ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1663.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1663.)

  Докато съквартирантът, петокурсникът Богдан от Перник любеше евентуалната си бъдеща годеница в квартирата ни за трима, микробиологът Пешо от град Кубрат си бе в родния кът, а аз зъзнех във входа на пететажния жилищен блок срещу обителта ни, до каците с кисело зеле у замогнали се шопи на ул. "Георги Гачев" № 20, в софийския квартал Герена, вперил зъркели в очакване кога прозорецът на мазето милостиво ще се отвори широко и светналата 40-ватова крушка ще ми даде знак, че вече мога да се прибирам, да се пъхна премръзнал в студентското си легло. Кому да разправям, че за мен това е Герена – раят на прасета и кокошки, ровещи из купчините боклук, сгурия и шетащи плешиви угоени плъхове в коритото на канал с помийната слузеста вода, зад който денонощно тракаха машини на мърляв предачен цех. В късната есен, из цялата зима по раздрънканото радио на Богдан, който чудно ми напомняше актьора Марчело Мастрояни, вяртяха любимия ми хит на Адриано Челентано "Светът в ми-септима" и нощем си мечтаех за светлото бъдеще, което ме очаква. – Аноним (1947)

  Вера Минкова: – Е, не е чак толкова гадна София!

  21 dec. 2014 

ЩО Е ПОЕЗИЯ, АЛЬО-ОУ, ХЕНРИ!*

За ценителите на замъци от словесна плява

  Някога поетът Валери Петров (1920-2014) се оплака, че докато кротичко плажуващите наоколо му се изтягали блажено на пясъка, лежейки посред тях, поетът си измъчвал ума в търсене на по-точна метафора на какво му мяза морето. Тъй че и известни поети понякога си бият тъпи шеги; между другото, себе си иронизират, ебават се, изречено на хъшлашки жаргон от бедняшките махали на моя роден Пловдив. Очевидно настанаха пищните чалгаджийски времена поетите отново да си се затворят в оня прословут замък от слонова кост с полюшващи се като прани бабини гащи пембяни знамена и вимпели на честта и фукнята. Споделеното от поета Петров бе човеколюбиво изразено между спотаени въздишки на застарялото сърце по изгубената преди години девственост, съпътствани от едва обуздани сълзи, сополи и женствени хлипове по Дионисиевски вакханалии. И това бе човеколюбив израз, един вид коленичене пред човешката ни природа, пред олтара на бесовете своего рода опит за извисяване на духа.

   Салваторе Куазимодо (1901-1968), например писа с печал и възхита... 

                     Човек е сам върху сърцето на земята,

                     пронизан от едничък слънчев лъч:

                     и ненадейно пада вечерта.

  А от друга страна, романтичният роман "Лолита" на руснака Владимир Набоков (1899-1977), си позволяваше кощунствено за човек на изкуството изискано да представи, бих казал, педофилията като съвършен сюжет за платоничната любов. И сега явно заничаме към време, когато Поезията дотам се завря в себе си, в собствените си тъмни ъгли и подземия, че на воля да се любува на гроздове от метафори, които сладки плодове само елитният, обзаведен с висока култура и вкус изискан читател ще разбере.

  Та питам, само питам, нищо лично: за кого твори Поетът? За огромната маса простосмъртни, които едва ли се досещат какви велики откровения им съобщава Поетът, или за тесен кръг професионалисти и оценители на най-новите тенденции извън класическата конфекция? За илюстрация на мои лични пристрастия обръщам се към нещо, изкрещяно с автентичния глас от клошаря непукист за литературни свахи и говеда Чарлз Буковски (1920-1994), което въпреки и в стих, но без предвземка, без така страстно обичаните модни финтифлюшки обобщава:

Хенри,

нещата като че ли

наистина нямат

значение:

останалото е просто

нищожно количество

болка и

пулсиращи

пишещи

пръсти.

 По-леко смилаемо за огромна множество човеци едва ли е изричано в наши дни. Или може би Сафо (VІІ-VІ век пр. Христа):

                      Някои казват: конницата, други: пехотата, трети:
                      флотът е най-прекрасното нещо на тая земя.
                      А аз ви казвам: най-прекрасно е това,
                      което обичаме.

                      И не е трудно да го обясниш на всекиго…

      2014 г., Апостолова (1945) връчва награди за поезия

   

  Юбилейната награда за поета Васил Балев*

 Из творчеството на Аля Балев (1968) 

РЕПЛИКА 2013 Август; да се случи нещо изведнъж е невъзможно (през останалото време – също). Пред президенството японските туристи, тези орхидеи сред дърветата на София, снимат като в снимка. Няма никой в жегата; дори отслабналото, мръсно знаме не разхлажда. Само двойка лястовици кръжат с истерия покрай фонтана, където се варят яйцата им – но това е стилистична грешка: малките са сигурно добре в гнездото, сигурно ги хранят и мухите бързо се стопяват в тях като снежинки. Заякват малките! – съвсем непроницаеми за скуката, за ропота, гнева: съвсем непроницаемо е всичко... Един човек в полусъзнание излиза от подлеза с тракийските останки, но си говори сам на себе си – на друг не казва.

                                                      ***

Но тогава отново си спомням за теб
светът се превръща в мое тяло и чувство
предметите придобиват нравственост
дъждът се огъва във ветровитото огледало
и тогава столът до мен
става висша добродетел на дървесината си
а уискито трепти като червено листо в моята чаша
Аз не мога да понеса нищо без теб
тежестта на света ме сломява – Ти
си единственият начин нещата да бъдат
подредени поравно – както прахта
по крилете на пеперуда

Само така мога да вляза във всяка вещ
за да сияя с тържествената й структура
да видя дървото с прибрани криле
как мъти сърцето си бяло
Съвсем скоро нито една твоя черта
няма да остане в паметта ми
но обширното чувство за теб ще пасне точно със света
ще бъда цял и завършен

Тази сутрин видях двама влюбени в парка
гледаха кос който вади с клюн от земята
техните устни
но сега не виждам нищо скръбно в това това ме разсмива
защото същинската любов идва след любовта
сега светът придобива твоите признаци
и ние си принадлежим
аз минавам през Времето сам като дим
с разкъсното си от вятъра тяло
и чувството че те губя с такъв размах
все повече

ме приближава до теб
а това не може
да се сравни
с нищо
друго**

ДВАЙСЕТ ВЕКА ПО-КЪСНО

3 пъти бях тъжен днес

(имат право древните: след полов акт човек скърби)

но взех студена вана току-що и изпреварвам забележката ти:

Да, разбира се, внимавам от твърде много чувства

да не загубя чувството за хумор

Но да оставим леките шеги: все пак отдавна

нямаш вест от мен

Тук заесенява

свлича се шумът на Сиракуза, укротен в листата

а голите дървета придават на пространството безпаметност

Каква умора

какъв сезон, придърпван тайно от подводното олово на рибарите

Но да оставим и пейзажа: за друго е писмото

Трябва да ти кажа истината: твоят ученик е лоен скръбльо

заряза всички упражнения, по цели дни не става от леглото

гледа тъпи филми, изнежва се с депресии

Как мразя този град, Анеций

(а няма друг според класиците)

и става още по-противен, че не откривам сили

да го видя другояче

Навсякъде амбиция, повтаряща се глупост, но го казвам

като извинение

Аз просто обвинявам другите

отричам другите от страх, униние, дребнавост

Например тази нощ сънувах

че лежа в уютна дупка, невидим за света

но изведнъж подплашен заек се укри при мен. Мръсният му заек

от благодарност ме целуна

а моята уста се сцепи от недоумение

Имах заешка уста! Събудих се с огромен херпес

и само от това беснях до обед

Но да оставим херпеса: за друго е писмото

искам да ти кажа, че напускам най-тържествено

стоическата школа

Не мога повече, не е за мен, прости ми

И понеже съм загубил вкус към плътски удоволствия (поне до утре)

и понеже ме мързи да проявя амбиция за нещо

аз ще живея с чужди подаяния, ще чакам най-смирено да умра

Единствената ми утеха е

да ме забравят бързо

а предвид хилядолетните човешки нрави: ще ме забравят още днес

това от теб съм го научил

КОЛАНЪТ НА БАЩА МИ

Само се пристягам: куфар-плът. Само се приготвям –

вдигам се на пръсти, изпъвам сухожилия: като чадър

от кожа се разтварям-и-затварям. Оглеждам се нагоре,

слушам самолет, изпълнен с ангели от камък. Говоря

развален латински... Силно се пристягам. С олющената

катарама (символ на съдбата ми) съм закопчан в нощта.

Сияя. От Теб за Теб сияя. И – като коси пред огледалото

си реша миглите от чувства... От години се пристягам.

Постоянно се тревожа от години. Ти се бавиш. А нали

е невъзможно да се е случило по пътя нещо, като самият

Ти си път? Много Те очаквам, но сега – преди да се

превърна в статуя, ще се разходя вън. Ще върна лекотата

си. И с възхищение ще гледам самолетите Ти: тези

прелитащи елхи, под светлините на които в Твое име се

събират хората... С едно движение ще се изгубя между хората;

и в постоянната възможност да се нараним ще Те потърся.

ПОНЕДЕЛНИК

пуших. И

се взирах цял следобед в езерото с бавни лилии

при мен дойде един човек, продаде ми съмнителен часовник

затова го подарих на свраките

КРИТ

Тя е почти на 40, 100, 9000, 8

на съседната маса малко момиченце

малка принцеса която си ляга върху много дюшеци

върху много културни пластове

но отново настръхва зърното отдолу

мъх на майчиност има по китките

обича дъвчащи сърца – и

игри в телефона си

Бих искал да блесна

„Клишето

е лабиринт без стени

който поглъща милиони туристи годишно”

но го казвам наум

Тя би се изсмяла

с развалени от времето зъби

маранята над нея (на мазни квадрати)

напомня за древна мозайка. Лъчът

се пречупва през пола й

Тя живее в хотели

и нейните нови родители я пазят ревниво.

А мен – толкова сам и космат

властите биха прибрали веднага

ако я гледам по-дълго

И сега си отива

да си учи уроците

Всяка сутрин без нея трепти като езеро

там се оглежда

една тъжна позната муцуна

докоснеш ли неин предмет

се пълниш с олово. Но в мислите

ти предпочиташ да бъдеш

вместо неин любовник – баща

за да остане по-дълго

Ще я отгледаш ли в себе си?***

Стефан Цанев (1936):  

 – Стихотворенията на Васил Балев трябва да се четат под микроскоп – колкото по се взираш в тях, толкова повече метафори и значения откриваш; те са толкова сгъстени, сякаш във всеки стих са компресирани десет стиха и тътнат от концентрираната в тях енергия.

Георги Борисов (1950): 

       – Поезията за В. Балев е не средство да демонстрира тънък поетичен слух и култура, а начин да създаде собствена естетика, според която заниманието с думи често е дълбоко безполезно – дори срамно. Новата му книга, скромно озаглавена „Стихотворения“, е безупречна сплав между традиция и новаторство; неговият свободен стих е не само литературоведски термин, а действително свободен, защото е стъпил здраво върху класиката и не се разпада при всеки повей на вятъра. 

Елин Рахнев (1968):       

       – Страници, които те карат да се родиш отново.****

НА ГЛУПАЦИ ЛИ НИ ПРАВЯТ, ИЛИ НАИСТИНА СЕ Е ПОЯВИЛ ГЕНИЙ?

Пловдив – европейска столица на културата

Plovdiv, edited on 7 noe. 2024

Илюстрации:

- Лицемерието вместо изкуство...

- Поетът клошар Чарлз Буковски.

___

* Юбилейната награда „Иван Николов“ за господин поета Васил Балев, вж. http://clubz.bg/12153-iubilejnata_nagrada_%E2%80%9Eivan_nikolov%E2%80%9C_za_poeta_vasil_balev

** Из „Стихотворения”, вж. http://www.litclub.bg/library/nbpr/vasilbalev/poems2014.html

*** Единствената ми утеха е да ме забравят бързо... Из новата книга „Стихотворения“ на Васил Балев, вж.  http://www.fakel.bg/index.php?t=3997

**** Премиера на "Стихотворения" от В. Балев с участието на Стефан Цанев и Елин Рахнев, вж.  http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=20308&sid=4 и http://www.kultura.bg/bg/article/view/18377

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1662.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1662.)

  Докато съквартирантът петокурсникът Богдан от Перник се любеше с евентуалната си бъдеща годеница в квартирата ни за трима, микробиологът Пешо от Кубрат си бе в родния град, аз зъзнех във входа на пететажния жилищен блок срещу обителта ни до каците с кисело зеле у позамогнали се шопи на ул. "Георги Гачев" № 20, в софийския квартал Герена, вперил зъркели в очакване кога най-сетне прозорецът на мазенцето широко ще се отвори и светналата мижава лампа ще ми даде знак, че мога вече да се прибирам, да се пъхна премръзнал в студентското си легло. Кому ли да разправя, че за мен това е Герена, Столица на прасетата и кокошките, ровещи из купчините боклук, сгурия и шетащи наоколо плешиви тлъсти плъхове в коритото на канала с помийната слузеста вода, зад който канал денонощно тракаха машини на мърляв предачен цех. В късната есен и цялата зима по радиото на Богдан от Перник, който някак ми мязаше на актьора Марчело Мастрояни, често пускаха любимия ми хит на Адриано Челентано "Светът в ми-септима" и нощем си мечтаех за светлото бъдеще. – Аноним (1947)

  Вера Минкова: – Е, не е чак толкова гадна София!

  24 dec. 1990

СОФИЯ, МОЯ ЛЮБОВ!*

  Израснал съм в софийския квартал Орландовци, до квартал Хаджи Димитър; дели ги жп-линия... Родителите ми строиха къща, това си спомням от най-ранното детство. Имаше три-четири къщи, бедняшки нивички, зеленчукови градини. Имаше там някаква комшийска мобилизация да ни помагат. Родителите ми всичко вършеха с ръцете си... Живеехме в Перник и всеки ден след работа пътуваха до София – да строят. Бил съм осем-деветгодишен, събирахме се да играем в едно необятно пространство помежду градините зад къщата, в занемарена част, където си имахме игрище. Не, нямаше нищо необичайно. Бе спокойно, нищо особено не се случва... Мизерията на хората наоколо беше еднаква. Всички мечтаеха да имат своя къща... Най-често ритахме топка. Бяхме или от "Левски", или от ЦСКА. Около 1967-1968 година улиците бяха в кал до шия, без тротоари. На половин километър бе жп-линията, там си е и сега, служи да маневрират локомотивите на товарна гара Подуяне. Отвъд линията беше сметището – върховно удоволствие за нас, хлапетата от махалата, да ровим из боклуците, а после всеки да се хвали с богатства, които е изровил. Помня, по онова време доста възрастен народ също ровеше из това сметище – събираха стари железа, хартии, пластмасов отпадък. Всичко тук си беше обвито от лют смрадлив дим и създаваше някаква необикновена, апокалиптична картина.

  Наблизо са гробищата. И те също бяха обект за нашите развлечения. Нощно време шетахме из тях: да докажем колко сме храбри... Когато вече сме ходели на училище, за първия учебен ден или за друг някой официален празник – 1 май, 24 май, 8 март, 9 септември или 7 ноември, събирахме цветята от гробищата и ги носехме за украса на нашето 58-о основно училище "Сергей Румянцев". Наблизо – пак в този район, е ТЕЦ "София". Имаше там плувен басейн и ние ходехме там да се къпем, а пазачите все ни гонеха. От десетгодишен тренирах борба в "Локомотив", цели две години. После към година и половина се занимавах с лека атлетика и плуване в "Левски" и в ЦСКА. Една година активно тренирах и с юношеския футболен отбор на "Славия". Минало!

  Беше ми любопитно да ходя с другите хлапета да заничаме как погребват умрелите. Кой знае защо сме го правили! Всяка есен от училището ни караха да събираме диви кестени. И естествено пак шетахме из гробищата – този път за конски кестени. Гонеха ни и оттам, но пак се вмъквахме. Че къде да отидем! Тези картини дотук вероятно ще са укрепили у мен мечтата за големия чист град. Имал съм комплекси; например – как да заведа приятелите си от центъра на София по онези кални и непочистени улици до нашата къща. По-възрастните от нашата уличка – тя изобщо си нямаше име, казваха й "Новооткрита трета", после стана "Улица 477", сега също е с номер – води се "273-а" – та възрастните край нас се прехранваха с две професии: ако не милиционер, ватман/контрольор в софийския градски транспорт. И синовете им – мои връстници, станаха шофьори в градския транспорт, бачкьори в строителството или таксиметърджии.

  Улицата ни си бе баш скандалджийска. Преобладаваха т.нар. "огойци" (от село Огоя, Софийско), имахме и от село Локорско. Само ние, дето дойдохме от Перник, станахме перничаните. Къщите ни бяха едноетажни, със занемарени дворчета, в които всеки си сееше всякакъв зарзават, като за себе си. Вечерно време мъжете се събираха в някое от дворчетата и пиеха гроздова, мастика, бира... Ечеше на поразия до късните часове креслива сръбска кръчмарска музика.

  Срещу нас живееше диво семейство, бащата бе милиционер. Пиеше много. Няколко пъти прави опити да се самоубие, веднъж – помня, със сода каустик... Защо, за какво, кой да го знае! Училището не беше на почит в махалата. Сред нас беше гордост да си слаб ученик, да си с куп неизвинени отсъствия, повтарач или да имаш поправителен изпит. Учителите в тази среда възприемахме твърде особено. Имах съученик, помня, когато се прибирахме от някаква там празнична манифестация, напсува лошо една от учителките. Бе възрастна женица. Гледахме го, като да беше герой. Не го изключиха. Понеже съм бил нещо като лидер, учех се, пък и ми вървеше с уроците, заедно с още двама съученици трябваше в часа на същата напсувана (все едно идиотът публично я беше онодил) даскалица, да го изпедепсаме пред класа и той най-тържествено да й се извини. Голямо густо!

  До центъра в София самостоятелно до 13-14-годишна възраст почти не съм ходил. Бил съм, ама групово – за манифестация, било за колективно посещение от училище на кино или на цирк. Махленският герой бе чешит, по прякор Мекси. Беше три-четири години по-голям от нас, авторитетът му се дължеше на силата му. Умееше да се бие, все си търсеше някой маляк, да го напердаши. Мекси рано се ожени и замина някъде, изгуби се като игла в купа сено. Изобщо, тези хора тук се раждаха, живееха и умираха безлични. Смъртта сякаш винаги е била между нас, редом с нас. Помня, един го убиха по време на лов. Помня писъците на близките му. На един 24 май комшията, бая пиян, беше паднал покрай кочината с прасето. Откарахме го с баща ми и още един съсед до "Пирогов". И в "Пирогов" установиха, че сме го закарали вече изстинал, мъртъв.

  Другата София за себе си започнах да откривам, когато вече бях ученик в техникум "Вилхелм Пик" – доста престижно училище. Били сме луди по състава "Пинк Флойд" и по автомобили. В София имаше няколко заведения, където се събираше по-отбран свят. Едно от тези заведения бе "Варшава" в парка Заимов. Ние от крайните квартали сме се шашвали от добре облечените пилеещи пари тежкари. На мястото на днешното НДК-а бе градинката, която наричахме "Монте Карло". Големият шаш бе там. Въртеше се търговия с дрешки, патъци, злато, чейндж. Идеха с мощните си мотоциклети разни мамини синчета. Навъртаха се и лъскави мацета. Кой ги обличаше, кой ли им даваше парички, кой купуваше бижутата и дрешките на наклепаните до уши едва прохождащи в занаята курвенца? Мистерия! "Магурата" и "Краваят"... "Магурата" беше (и още си е) територия на т.нар. "попери" – глупендери, които се държат аристократски надменно, винаги са шик облечени, обаче не от нашите магазини с дрехи конфекция, ами момци и момиченца, разполагащи с валута и със скъпи мотоциклети и автомобили. Наред с тузарските рожби "Краваят" събираше и събра наследниците на онези от по-старото "Монте Карло" – разни пънкари, рокери, не по-малко паралии, нагли, демонстриращи пренебрежение към фасона на поперите. Когато са ставали кървави сбивания между двете групи софийски копелета и чейнжъджии тарикати, те винаги са почвали оттук.

  Властта, партията-ръководителка, социализмът – то нищо не значеше, и не значи за тези утайки. Не че бяха против, но точно тук се отричаха и се отричат тези страховити за обикновения българин понятия. Публична тайна беше (и пак е), че това са рожбите на заможни родители с висок пост в държавната и партийната йерархия. Носеха се, и пак се носят легенди за синчетата на могъщи "хора на деня" в държавата. Например, как Калата – синчето на Милко Балев, влетял с новичък мотоциклет в заведението. Из цяла София с години се разнасяха пиянските истории на тези мамини чешити с разни леки момичета курвета, които сами им се навираха в ръцете.

  Разбира се, че си мечтаехме да сме богати, известни, уважавани. А тези тъпаци бяха и са си останали лекета, въпреки че ние – от крайните махали, им завиждахме. Питам се: Къде са те сега? А ние?... Остана ни една едничка България, разнебитена, унизена. И после, коя е истинската София! Сега всички станаха политици. И София се напълни с политика. А приятелите ми от бедняшкия квартал? Мисля, че изчакват, още не знаят как ще е по-нататък. Защото в този живот винаги досега все е имало някой, дето да ни напътства, да ни сочи "единствено верния път", да ни е "вожд", "любим ръководител на нацията". Това е трагедията ни, не толкова заради материалната разруха, а заради духовната нищета, в която да си обичаш отечеството, да работиш за България е една невъзможна сред наглите мекерета** на чуждата власт илюзия и непоносима болка.

  Инж. Емил Милев, записал: tisss

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 3 uli 2023

Илюстрации:

- Принцът на "фупава" София.

- У дома с мъничката моя Вера.

–––

* Текстът е на стр. 4-5 в последния, преди да се принудя да го закрия – 19 брой от 8 януари 1991 г., на политическия вестник "Демократическо знаме", който част от депутатите VII Велико народно събрание наричаха "Хубавото Знаме". Докато нашите две дами се суетяха около подредбата на коледната трапеза в хола, двамата с инж. Емил Милев седнахме на чаша уиски в кухничката и за около час се получи ей този спомен на тогавашния ми приятел от София. 

** Послеслов към предишния текст по темата "София и софиянци". 

Неделя, 21:16 ч.

Вера: – Разказът е хубав, точен, защото съм ги изживяла тези събития, но не мога да разбера защо в този разказ, който ще остане за следващите поколения като история на България, има толкоз злъч към София. Тя се предава на младежите, които го четат.

Jores: – Познавам София от ранните си детски години, когато четвъртият от петимата харманлийски братя Бояджиеви живееше със семейството си и 82-годишната майка на баща ми и чичовците ми в комуналка от 1955-1957 г. на улица "Емануил Васкидович" № 40 край Орханийско (Ботевградско) шосе отвъд Подуенския жп-надлез. Тази София ми е близка на сърце, госпожо, защото според мен е автентичната, т.е. истинската София на нормалните хора. На снобската София няма какво да й харесвам.

Вера: – Не смятам, че Пловдив е по-малко снобски град от София!

Jores: – Съгласен. Снобите в Пловдив са по-нагли и от софийските сноби. Този хубавец на мама, роденото през 1970 г. синче Манол Пейков на партийния секретар на БКП за работещите в пловдивски всекидневник "Отечествен глас" Костадин Чонов (1935-2916) го гласят за кмет на Пловдив. Обявиха го вече тържествено за "Мъж на годината". Вж. https://www.marica.bg/balgariq/obshtestvo/manol-peykov-stana-maj-na-godinata

Вера: – Не знам защо ми го изпрати(хте)? Не съм му фен.

Jores: – Илюстрация (да изясня) що е нагъл пловдивски сноб.

Вера: – Видяхме че може и да се бие!

Jores: – Ами не, само си търси белята. Това е типичният герой на новото време, самозванец от Пловдив. Син на някогашния партиен секретар на вестникарите от "Отечествен глас" Костадин Чонов (1936-2007) и Божана Апостолова (1945), поетеса и собственик на Издателство "Жанет 45" – носителка на престижното отличие Орден "Стара планина" I степен за издателска дейност и пр. след Десети ноември 1989 г.  

Вера: – Този разказ кога е писан? (...) Това, че не ми отговаряш на елементарния въпрос, да го свързвам ли с отношението ти към софиянци или с късния час?

Понеделник, 7:10 ч.

Jores: – Доспи ли ми се, изключвам. Отговорът на въпроса ти кога е писан "разказът"... 1. Не е разказ, а друг, публицистичен жанр. 2. Най-горе в текста е датата, когато е писан (17.XI.1998). Бел.м., tisss.