6 sep. 1993
ЗЕЛЕНИЯТ ЖУК
В новия ни квартал доста хора си отидоха от този свят болни от рак. Още ми е пред очи гърдеста, весела, разкошна по характер русокоса жена. Изчезна от хоризонта, не я срещам, та питам общи познати какво стана с нея, да не се запиля и тя по гурбет да сменя подлогите на някой гръцки, испански или италиански дядка, дето ще я третира, като да му е робиня, и никой не знае. Бе, изчезна тази жена. Докато един ден научавам от Тодор Трингов, който живее в блока на същата тази Маргарита и на кварталното ни пазарче зад районния универсален магазин "Изгрев" вестници и близалки продава:
– Не знаеш ли, затворила се е вкъщи и не излиза.
– Що бе, Тошка, що се крие?
– Станала е кожа и кости. Виждал ли си беззъб стар китаец с окапали коси и месата му виснали като парцали? Ей това е днес разкошната Маргарита, да не дава Господ!
Месец подир това видях некролога й, разлепен по тенекиените гаражи на квартала. Разбирате ли, българите сме научени да търпим, да преглъщаме. Усети ли се по-зле, циганинът у нас вие като вълк в полето, като усилвателната мощна уредба, която към небесата всеки Божи ден непонятни молитви вие мюезинът към техния господ, воят оглася оплакванията, хленчовете му; докато нашите българи се бесят, стиснали зъби и сами; мълчешком под сайванта се бесят, при овцете, при агнетата и козичките в обора**. Срам ги е да се оплачат, че какво ли ще си рекат хората! Ей тъй, срамежливо, без салтанати, съвсем сам, в тишина и мълчание си отиде от нас баща ми. Единият от двамата манговци гробари в старото най-голямо пловдивско гробище, докато оформяха ямата преди да спуснат ковчега, отметна платното, с което беше покрит мъртвецът, и като зърна обгорялото му кюмюрено като у черен негър лице с полуотворени изцъклени очи, извърна се, погнусен се изплю.
Пътуваме с раздрънкан жук на "Бърза помощ" по стария път от Пловдив за София, към софийската клиника "Пирогов". Баща ми е още жив – лежи на брезентовата койка. Срещу него майка ми и сестра ми тихичко си бъбрят. Отпред в кабинката до шофьора е веселякът доктор Иван Бошев: четирийсет и шести набор, кажи-речи, мой връстник. Седя до задните врати на зеления жук. От време на време Бошев отмести плъзгащото се стъкло откъм шофьорската кабина, хвърли едно око към баща ми и окуражително, почти като във вица, дето Бай Тошо шеговито подвикнал към уморените комбайнери и те, от своя страна, тоже шегувайки се, бодро му отвърнали:
– Е, как е? Как е, бай Кириле! Как е?
– Всичко е нар-р-ред, доктор-р-ре! Ням-м-ма пр-р-роблеми, доктор-р-ре!
Никой до онзи момент не се беше обръщал към баща ми с това "бай Кириле", че бе младолик, хем мълчаливец с излъчване – жените се заглеждат по него, а той в майка ми влюбен. Ей такъв беше баща ми дърводелецът мебелист Кирил. Та и Иван Бошев с неговото "бай Кириле" ме изненада. Важно обаче не е в това, а че татко му отвръща със задебелял език и плъзнали по лицето му ручейчета пот часове преди да издъхне, едва отронва думите, но опитва милият да се усмихне.
Гледам, лицето му, оросено в студена пот, ручейчета лъщят върху обгорялата кожа. Извръща лице към голата тенекия на раздрънкания сандък на четири колелета, както се тръскаме по паважа, та не се стърпях, изръмжах на шофьора: "Ей, чувал с картофи ли караш, мамицата ти!" – и само устни мърда, да не ни притесни, да не разберем, че се мъчи; чувам ужасения шепот на разтерзан човек, притеснен да не го видят слаб: "Оле-ле, майко! – шепне. – Олеле, майчице!" И никой: ни лекарят веселякът д-р Иван Бошев, ни двете жени до главата му, само аз, синът му, съм свидетел, имам и досега неизличима в съзнанието ми картина. И до днес тая съмнение, че умъртвиха баща ми заради онази статия от май 1981 г. "Примери с обратен знак" в младежкия ни местен вестник "Комсомолска искра" – посегнали на газовата инсталация в новата жигулка, да избухне в пламъци на паркинга към милиционерския блок 51 баш срещу Пощата в пловдивския жилищен район "Тракия", където го викнали да им състави протокол за рекламация към мебелния магазин на бул. "Малчика", и на онзи закътан паркинг в жк "Тракия", в жежкия следобяд на 31 авг. 1983 г. баща ми горял като факел, блокиран от стопената пластмасова ключалка на колана в купето на горящата нова жигула.
6 sep. 1996
БАЩА МИ
На 6 септември – 40 дни след шейсет и първия му рожден ден, към 10 часа вечерта в стая на десетия етаж в столичната клиника "Пирогов" в самота, без човек покрай себе си издъхнал баща ми. Какви идеи е имал за мен не ми е известно. Съжаляваше, че ме пратил да уча в Софийския университет, мерак му беше да ме направи мебелист, и за своя занаят ме готвеше, откакто се помня. Едва петгодишен, връчи ми в кухничката в избата на улица "Ниш" № 4 да въртя на ръка бала памук в тензухено платно, напоен с ленено масло, байц, пемза и разтворени люспи шеллак, докато фурнированата врата за гардероб, плот за шкаф, маса или табла за семейна спалня лъсне. Задължен съм и на двамата с майка ми, че са ме създали физически. Бе сръчен, вдаден в работата си, но неумел да лавира в живота, от онез доверчиви българи, за които тарикатите в моя Пловдив казват: "Прост, ама честен". Всичко, каквото направи, правеше го с мерак и труд, труд и труд. Беше мълчалив, разговорите ми с него като баща и син фактически наченаха след смъртта му. Много си го обичам, но и много съм му обиден. Струва ми се, че никога не се е постарал да ме разбере. Двамата с него – баща и син, сме твърде различни. Имам неговата сръчност и хъс в работата, не ми е помогнал обаче в нищо, което съм захващал. Напротив, пречил ми е. Забраняваше ми. Държа се с мен като с аргатин, не син. Държеше ме далеч от себе си. Мисленето му бе на битово ниво, като у 98 на сто от българите, но и на битово ниво, вече мога да кажа, че не му е пукало за мен. Живеехме в оскъдица, макар нищо да не ми е липсвало в материален план, ала гордостта си съм отхранил сам. Въздигнах го от мъртвите и го направих образец за поведение именно с обикновеността му. Приживе обаче май не се разбирахме.
На интелектуално ниво откривам бащините послания не в приказки, а закодирани в стореното от него и в реакциите му, които си бяха срамежливи, прикрити в мълчание. Бил ми е нужен, когато съм грешил и съм се лутал, но май съм бил твърде горд да го моля за каквото и да било. Духовно не съм му син, син съм на майчиния ми род, като първи, според братовчедите, единствено обичан между внуците на проклетия Борис Дявола от Пазарджик, а той – внук на заклания на дръвник тежко ранен в сражение с башибозука най-малък брат Ангел Керемидов от Хвърковатата чета на Бенковски, син на доброволеца от Балканската война 1912 г. Ненко Керемидов – доброволец тръгнал на война да отмъщава за честта на поруганата си майка, както се зарекъл пред жена си Елисавета (баба Ветка, смътно помня да седи край бъбривите съседки, подпряла с юмруче брадичка надвечер пред тежката двукрила порта на дома ни на ул. "Тунджа" № 18 в пазарджишката Пич махала.
.jpg)
Като сирак на доброволец в Балканската война от 12-годишен, замогнал се с труда на цялата си челяд, упоритост и предприемчивост, един от най-заможните стопани на Пазарджик. Кълняха го лелите ми и майка ми Надежда заради страстта му да се труди, в която бе употребил и тяхната младост, като строго възпитавани в труд девойчета.
.jpg)
Живял в крайна мизерия, макар син на общински бирник в Харманли, на когото съм кръстен, баща ми най-вероятно е смятал, че имоти, вещи, пари носят щастие, но беше влюбен в майка ми и двамата бяха задружни. Пък майка ми бе двигателят на всичките им проекти. Той май не умееше да мечтае: голямата му мечта бе да си има собствена мебелна работилничка, да зависи само от занаята си. От него ми остана автомобилно купе с белези от обгорялата му кожа и засъхналата му кръв по тенекетата отвън. И аз превърнах обгорялото купе отново в чудесна жигула на 15 хил. км., която съседите ми в крайния квартал на Пловдив гледаха със завист и възхищение. Благодарен съм на майка ми лютата пазарджиклийка, която ми предрече да бъда щастлив с тази кола, с която тя и баща ми са имали само хубави преживявания. Истина е, майка ми по свой си начин държеше на мен, но и почти винаги е била неособено тактична – за истината и справедливостта можеше да извади душата на човека, независимо дали е управник или галеник на властта. И си отиде в шейсет и третата година, пет години подир баща ми, все така вгледана в спомените от онзи труден, но честит живот с мълчаливия си мебелист, за когото говореше, хълцайки и със сълзи, стичащи се по бузите, привела се над албума със семейните им снимки: "Я виж баща ти! Яхнал магаренце, вдигнал ръка за поздрав. Не ти ли мяза на Исус Христос?" Фотография от родопското село Добростан, когато са били честити, влюбени един в друг, и затова, не поради пари и вещи, истински щастливи.
7 sep.1997
ЛИЦЕМЕРИТЕ СА ПАК НА ВЪРХА
На вчерашния ден през 1983 г. издъхнал баща ми. Без близък до себе си, сам, като осъден на смърт. След като три часа се тръскахме от Пловдив до София в онзи зелен жук, към единайсет го приеха в клиниката им "Пирогов". Позволиха ми да го облека в техните болнични дрехи – синкаво-сива, умирисана на карбол яко захабена от лошото пране болнична пижама със следи от кръв и йод. На носилка с колелца го откараха до асансьора за горните етажи и – край, рекоха ми сухо: "Повече не сте му нужен. Подир само десетина часа издавал предсмъртни хрипове, сам в болнична стая с един бутон, но ние, близките му: майка ми, сестричката ми и аз, това още не сме го знаели. Сестра ми въртяла телефоните от Пловдив до София да ги предупреди, че в клиниката им са приели неслучаен човек, та по-късно научавам как на "Пирогов" управата била силно разтревожена, че с фамилното име "Бояджиеви" по онова време се подвизавал шеф някой си, голяма клечка, доктор от Здравното министерство.
Помогнах да облече силно захабената болнична пижама, а на следния ден първи го открих сред шестте мъртъвци в просмуканата от воня на карбол морга на клиниката, докато с дребничкия санитар бродехме между труповете, роднините пред металната портичка на моргата кършели пръсти, хапели устни, а буйният ми калеко Славчо от село Крали Марко, Пазарджишко, взел, че припаднал. Черен от обгарянията, с корем издут от гнилостни процеси в мъртвата плът, с полуоткрехнати оцъклени очи. Очите му нямало кой да затвори. И той, като бащата на майка ми, дядо ми Борис Дявола от Пазарджик, си отива от нашия свят с разкривена в гърч иронична усмивка. Смееше ли ни се, баща ми, що ли? Лъщеше сълзичка в крайчеца на дясното му око. Вече го бяха рязали и тропосали след аутопсията; до брадичката инак светлата му луничава кожа бе в едри тропоски, а бялото допреди седмица лице бе в люспи кафява като лигнитни въглища овъглена кожа.
За света бе неизвестен, а драмата му – естествена. Споменаваше майка си – баба ми Динка (Господинка), на която бил любимият син, когато болките му се усилвали; и не дори шепнешком, а само с устни, да не ни тревожи със себе си. Милият голям Малък човек! Настръхвам, като си помисля за величието в кротостта му при най-страхотната самота в миговете на Смъртта. И толкова по-противни са ми суетността и хленчовете у палячовци на общественото внимание.
Като син на този кротък мълчалив българин, писах до Прокуратурата след смъртта му. И никакъв отговор... Сетне почти цяла година 700-800-те метра от тролейбусната спирка на бул. "Цариградско шосе" до блока, дето живея, ги изминавах на тръни – че някой ще ми скочи върху гърба в тъмното. Минавах тази пътечка сред осеметажните блокове, стиснал нож в джоба си. Оттогава ми остана текстът:
Сам вървя
по улицата –
син на дърводелец,
стиснал в джоба на балтона
юмрука си като портокал.
.jpg)
Колко неуредени сметки имам с лицемери от типа на Иван Костов, бивши любезни доносници и важни ченгета, възпитаници на висшите школи на КГБ за манипулатори и демагози, настоящи озлобени самозванци с героична съчинена биография, накъсо, мекерета на Партията, които след "славния" Десети ноември си написаха биография на страдалци и активни борци срещу същата БКП, на която гордо служеха! Ай, колко неуредени сметки имам с пасмината лицемери, която сега сме принудени да търпим от раждането до смъртта си ние, най-обикновени граждани на унижавана България! Екшънът за мнозина от моето поколение си беше не мазен турски сериал, драги, не латиноамериканска сълзлива драма или изсмукан из пръстите Хари Потър, но беше екшън на живо. Времената се менят, двуличникът си остава подлец. Оттам ми е тази отврат към големите кухи фрази, към гръмогласната риторика с неизменното аз-аз-аз на възгорделия се наглец: "Аз ви дадох, аз ви построих, аз се жертвах, жертвам се за вас". Какво си дал, като си лягаш нощем с патлак до възглавницата и нощно шкафче, тъпкано с валута и кюлчета злато! От кого те е страх, защо ти е този патлак, когато те пазят дузина въоръжени килъри телохранители?
Имам род голям в Харманли, за който род почти нищо не знам. У дома за Харманли не се говореше. Всяка година обаче заради петия от петимата харманлийски братя на 31 август в четири часа след обяд паркирам жигулата си зад милиционерския блок в пловдивския жк Тракия точно там, където е горял баща ми, изпушвам еднa след друга (около 40 минути) три цигари, премислям отново и отново случилото се, само за да не забравя, да не си въобразя, да си избия от кратуната всичката суета след униженията от възгордели се наглеци, да си припомня още веднъж, че съм обикновен син на моя баща, нищо повече от син на сдържан, срамежлив и доверчив българин, когото моят Пловдив с отмерен жест и безразличие, както вероятно някой ден ще погуби и мен.
3 may 2024
СЛЕД СМЪРТТА БАЩА МИ БДИ НАД МЕН
След смъртта на баща ми преди края на лятото на 1983 г. при тази горчива любовна песен майка ми мълчешком се обливаше в сълзи, и докато – изправен на нокти, стоя покрай нея, шепнеше: "Това е баща ти! Виждам го като жив". Милият, горял вързан за колана в новичката жигула на паркинга зад милиционерския жилищен блок 51 срещу Пощата в пловдивския ЖК Тракия. След шест усилни дни, на 6-и септември издъхна в столичната клиника "Пирогов" на 40 дни от 61-я му рожден ден. Погребахме го черен като негър в дупка на метър и нещо дълбочина в гробно поле № 71 сред най-старото пловдивско общинско гробище, на 30 метра зад автобусната спирка покрай булевард "Цариградско шосе", срещу Полиграфията, и онова, което ми е останало в спомените от приказната слънчева утрин, е как единият от двама манговци, които бяха изкопали дупката, отметна снежнобялото платно от лицето на татко, и като съзря изцъкления черен човек отдолу, като попарен заметна тензуха обратно, извърна се и погнусен се изплю, докато ние, почти дузина негови близки, унило и чинно стояхме омърлушени, траурно мълчаливи. Шест и половина години по-малката ми сестрица и майка ми си бършеха очите с носни кърпи, а пък бях се наредил най-отзад и си мислех как небето над мен се отваря, като да се отмести бая дебел железобетонен капак, и заблещукаха гроздове от звезди откъм дълбокия Космос. После майка ми и сестра ми обявиха, че докато двете страдали край дупката, стоял съм като пън едва ли не, не съм проявил ни капка синовна печал. Бил съм 36-годишен, а деня го помня като епизод от филм и оттогава при карък ситуация за съвет се обръщам към мълчаливия си Дърводелец в гробно поле №71 край шумния твърде динамичен шестлентов булевард за Цариград.
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
