само обич между тях си спомням. Сякаш друго няма. 

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Рlovdiv, edited on 4 jаn. 2025

Илюстрации:

- Бъдещата ми майка на 14 години*.

- Бъдещият ми баща на 16 години**.

–––

* В бяла рокля. Снимката изпратила с този надпис до баща ми.

** Последният сред полуголи мъже сред Марица. Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1675.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН  ПЛОВДИВЧАНИН (1675.)

 Сред перфидните форми на унижение е да те мислят за доверчив и прост, след като мълчаливо си възприел кощунствата им. Ала те не разбират упорития дух на нацията ни, че са се пръкнали като плевели в плодна нива. А нивата помни. – Аноним (1947)

    29 dec. 1998

МОЯТА ЩУРА ПРАВНУЧКА ВИКТОРИЯ 

   

   Моята правнучка Виктория*, родена от 21-годишната ми внучка Невена – щерка на по-голямата от двете ми дъщери Вера и Надя, повтаря името на добруджанската баба на дъщерите ми – Вида или Вица – Виктория, родена в някогашното с. Тартамуш, дн. Брястово, на 7 км. от Балчик през 1925 г.** и по идея на майка си Вера кръстена на латинското Виктория, вместо древното българско Вида, което Румънската власт по онова време (през 1925 г.) не позволила.

  Виктория кръстоса очите на сватбарите по-миналото лято на луксозната гощавка в Двореца край Балчик по повод сродяването на два рода, където присъстваше и моя милост с приятел от детските ни години. Като запита какви се явяваме на булкята и младоженика актьорът от Варненския драматичен театър Любомир Боянов, който се грижеше за ритуала на български и английски, ухилен до ушите, рапортувах: "Какво ли, правим калабалък", и човекът тутакси ме разбра. остави ни на мира с връстника. А се чувствах окрилен, като гледах щастлив правнучката какви ги върши, кълчоти се и прави муцунки и клоунски жестове на своенравно седемгодишно момиченце, та се обърнах към приятеля от детските години: "Това момиченце е семе от Дяволския ни пазарджишки род***".

  В първи и втори клас на основното пловдивско училище Виктория, по думите на баба й, водела люти схватки с другите ученици в класа, докато си извоюва роля на тартор, демек – лидер в белите и учението. На майка си заявила в осмата си година: "Мамо, смятам да се грижа за теб и трябва да ме слушаш". На деветия й рожден ден поканила любимите си четири приятелки и внучката ги оставила сами да празнуват. Като се върнала угрижена какво ли безредие ще открие в новичкия си апартамент, внучката Невена била изненадана от хола – почистен, подреден и ни едно петънце или боклуче по пода, посудата – измита, подсушена. Младата госпожица и домакиня строила приятелките си всичко в стаята да подредят, както го намерили. 

  Седнал съм завчера в заведение на веригата "Хепи" – аз пишещият прадядо в 78-ата си година, двете ми дъщери Вера и Надя и внучката Невена – редник в армията ни, и мълчаливо слушам моите три дами как си клюкарят по женски за техни си работи. За щурата ми правнучка като се отвори дума, майка й ей това рече: "Колкото и странно, моята Вики все още вярва в Дядо Коледа. Написа му тайно от мен писмо с препоръки какво чака да й отговори, като строго ми разпореди да не й отварям писмото. Ама как да разбера какво иска, та да й го купя! Отварям и чета: "Мили Дядо Коледа! Знам, че всичко можеш. Затова искам никой от нас да не се разболява и да умира, да живеем вечно. И нека да сме наясно с теб – не приемам откази!"

   Боже мой, какво поколение българчета се задава на хоризонта! 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 29 dec. 2024

Илюстрации:

- Правнучката Виктория на 9-ия си рожден ден.

- Виктория в самия край на тази учебна година.

___

* Коренът на Борис Ненков Ангелов (4.авг.1900-26 авг. 1972), известен като Борис Дявола, поради лютия си нрав в Пазарджик, е от селището Калутерово. Описани са жителите му от Захаарий Стоянов в "Записки по българските въстания" на стр.272-273, вж. изданието от.1983 г. 

** Тартамуш някога било турско селище, за което свидетелствуваше тревясалото турско грробище по веме,когато в близкото село Гурково бях даскал по български, руски и френски през учебната 1972/73 г. Турците побягнали, а тук се заселили бългяри, предимно от Котел и изкупили турските чифлици и имоти. 

***  Дядо ми Борис Дявола е единстен внук на боец от Хвърковатата чета на Бенковски – Ненко Керемидов, ранен в сражение с башибозука от околните турски махали, замъкнат полумъртъв сред мегдана, където за назидание пред местното християнското население ритуално го заклали. Има днес голяма паметна плоча там, където сред загинали четници под № 14 е името на по-големия му брат Георги, Ненко е най-малкият от заможен род, записан под № 19. Имали солидна керемидарна, та оттам е фамилното име. Девет деца: петима братя и четири сестри, между чиито имена са имена, като Кула и Вида, което е същиското име на добруджанката от село Тригорци със старо турско име Джеферлий ючорман, което ще рече "Трите гори на Джефер". Родът, по сведение на проф. Иван Бешевлиев, се заселил от разграбеното Велико Търново по горното течение на Тополница между останките от 19 древни тракийски могили. Името "Калугерово" не е променяно половин хилядолетие (485 г.) Османско "присъствие", което говори, че са били заможни българи от старата Българска столица. Керемидовият род е сред четирите първи рода, основали селището. Бел.м., tisss.