ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1656.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1656.)

 И предадох сърцето си, за да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има и много досада, а който увеличава знание, увеличава печал. – Еклисиаст*

  27 fev. 1997

МЕЛОДИИТЕ НА ДИНО*

  Ще ви издам една тайна – мелодиите. Те се появяват някъде дълбоко у мен и ме изпълват със светлина като голяма черква. И всичко започва да трепти, да запява, гърлото ми пресъхва, и ако ме срещнете в такъв момент, не ви познавам, нищо не бих казал, защото очите ми са затворени за този свят, за вас и другите тук наоколо.
Когато открай-докрай ме изпълни мелодията, изпитвам най-сладко блаженство, на Седмото небе съм и всички човеци с техните грижи, с техните лични радости са ми чужди... защото – независим от света и себе си, политам нагоре-нагоре, над всички, над всичко тук долу и целият звънтя и пея. А те не могат да се чуват. Чувствам ги у мен и не съм сигурен къде ги чувствам. Появяват се толкова рядко, но живеенето в материалния свят е нещо прекалено заето с личните си загуби, победи и радости.

  Когато умря Дино, поне седмица след смъртта му си наложих да съм добър и мил. Ставах преди всички у дома, измивах се тихо в банята и излизах навън. Опитвах се никого да не безпокоя, светът да не ме забелязва. На тролейбусната спирка си стоях мирно и кротко, обърнат към себе си; и не се взирах в очите на хората, както правех преди, но гледах право напред, като се стараех да мисля безобидни неща, например, как добре му стои папийонката на онзи приятен мъж с кожената чиновническа чанта.

  Всяка сутрин тролеят ме изсипваше на едно и също място – градската Чифте баня, постройка от ХV. Оттук поемах по пътя си през града. А пътят ми не бе сложен: най-напред преминаваше през телефонната кабинка вдясно от Тунела под Трихълмието. Влизам, вдигам телефонната слушалка, набирам напосоки шест цифри, и когато мъж или жена отсреща се обажда: "Ало, кой е на телефона?" – казвам: Смилете се, моля! Дино умря". В най-добрия случай чувах гласа на възрастен човек: "Бог да го прости!" – но аз никога не съм бил набожен, не вярвам, че Господ съществува, и отговорът ме натъжаваше още повече. Такъв отговор е като сламката, за която се лови удавникът в бурния водовъртеж, знаем, че въпреки усилията си, удавникът все пак ще се удави, той затова е удавник; но си е сантиментален онзи момент, когато обреченият посяга обнадежден и възрадван към нещо, което изобщо го няма в света.

   И тъй, хората до един (с изключение на някое старче) ми се дразнеха, заканваха се, обиждаха ме с фрази, които трябваше да ми докажат колко не ги вълнува моята мъка, колко малко се интересуват кой страда в объркания материален свят, проклинаха ме. Така че ругатни и клетви в този непознат за страничен човек град съпровождат моите мелодии от най-ранно детство. Втората сутрин някакъв грубиян ми крещя: "Върви по дяволите с твоя мъртвец! Предстои дербито "Левски-ЦСКА" и не ме интересува нищо друго". На четвъртата утрин много унил женски глас ми рече: "Защо настояваш и ние да страдаме? Имам две дечица. Не ни безпокой, моля ти се. Достатъчно грижи си има всеки от нас, достатъчно болка. Повече не безпокой хората".

  И аз понасях в себе си тъгата по Дино. Вървях по тротоара с надвисналата над него гъста, непрогледна мъгла. И ми беше чоглаво. Чувствах се в плен на болезнена тъга и световна печал. Беше ужасно, понеже мисълта за един мъртвец е нищо в сравнение с мисълта за живите. А те ме заобикаляха от всички страни. Вървяха с мен задъхани по улиците, изпреварваха ме, избутваха ме настрани от пътя си в някоя локва, без да се извинят, без да ме забележат. Толкова съсредоточени в своя мираж, в някоя своя особено важна цел и смахната идея! Сблъскваха се на някой ъгъл, със зъби, с нокти и лакти воюваха помежду си. Случваше се често понякога да ги гледам как се налагат първо с думи, после с ритници, с юмруци и камъни. Повечето опиянени и запъхтени, потни, завладени от своята, според тях съвършена идея, пресичаха срещу червените светлини на светофара. Леките коли, тежките камиони и автобуси със свистене и със занасяне на колелата върху влажния асфалт заковаваха муцуна насреща им. Глупаво си рискуваха живота за фантастична глупост, само понеже фантастичната глупост ще накара съседът да се пука от завист. Да-а, повечето рискуваха мизерния си животец с всяка непредпазлива стъпка, но бяха доверчиви и вярваха, че Бог бди специално над тях, че Ангел Спасител е разперил красивите си могъщи крила, та и не мислеха колко рязко може да приключи това невероятно посредствено шоу животът.

  Тук никой не мислеше защо сме на този свят. Може би единствен виждах как цялото това множество с хилядите си уста и бели дробове пъшка в тролея, мърмори, окайва се, гневи се, хленчи. Докато очаква да докарат днешния вестник или чуе последните новини по радиото, бърза да грабне нещо преди всеки друг, ще си строши нозете да препуска, само и само да докопа трошица власт, богатство, слава преди врабците. И тича като внезапно смахнат. И защо тича? Закъде се е забързало това множество! Но тъгата по Дино не ми позволяваше да мисля повече за тези неща; принуждаваше ме да треперя от жал и страх. Времето на живота си разделих на две: Слънчево детство до смъртта на Дино и Ерата на мъглите след като Дино си отиде.

  Когато съм се появил на белия свят, Дино вече бил възмъжал физически и вече го наричали мъж. Вземал ме на ръце, разглеждал ме като твърде крехка и чуплива вещ, опитвал да открие приличаме ли си. До това време успял да преживее една война и да започне втора – войната за моя и неговия живот. От първата – Голямата война, се отървал с някои драскотини по кожата на душата и куп от спомени за любов и страх, които ми разказваше понякога нощем, след настояване и обещания от моя страна да съм послушен син, такъв син, какъвто светът досега не е виждал.

 Та ето една от тези ужасяващи истории.

 Велосипедният лекокартечен взвод на Дино бил изпратен да заеме позиция срещу известна с умението си да воюва безмилостно нацистка част. Късно вечер с двайсет леки картечници нашите посрещали врага край реката Драва и край селца с ей такива имена: Драва Чехи, Драва Соболч, Драва Полконя. Куршумите им светели досущ като поток Коледни фойерверки или като рояк от бързи светулки в дива гора. Докато сам да направи първите си няколко крачки, изскачайки от калния окоп, всеки от взвода се страхувал да не умре; в разгара на сражението обаче, когато наистина били избивани и наранявани от куршумите и снарядите на врага, когато наистина били разкъсвани и телата им разпарцалосвани от шрапнелите, страхът изчезнал. Да се чуди човек как у плахия допреди миг уплашен човек се буди разгневеният хищник, освирепял за кръв, ненаситен да убива всеки човек в немска униформа, оказал се пред очите му.

  Дино дотолкова се увлякъл да се придвижва все напред, че направил онова, което канцеларските плъхове в тила, онези романтични канцеларисти с по една, две и три звездички на пагоните описват с изпъчена гръд чрез израза "постигнахме пробив на локалния фронтови участък". Нямаше да ме има, ако не бил прикладът на леката му картечница "MGМ". Случаен куршум уцелил приклада на оръжието му, пръснал го на късчета, понеже немският куршум "дум-дум"е измислен все пак успешно да троши и раздробява човешки кости. Така започнало продължителното отстъпление на Дино, което никой от околните не усетил. Било си изтрезняване като свежо пролетно утро след нощ на тежко нощно пиянство.

  Малката война се оказала не по-малко опасна. Едва двегодишен, у мен се появило твърдото намерение да се отърва веднъж завинаги от пикливите пеленки и веднъж завинаги да престана да чувам как Дино се горещи, че ще ме изхвърли от прозореца, колко досадно и ревливо нещастно същество съм се оказал. Изживял съм май тогава мимолетния изблик на отчаяние у Дино от моята отлична посредственост, докато той, преболедувал между другото най-обикновена малария. Спасили сме се като по чудо. Впрочем, за миналото с Дино рядко говорехме. И не че сме се страхували! Простичко казано, ние с него твърде силно обичахме живота.

  Когато навърших първите си десет години, Дино ми издаде най-голямата си тайна: мелодиите. Ето как стана това! Той срещна една рядко хубава жена. Жената вероятно също го хареса, и за мен бе необяснимо защо двамата все потъваха в някоя гориста местност да си се любуват един на друг, да се прегръщат и целуват, да се галят сред полянките и песничките на щурците, сред лекия полъх от пеперудени крилца.

  Губеше се с онази жена дни и нощи. Отначало се правех, че нищо не забелязвам, но един ден ми стана непосилно да подтискам самолюбието си и му казах: или нея - или мен! Тогава, като помълча за известно време, за първи път ми спомена за мелодиите. Когато бил с Нея (присъствието й да съм бележел само с голяма буква по настояване на Дино). Та когато той бил с Нея, мелодиите зазвучавали и го изпълвали целия като черква, погледът му се отвръщал от дребните хорски грижи, той се издигал нависоко и все по-високо, като хлапак се радвал на дъжда, на дъгата и на вятъра, който рошел косите му, на облака, който плува в небето, което му се струвало бездънно, любувал се на земята, която му се откривала хем необятна, хем майчински ласкава със своите цветя, треви, храсти, насекоми, птици и влечуги. В такива моменти светел от щастие.
Опитах да го разбера, но когато го виждах с Нея, бягах от двамата и се криех в някой ъгъл на нашата изба, за да изплача пред мишленцата, които изпълзяваха от дупка в стената, личното си нещастие и космическа печал в самота.

  За бъдещето не говорехме. Дино никога не каза: "Това ще направя". Предпочиташе да върши нещо вместо да мечтае. Спомням си как веднъж ходихме на лов. Тръгнахме да трепем зайци, но край пенлив ручей съзряхме вълк и тогава Дино ми рече: "Убием ли вълка, ще сторим нещо добро за целия свят". Никой не ни беше учил как се убива вълк. Тръгвам си аз към вълка, като си придавам безразличен вид. Бях примамката и треперех от страх, Дино трябваше да стори по-лесното: да стреля, но трепереше като в пристъп на маларична треска. Противно на очакванията ни, вълкът подви опашка и избяга. "Не бил вълк, а куче" – усмихваше ми се Дино. Лицето му в онзи миг бе рязко очертано, мъжествено лице на храбър мъж. Това няма как да забравя.

  Той имаше и ловно куче. Двуцевката си държеше окачена над миндера в кухнята, а кучето му дремеше пред вратата върху проскубана ярешка кожа. Към това куче Дино беше милостив: носеше му храна от работническия им стол край Стария нов мост над Марица в Пловдив, с кокален гребен чат-пат му решеше козината и го наричаше Джон. Джон беше нормален сетер на големи бели и черни петна, аристократ сред глутница помияри. Единствената му слабост, предполагам – достойнство в очите на Дино, бе, че не лаеше, не джафкаше по крадците, по циганите зад оградата, лаеше много рядко с дебел дрезгав кучешки лай и обикновено дремеше умислен като елински философ.

  И така, един слънчев ден в разгара на лятото Дино реши да умре. Почти всичките ни познати и близки деликатно го подсещаха, че му е време да си ходи, така да се каже, да освободи място за друг някой с кървава силно сбръчкана кожа, току изскочил из майчината утроба утрешен юнак над юнаците, най-малкото герой с нагла усмивчица. И Дино стори това отпътуване нехайно и кротко, както бе направено всичко, от което се състоеше животът му. Събраха се неколцина приятели и близки. Настояваха да го погребем колкото се може по-бързо, за да не се вмирише трупът. Скръбта си е скръб, обаче има си природни закони, които не се съобразяват с нашите чувства! Ей това си говореха хората, но като негов син, не желаех така бързо да се разделя с Дино. Седях край трупа му и го гледах със синовна обич и тъга.

  Мина седмица. Мина месец, минаха два месеца. Трупът посивя и подпухна. Тогава се уплаших от него и казах на онези там, че е дошло времето да го погребем. И те го вдигнаха на ръце от сандъка, угасиха свещите, почистиха восъка от пода и отидоха да го погребват. А пък аз всеки път при излизане от цветните сънища тръгвах подир скромната катафалка самичък да го изпращам до Старото пловдивско гробище край булеварда, който води към Цариград. Вървях си в мъгливите предпролетни утрини, като се вслушвах в мелодиите, които ме изпълваха. Това обаче с всеки изминал ден, с всяка отшумяла седмица, с всеки отлитнал месец, с всяка отлитнала във вечността година вършех все по-рядко и по-рядко. Докато една утрин се разделих с мисълта да приличам на Дино. Започваха моите Малки войни.

Пловдив – столица на културата в Европа

Plovdiv, edIted on 17 oct. 2024

 Илюстрации:

- Балчик. Февруари 1972. Балчик. Пристанището.

- Ходенето по стари гробища не е здравословно.

____

* Под това заглавие в многотиражката (5 хил. екз. по 0,05 лв. броя) "Софийски университет" през 1969 г., когато главен редактор на вестника бе тогавашният доц. Симеон Хаджикосев, този текст е отпечатан при изричното условие авторът да избегне внушението, че сюжетът се отнася за социалистическа България. И се принудих да нарисувам графика, представяща млад мъж как говори от улична телефонна кабинка, над която се мъдри надпис на латиница "Теlephone". "Разказът ти е в стила на италианския кинематографичен неореализъм" – беше коментарът на Хаджикосев, който все пак намери начин такъв тип четиво да измами строгата цензура, бдяща за прояви на т.нар. идеологическа диверсия. 

Проф. Симеон Хаджикосев (1941-2020)

Вж. https://www.google.bg/search?q=%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD+%D1%85%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D1%81%D0%B5%D0%B2&oq=%D1%81%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD+%D1%85%D0%B0&aqs=chrome.1.69i57j0l5.4892j0j7&sourceid=chrome&ie=UTF-8 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1655.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1655.)

 И предадох сърцето си, за да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има и много досада, а който увеличава знание, увеличава печал. – Еклисиаст*

  27 fev. 1997

БАЙ ГРУЮ**

В памет на дядо ми Борис Дявола (4.VIII.1900-28.VIII.1972)* 

  – Световната любов ли? Ка-а-кви са тия глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов?! Едно време бех най-дивото в махалата. Оная песен чували ли сте я: "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха писали. Ей толчав здравеняк бях. По панаирите с пехливаните се надборвах. А корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха между нас. И жените... а-ах, жените!

  То беха други жени туй, наште съпруги. Ама то, да ти роди деца, като лист да трепка кога ще се върнеш, па ще ли се върнеш, че и на какъв хал ще се прибереш, то си беше едно на ръка. Таквиз ни беха те, нявгашните ни невести. Имаха ни страха и не че не са съскали и мърморили – че то има ли женско да не мърмори, съска и да не ти мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкарят, оназ ми ти жена мигом си подвива куйрука. Че знай ли те! Зер, нали ти си й царят-господарят, па и майка й си ти, и Светият синод.

  Говоря за фаталната жена, оназ, дето само като прошумоли покрай теб, и целият се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток таче те бий в кръста, омекват ти коленете и зъркелите ще ти изскокнат като у настъпана жаба. Такваз една е в състояние тъй да подлуди, да съсипе живота и на най-коравия мъжкар! За таквози ми ти женско войни са се водили, царства са се залагали само зарад изкушението да му се полюбуваш до насита, с мерак да я галиш таз сладка Божествена хубосия...

  Имах аз девет гърла вкъщи: четири щерки – все дребни дечурлига, и син гърчав, та крехък, двамина калфи, невяста, барабар с тъщата. Жена си я числях към инвентара. Купувал съм й, не че не съм й купувал: еще кожухче от драни котки, рокли бархетени, папуци атлазени, обаче ний с нея си бехме една плът, един живот, дето няма как да го делиш. Раздели ни обаче една женска. Фукнах се, братлета, и аз по чуждо.

  Ама па гиздава беше, мамицата й. Двайсетинагодишна хем, че и се не дава. Рипкаме подире й ний, три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пич-махала немахме по-кипра и по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и тати, братята й – цели бичета; а па то – писано яйце, научено да му угаждат, да се глези, да се кипри, и какъв ли дерт има освен да изкушава! Ама и по гръб не ляга пущиното. Изгори сума ти сърца. Двамина авери в чужбина забегнаха рани да ближат, па то пуста хубост, как се забравя?! Дяволицата ай тъй ги усукала по нея си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде дохаки. Всекиму ясно, за мен обаче не! И ме хвана амбицията. Най-верният ми авер Кире Ламбин пусна кепенците на дюкяна, запиля се ча-ак в Австралия овци да гледа, заряза ситни дечица и парализиран баща. И заради него, освен всичко друго, се заклех: Ай, кучко-о, ще ти дам да се разбереш!

  В онез луди-млади години биеше ме парата. Имах трийсетина декара плодна земя – бахчи, лозя, ябълкови градини, плюс два дюкяна стока, велосипедна работилница на пъпа на Пазарджик и друга една – на пъпа на Перущица. Велосипеди давах под наем: левче за час. Пара ми носеше таз мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп – все мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам. Ем пращя от сила, и не за пари, ами от пусти бяс, подир работа пак коноп чуках и у дома, насред двора. В тоз коноп се бях врастнал, три норми бичех кат същи хайгър, та ми лепнаха от онуй време прякор Борис Дявола: "Бъхта се като грешен дявол", зееха по мен. Ама як бех, ербап бех, окумуш бех, германците на Хитлер на крака ми идват, по петите ми вървят да ме кандърдисат грамофоните, електрическите им фенерчета, устните хармонички, и с шевните им машини да търгувам. А грамофонът и устната хармоничка беха мода.

  Къщата ми пълна с челяд, калфите покорни, ратаите – дресирани, имот имам, с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче туй от мен да го знайте: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си ще избягаш, но от орисията си няма как. Да ви разправя как й влязох в дирята на таз сърничка любава, как с дрънкулки и медени лакърдии я подмамвах сума време, как месеци лежах в драни агнешки кожи, дорде се оправя от юнашкия кьотек с онез двамата дзверове, братята й! С аверите се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до онзи миг ме радва, в ума ми само ей туй на – как й раздиплям шестте фусти една по една, косите й как разпилявам връз мене си, устните й как емен-емен с мерак до кръв ще заръфам, па инак нежно ги поемам като същинска нафора по Великден. Вдигнах палат на кьоше, седем спални и три балкона, с широка веранда откъм юг и лозница, за сянка посадена. В нейна чест го сторих, та по всяко време на деня и нащя да мога при нея да си се отбивам, кога ме връхлети мерак да я любя или ме подмами с меден гласец проклетницата проклета.

  И тя ме очакваше в таз къща-палат къпана, нагласенка. Кожата й – бархет, ненките й – мляко с какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам аз при нея със здравец зад ухо, и сред чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодови поляни. Дедо ми насред Калугерово на дръвник чалмалиите го клали, че чапкънин погубил, двамина чапкъни със секирчето през дере гонил. Едно е обаче джагали на дръвник да те колят, друго е сам да се кълцаш, хем и джигерят отвътре да те гори. И тя мойта стана една, мътна и кървава стана тя! Кой ли не ми идва акъл да ми дава! Родата ми трие сол на главата, жената хукна по врачки, току открия под възглавницата я заплетени срамни косми, я стрита суха конска фъшкия. По онуй време Хитлер обяви война на света, шумкарите ме връхлетяха и се криха в плевника под сламата да ги храня, джандари за оружие и бомби сайванта ми три пъти претършуваха, кобилката ми се ожреби, а руснаците на Сталин пак прецапаха Дунава и площадът на Пазарджик внезапно есенес сабахлем осъмна цял в кармъзъ байряци, аджамии ни зауправляваха държавата и от Царство България на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, властта построи сума ти концлагери, наблъска ги с кадърен, учен народ; мен ми конфискува бахчите, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с двата коня: кобилата Лишо и сурия пайтак Дорчо, работилницата с такъмите, дюкяна, шестнайсетте велосипеда, двете ми къщи, дет с ей тия две ръце съм ги строил...

  И ми върза ръцете Новата власт, всичко-всичко ми секвестира най-човеколюбивата под слънцето управия. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, невястата ми се сбръчка, състари се и забегна, щерките се изпоомъжиха, синът ми се запиля в странство и никой го не знай дека е сега, на чий чужд господар ръка целува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква. От Борис Дявола за калпавата ми орисия прекръстиха ме на Бай Грую, като анджък завалия. Имотецът ми се изниза както речен пясък из пръстите, всичко мое насреща ми застана, и на нищо вече се не надявам, в нищо вече не вярвам – ни в бога, ни в царя, ни в папата, нито в патриарха. Останаха ми само Папучкина и жребчето от кобилката Лишо, и аз пак, Господьо Боже мой, и аз пак щастлив, щастли-и-ив. Адски щастлив! Щот без любов кво щастие е то!

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 15 oct. 2024

___

* Еклисиаст е анонимен труд, вероятно писан през III век пр.н.е. Авторът се представя като син на Давид и цар на Йерусалим, т.е. Соломон, което датира ръкописа към X век пр.н.е. Книгата ни говори за смисъла на живота и за най-добрия начин животът да бъде изживян. Обявява всички човешки дела за суета, тъй като и мъдрите, и глупавите сме подвластни на смъртта и постиженията ни нетрайни. Еклисиаст определя разума за основа на добре преживения земен живот, ала в никакъв случай не приписва вечност на живота. Заради безсмислието на живота човек трябва да се любува на дребните радости от делничния живот, като любов, ядене, пиене, задоволство от труда и постиженията си. 

 https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BD%D0%B8%D0%B3%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%95%D0%BA%D0%BB%D0%B8%D1%81%D0%B8%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B0

** Бай Грую в някогашните бедняшки махалици на Пловдив кръщаваха завалия, комуто не спори в живота, в мешената табла и картите, понеже е прост и не съумява да се ориентира в действителността. Моят дядо, на когото посветих този донякъде измислен, донякъде основан върху действителните събития текст, обаче беше от онзи род българи – изчезващ при управлението на тарикати мизерници като Бойко Борисов, Росен Плевнелиев, нахални, па и цинични чешити като Делян Пеевски, лигавещия се Ути Бъчваров, циганчето Азис, дето се прави на турчин, мазните турски сериали, Софи Маринова, Николета Лозанова, Калайджиев Митко и съзвездие от професори-отродници в Софийския университет, автори на обновената  преиначена история на България, предназначена да промива акъла на младежта ни по указание и с парите на Джордж Сорос и висшата администрацията на световния Биг Брадър. 

 

Пена Папучкина, любовницата

  Проклет човек беше дядо ми Борис – баща на майка ми и правнук на заклания на дръвник на мегдана в Калугерово 36-годишен, тежко ранен Ангел от Хвърковатата чета на Бенковски. Май съм единственият от внуците му, който си го обича, както само хлапенце безусловно може да обича някой чешит, толкова серт и сербез, сирак израснал от 12-годишен, че баща му Ненко, моят прадядо – едничък син на клания Ангел, не се върнал от Балканската война, дето заминал доброволец, нагизден като младоженик, за да отмъщава за баща и майка, и там някъде в окопите край Мраморно море среща смъртта. А гроба му днес никой не знай. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1654.)

   ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1654.)

  Удушат ли хлапето у всекиго от нас, нататък е лесно да ни манипулират както им скимне в скапаните от възгордяване, лакомия и омраза мозъци! – Аноним (1947)

  21 uni 1998

ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА*

Почти по Макаренко

  Преди десетина дни, в последните минути на шестия учебен час Любка, приятелка на притеснителната Анелия от VІІІ-а, идва при мен: "Господине, а пък от чантата й на Анелия откраднали парите* за Прощалната ни вечер. Трийсет и две хиляди". После се оказа, че са шестнайсет хиляди, но това бяха общи пари, събирани от тях за празненството им при завършване на випуска тази година.

  В кого ли не се усъмнявах?! Целият, задружен до онзи момент VІІІ-а се накъса на групички: шушукат по ъглите, гледат се гузни с онзи все същия проклет въпрос: Кой ли ще да е крадецът? Та лека-полека, нали е казано: всяко чудо – за три дни, взех да свиквам с мисълта: Щом извън училище всякакъв род измамници, изнудвачи, престъпници политици и мародери припкат под носа на Полиция, Следствие, Прокуратура, Съд като палави щастливи козлета по зелена морава, що ли Училището да е застраховано срещу кражби? Такъв е животът, уви! Както рекъл старшината: "Животът е сураффф". Както изневярата: И в най-добрите семейства – тоже! 

  Възстановихме криво-ляво шестнайсетте хиляди и се постарах с моите хлапаци да забравя. А ето че днес... Тодор Спасов – синеок момчурляк с хубостта на момиче и лунички, излезе крадецът. По време на спортния ни полуден, с Тошко и сестричката му бяхме играли на федербал встрани от волейболното игрище; оттогава Тошко се навърта около учителското ми бюро в класната стая преди и след края на часа, все си намира повод да ми каже нещо мило, например: "Ах, господине!... Вие сте строг, обаче всъщност сте добър!" или "Господине, вие пушите ли пури?" Що питаш бе, Тошко? "Ей така, питам! Е? Вие пушите ли пури?" Веднъж напоследък го виждам с насълзени оченца. "Какво ти е, Тошко!" "А, нищо!!!"... Добре де, ама мъж не рони сълзички току-тъй. "Тя, госпожата по история, ще ми остави тройка за годината." А няма ли начин тройката да си я оправиш! Да речем, историчката да те изпита още веднъж?! "Тя не иска повече да ме изпитва" – подгъва съкрушен устничка и... хайде, пак сълзи.

  Същият този нежен Тошко Спасов седнал зад притеснителната Анелия в часа по математика, протегнал се, отворил й ученическата чанта, извадил портмоненцето с парите, за които целият клас знаеше, че трябва да са към трийсет и две хиляди, взел банкнотите, свил ги на топче, мушнал си ги в пазвата, а портмонето върнал в чантата. Вижда го обаче Христо Лалов.

Нашият Баш прокурор на "чистата и свята Република" г-н Б. Сарафов.**

  Не зная дали Христо му е рекъл нещо, но Тошко по неизвестна все още за мен причина му дал половината от плячката... Дотук както и да е, само дето Христо Лалов имал много, ама изключително верен приятел – Иван Андреев: височък кокаляв хлапак с щръкнали като у таралеж коси, също хубавец. Отиват двамата при Тошко. И Тошко що да стори, дал и на Иван, само че половината от половината му дал, което ще рече четири хиляди лева суха пара, според дето имаме тук от детството ми стар пловдивски махленски лаф, авантата е чиста печалба! Толкова за разпределянето на плячката. Стават тези исторически събития в петък, 5 юни 1998 година.

  Онзи петък идва Любка – едрата гръмогласна дружка на Анелия; гърми Любка отдалеч, пушек се вдига: "Анелия, пак питам, къде са парите?" А Анелия се върти като попарена, тършува около чина, под чина. Ровичка си в чантата: отваря я, затваря я десетина пъти. Направи ми впечатление, че онзи петък класът доста бързичко опразни кабинета ми по литература и български. Чувах гласовете на отдалечаващите се в училищния коридор на моя VІІІ-а. Било е малко преди да бие последният училищен звънец.

  Освен двете момичета – Любка и пострадалата Анелия, край бюрото ми се завъртяха и няколко момчурляка. Поогледаха и те по ъглите на стаята, па и те си тръгнаха. Анелия – интелигентно и крехко момиче, кърши ръце: "Ох! Няма ги! Тук бяха. Сигурна съм. Щото преди петия час в портмонето ми бяха тия дяволски общи пари". Сигурна ли си, Анелия?! "Да, сигурна съм, господине!" И пак хълцане, и пак обилни женски сълзи и сополи.

  В понеделник през голямото междучасие на вратата на кабинета ми на втория етаж се появява майката на Анелия. Питам: Искате да говорите с класа?! "Какво? Да говоря?! Парите ще възстановим. Нека да й е за урок! Повече моята Анелия общи пари няма да пипа." Съмнявате се в някого?! "В кого да се съмнявам!" – тросна ми се госпожата, сякаш й бях откраднал парите. И си тръгна. Затръшна ми вратата. Така и не я разбрах за какъв ли дявол ми се беше явила. Може би за да поогледа как изглежда абсолютно некадърен даскал, край когото се подвизава невръстният млад крадец.

  Този ден държах кратко слово пред моите осмокласници: Хубава работа сте свършили, браво! Това не се ли разплете, остава мазно леке за всички нас. Над мен и над всеки тук, мили мои хубавци и хубавици, ще остане да тегне подозрение, че са откраднали общите пари. И понеже след седмица се разделяте, отсега до края на света ще се помни, докато сте живи. Да-а, докато сте живи, ще се помни. Някой посегнал не само върху парите, а и върху честта и достойнството на всеки от нас. Какъв празник смятате да празнуваме! На вашия празник няма да стъпя. Някое прасе хубавичко ни е оплескало. И от сега до края на живота си ще си ходим оплескани до уши.

Отговорът на моето слово бе гробно мълчание. Чух в онзи сюблимен миг как мухите жужат в 40-градусовата пловдивска тропическа жега.

  Във вторник, на 9 юни, седнах в училищната библиотека през голямото междучасие и взех да привиквам едно по едно първом хлапаците; питам кой как е изкарал предишните два дена, какви ги е вършил, къде е ходил, все едни такива досадни въпросчета. Между онези, с които си побъбрих, първи бяха Христо Лалов и Иван Андреев. Двамата се държаха нахакано, яко, по мъжки. Завидях им чак на категоричния тон. Родени артисти!

  Последен разговарям с Тошко Спасов, че напоследък Тошко с неговите тъпи въпросчета ми беше станал симпатичен. "Ах, господине, ама вие и в мен ли се съмнявате? – гледа ме укорно милият мой любимец с неговите теменужени очета. – Ех, господине, кажете си го направо, мислите, че съм взел парите, нали?!" Не съм казал такова нещо, Тошко. Само си мисля, че крадецът няма как да не се издаде. "Че как ще се издаде?" Ами ще започне да харчи нашироко, ще си купи нещо по-така, което много си го мечтал, ще почерпи този-онзи, до спукване ще играе на електронните игри в залата с автоматите. Затова ви извиках да ви кажа да се оглеждате. Няма как да не се разбере кой разполага с повечко пара тези дни. Тихичко продължавам: Според теб, Тоше, момиче или момче е гадината?  

  Рови с очи пода пред патъците ми. Измънка: "Мисля, че не е момиче". И след негово дълбоко някакво размишление рече: "Обаче не е честно да ви кажа, господине, кой може да е. Защото то ще си е баш предателство." Тъй ли! Предателство?! И към кого?! "Предателство си е" – гледа ме в очи и не мига. И все пак, Тоше, ти в кого се съмняваш? Ето, бъбря с всеки от вас на четири очи. Другите вече ми подсказваха кой може да е, ама нищо не мога да кажа, докато крадецът сам не се издаде, не си признае.

  Стана неспокоен: "Вие в мен се съмнявате, нали, господине?" И понеже мълча, продължава: "Обаче ще ви кажа кой може да е... Георги Йовчев си купи вчера шапка с козирка. И лъскавички сини спортни гащи "Адидас" си купи с три бели канта Гошо Дебелия. А снощи "При Маврито"*** се черпеха с Павлина и друго едно момиче, ама не го познавам. Накрая Дебелия Гошо плати сметката". Каква сметка? "Ами-и пет-шест хиляди лева, това сега ще ви кажа! Да не вземете да ме издадете???" Успокоявам го, че споделеното между нас, както между сериозни двамина мъже си остава, и го пратих да викне отпусналия му края любител на немските лъскави педерастки гащи и веселите дамски компании, тантурестия като възглавница, напълнена с гъша перушина, Гошо Йовчев.

  Следния ден, сряда, 10 юни, влизам в класната стая, а вътре – гнездо на оси. Разлютени, момичетата обсъждат като как ще ги съберат отново тези по хиляда лева от всеки, та да възстановят откраднотото. Делегация от гневни хлапачки една през друга ми говорят: "Господине! Разбрахме кой е крадецът. Сам се издаде. Казал на Христо Лалов, че поне един месец няма да харчи, ако някой си мисли, че той е крадецът. Няма как да го открият". Питам оперените депутатки: А случайно видяхте ли го да краде? "Не сме го видели." Като не сте го видели, какви ми ги плещите! – смъмрих ги.

  От понеделник моят Тошко не се е вясвал в училището. В четвъртък, 11 юни, попълвам бележници в учителската стая. Плахо-плахо отначало, пък все по-уверено, гледам ги, пристъпят от крак на крак Христо Лалов и Иван Андреев. Кумят ми се нещо тези двамата, ама си мълча, не питам какво ги води насам. "Господине, е-е-ех, господине!" – с тежка въздишка подхваща Иван. И млъкна, преглъща насухо. Какво има, юнаци? – питам бодро. "Той! Той... Тодор Спасов открадна парите от чантата на Анелия!" – воденичен камък от гърба като да смъкна. А сигурни ли сте? "Да, господине! Сигурни сме!" – двамата в един глас. "Видях, като й бъркаше в чантата. И после ми даде осем хиляди, да не го издам – изтърсва на един солук Христо Лалов с хитроватата муцунка на млад лисугер. – Обаче днес й ги върнах осемте хиляди на Анелия." Поглеждам към Иван. Иван мига на парцали: "Той и на мен ми даде четири хиляди, да си трая. Ама утре ще ги дам на Анелия". Ти видя ли го, Ванчо? "Не съм, господине. Ицо ми каза, че го видял."

  Ухилих се колкото ми е възможно по-приветливо и весело: Реши, значи, покрай Ицето и ти да намажеш от краденото... А, Ванчо?!

Пловдив – културна столица на Европа

Plovdiv, edited on 11 oct. 2024

Илюстрации:

- Любителят на лъскави гащи ми напомня ген. Борисов.

- Ама Симпатичният Тошко не ми напомня г-н Пеевски.

___
* Половин учителска заплата през 1998 г., когато по истински случай писах горния текст. 

** https://bird.bg/sarafov-8te-djudjeta/?fbclid=IwY2xjawF01cNleHRuA2FlbQIxMAABHTqmASbIK0BD74la7pOArGlVso-qQzY0ZnUVKf2uFcZL_CQgviZrlzVflg_aem_g0lS2v_rMSmTj1oKV4VY8w

*** Кафене срещу училищната сграда на пловдивската улици "Преспа" 1, където по онова време надвечер се събираха повечето млади хора от този краен квартал на Пловдив зад най-голямото циганско гето на Европа, Тук се пласираше дрога и се привличаха хубавите момичета за проституция от разни тъмни субекти с луксозни коли. Когато се обърнах към директора на училището ни Иван Панайотов (1942-2001) да се подпише под сигнала до местното VI районно полицейско управление на МВР в Пловдив отговорът му беше: "Моля те, Жоро, не ме занимавай! Дето играят яките далавери, човешкият живот не струва пукната пара". Бел.м., tisss.