– Много сте мила. Вероятно не го заслужавам, но посланието, което чета по-горе, е страхотно. Най-обикновен съм, а и при това в неособено приятна възраст. Благодаря благодаря, благодаря! – Ай сега, на Вие ли минахме! Всички сме единствени и необикновени, възрастта е нещо относително, повече от Айнщайн дори! – Виждам, аватар на Лъвица; може би е сродно усещане за живота, ако се вярва на зодиака, плюс самочувствие. Добре, че самоиронията ме спасява донякъде.
– Смених си картинката просто, не помниш ли имена? – Помня. А картинката е чудесна. – Ами що мина на официален тон? – От само себе си станало. Не съм го мислил специално... Имам смътна представа за теб. Може би жена, може би с усет към абстрактното в идеални пропорции, може би умен събеседник. – Да ти кажа честно, представата ми за мен е повече от смътна. А за мислене да не говорим: ни абстрактно, нито конкретно, опитвам да слушам тишината, но не успявам много-много. Важното е, че се старая. За събеседник ме бива, защото слушам... Ама и питам после! Това е отгоре-отгоре информацията.
– Ще ми е приятно да зададете някой, да речем, много неприятен въпрос. – Няма неприятни въпроси! Има отговори, които ти е неприятно да дадеш. – Виждам, пак съм смесил "Вие" с "ти". А пък не знам на какво се дължи. Днес ми е възлов ден*, или съм си внушил. Нищо особено не се е случило, и точно това леко ме притеснява. Като затишие пред буря. – Няма значение, граматики разни! Обаче въпрос ми дойде на ума: Защо в своите текстове качваш твои снимки от разни години? А и как нищо особено не се е случило! Излязъл си за пореден път от небитието, имаш нова година пред себе си – това нищо ли е?
– 1) Тези картинки би трябвало да демонстрират, че съм си същият и може би вид претенция от моя страна. 2) Шумните места ме натъжават. Виж, нов и мил ми е всеки Божи ден, особено когато вън е студено, мъгливо, дъждовно тихо.
– Момичето с виолата, което се появява едва след четвъртата минута в записа, ми направи впечатление. И после късото й солово изпълнение преминава в дует с мъжа-цигулар. Това наддумване на двете виоли ми се видя разкошно. Виж каква дяволица! Къде ги тези жени?
– Значи, не си слушал Яни? Можеш да наваксаш, невероятна му е музиката!
– Слушал съм го, ала с времето са ми се смесили нещата с други добри музиканти. Говоря за период от три-четири години за мен лично, когато за пръв път слушах този грък. И тогава пак някой ми го препоръча, това си спомням.
– За него мога да кажа само едно: не пипнат, а прегърнат от Господ!
– Мислел съм си напоследък на коя от моите познати ми напомняте. Представата ми съвпада с колега, която до две години работеше като шеф в софийско училище.
– Не вярвам да мязам на някого, особено пък на персони, дето са били шефове, и то в училище.
– Зодия Лъвица, тъй ли? Или бъркам нещо!
– Да, нещо като Лъвица.
– Само Лъвица може да бъде такава: търкаля се отляво-надясно, после отдясно-наляво и чака друг да й свърши работата.
– Не позна! Поради вселенския ми мързел гледам да си свърша работата тутакси, за да мързелувам после на воля.
– Обичаме си котешкия живот, нали?
– Че ако не ние, кой друг!
(На монитора се появява самата София Лорен, та се налага да уточнявам.)
– Така и не разбрах какво пробва да ми пратиш. София Лорен за една вечер ли?
– Тя да служи за подарък? Я помисли пак!
– Учудих се, понеже е от онзи рядък тип жени, дето цял живот няма да ти стигне да им се дивиш и да ги любиш.
– За нея трябва да се воюва. Ама не със съперници, а със себе си.
– Това са неприятни сражения, да знаеш. Но не си мъж, да знаеш мъжките мераци.
– Мъжките мераци се отразяват на жените. Не е нужно да сме мъже, да ги знаем.
– Па и не ми се случвало да преследвам. Като сестра по зодия, това ти е известно, нали? Лъвовете не преследват. Чакат, дебнешком свити в храстите.
– То е излишно. Когото ти е писано да срещнеш в живота, ще го срещнеш.
– Права си, абсолютно. Но все пак си от другия пол.
– Е, и какво от това?
– Много неща. Първо, блендата е различна. Вие сте интуитивни същества, обичате дреболиите, умирате за изящни малки нещица, за разлика от сухата ни рационалност. Добре, че ви има да облагородявате дивата ни природа на напористи мъжкари.
– И поради нашата интуитивност няма как да сте скрита картинка, нали?
– Не е тъй, но що да ти развалям илюзията!
– Е, не би могъл поради едничката причина, че не съм се илюзионирала (показала) по отношение на вашего брата досега. Късмет, а?
– Май си права, ама то важи само за хубавите интелигентни жени.
– По-скоро за онези, които си спомнят опита не само от този живот.
– Значи, кога ме заинтригува някое дългокосо с цици, дупе и мила муцунка, ставам изобретателен да не ме усети. С яко развитата ви интуиция си имам сума проблеми.
– От кого се криеш?
– От обекта на моите бесове, разбира се. За илюстрация: с момичето, което после ми стана съпруга петнайсет години, шест пъти ни запознаваха в различни компании, а бяхме вече любовници. И това става в селище с около шестстотин души, опитващи се да разберат накъде се блещя.
– За да ти е интересно на теб, нали?! Момичето те е разбрало, преди да се скриеш.
– Не е вярно.
– Е, казах за кои жени иде реч; не толкова хубост и ум, колкото опитът...
– Женският ви свят ме е занимавал още от петгодишен, стигнах до откритието, че у момичето интуицията или е вродена, или хич я няма. Не се учи, зависи от интелекта!
– Кое?
– Усетът кой е мъжът точно за нея. Мъжете обикновено не знаем, а момичето знае, природата му го шепне на ухото. Та естествено последни научаваме, че сме влезли в плановете на хубавелката. Та този стереотип на привлекателната интелигентна жена първо тръгвам да съсипя. Правя се, че не ми пука, и отсреща започва едно тръшкане, страдане, показване на нокти и сълзи, тропане с краче...
– Ай стига, бе! Направо Шекспировски чудесии! Нещата не са тъй прости. Единици са двойките, които остават цял живот заедно не по социална принуда, а защото са се намерили един друг както мъж и жена.
– В любовта човек също може да е посредствен, и това разбрах. Не понасям мъже, които подценяват момичето, за да се покажат величествени. За мен да съм влюбен в едно момиче... е покоряване на моите си вътрешни бесове.
– Избягвам да се произнасям за любовта, защото има страшна обърквация – секса смятат за любов, любовта – за секс, а те са съвсем независими едно от друго работи.
– Говоря за любов, съчетана със секс. Иначе нямам представа какво е да легнеш с момиче, което не цениш като човек, като чар, а само за физкултурни упражнения.
– Да попитам: Щом я харесваш с всичките й особености, може ли да продължиш да го обичаш без секс?
– Да. След като физически сме се разделили, а пътищата ни са се разминали, това състояние у мен може да продължава месеци или години, докато едно утро се събудя трезвен, престанал да усещам излъчването на жената.
– По някакви причини не сте правили секс, ще продължи ли любовта ти?
– Да.
– И колко време ще трае?
– Две млади жени са ми пред очи – едната от над десетина години, другата от три-четири. И няма изгледи да съм в леглото с която и да е от двете. Усещам интензивно любовта, когато една или другата си представя: изпитвам не точно сексуална тръпка, а привличане. Красиво усещане.
– Е, значи следва, че любовта без секс е по-трайна. А?!
– Може да трае много дълго. Докато не я видя в неприятна светлина – занемарила се, изпростяла, превърнала се в домашна слугиня или в бъбрива досадница. Обичам момичето ми да е на пиедестал, да имам възможността да я обожествявам, пък да ме предизвиква на подвизи в нейна чест. Като типичен представител на зодия Лъв, съм изключително честолюбив. В редица есета "Въведение" съм писал: "Ако влюбеният Петрарка веднъж беше легнал с Лаура, нямаше да ги имаме любовните сонети. И все пак. Кому би харесало да ближе сладолед през стъкло?
– Оппа-а! Лъвовете не се хвалят, на всички тук е видно кои са, що им трябва да се фукат? Хвалят се незабележимите, за да си отвоюват пространство. Не че умирам кой знае колко по сладолед, но мога да го опитвам с удоволствие и без да слушам хубава музика; както мога да слушам хубава музика, без да лапам сладолед, но може и двете заедно... в редки случаи.
– Не става дума за елементарна хвалба, а да направиш така, че да говорят за теб, без дори да си отварял уста. Разбира се, няма да взема сам да се хваля. Напротив, ще приказвам зле за себе си, най-ироничен ще съм към себе си. И познай защо е това!
– Отде да знам! Не ме интересува чуждото мнение. Пък и кой ме познава дотам, че да има вярна преценка? Загуба на време е да занимавам другите с моята особа. Който се интересува, ще намери начин да разбере що за човек съм.
– Ако си Лъвица, няма начин да не си честолюбива, отмъстителна, злопаметна, а и същевременно горещо да жалиш нещастника, когото си наранила в Лъвския си гняв. Лежим си, значи, в храстите, мързелуваме, но със зорко око сме си наясно кой как се отнася към Наше величество.
– Крайно грешно! Лъвът иЛъвицатаса спокойни, великодушни, съзнават мястото си в йерархията. Че на кого да се гневят? Дребните изискват снизхождение, като част от хранителната верига. Лъвовете могат да се гневят само на себеподобните, и то по-скоро е съревнование между равни, ама не гняв. Ниско поставяшЦаря на зодиака.
– Мисля, че идеализираш. Много е хубаво, за да е вярно. – Що! В природата нещата са ясни. Затова природата е добро нещо и животните в природата са добро нещо. За човешките недоразумения не съм отговорна, но се знае, че истинските неща са красиви. – Говорим за човеци, драга кокетке! – Човеците страдат заради собствените си грешни представи за себе си и мястото си под Слънцето. – Тъй е. Раят е, когато при насПлътиДухсе обединят в прегръдка. Тогава Бог или Божественотослиза при нас и ни изстрелва в Небесата. – Те не са разделени, ние ги разделяме. А Божественото си е у нас, само че ние не търсим Божественото.
– Надявам се, с теб нямаме такъв проблем, наясно сме. За съжаление не са много мъжете и жените, които го знаят като че ли. – Нали затова има развитие! Всеки по пътя си... и тъй до крайната цел. – Виждаш многолюдието около мен. – Какво многолюдие? – Ами никакво. – Тоест... сам си?
– Обитавам сам манастира, но виртуално живея с илюзията за чаровното момиче, което знае, разбира се, защото вероятно ме е усетило! – но какво от това, че няма да съм с момичето като мъж с жена. И ето, ти успокояващо ми казваш: "Божественото е разкошно, когато е останало само мечта". Явно е, че съм се превърнал в Петрарка. И въпреки това, а може би точно затова, смятам се за щастливец.
– Ей-ей! Кой ти пречи да си осъществиш мечтата? – Нощем обикновено се приспивам с образа и духа на момичето, което през деня избягвам да погледна, по коридора се разминаваме двамата с наведена глава или тя ме прострелва с поглед. Споменал съм го и това някъде из тези есета. Седна веднъж до мен, не смеех да дишам, а като свърши служебната ни сбирка, изстрелях се първи да си вървя от онази стая. – Като мъж от ХІХ век. Щом я харесваш, какъв ти е проблемът? Тя вече знае!
– Опасявам се да не си разпилея илюзията. Става дума за бяс, за енергия, която се опитвам да не избие на повърхността. Изпращам й по училищната чистачка цветя за Осми март, прислужницата ми казва как грейнала, а аз измърморвам: "Аха! Е, добре!" Такива чешити не се срещат всеки ден, но какво да сторя, като тя е доста време подир мен родена, и значи, усещам, че може да направя някоя щуротия. – Ей това ще ни умори! Не смъртта, а предразсъдъци, с които цели сме обраснали. Важното е да знаеш какво желаеш, тогава нямаш проблеми, щом като желанието ти не накърнява свободата на отсрещния.
tisss: – Докато съквартирантът петокурсник Богдан от Перник любеше евентуалната си бъдеща годеница в квартирата ни за трима, кривокракият (левият му крак беше по-къс) микробиолог, тоже петокурсник Пешо от Кубрат и спринтьор на къси разстояния по лека атлетика си бе в родния Кубрат, докато аз пък зъзнех, присвил се във входа на пететажния жилищен блок срещу избата ни край каците с киселото зеле у внезапно замогнали се шопи на ул. "Георги Гачев" № 20, в софийския занемарен район Герена, вперил зъркели в очакване кога най-сетне прозорецът на мазенцето ни широко ще се разтвори и мъждукащата 40-ватова ел. крушка ще даде знак, че мога да се прибирам и да се пъхна премръзнал в студентското си легло. Кому да разправям, че за мен то си бе Герена – царство на смрад, прасета и кокошки, ровещи из купчини боклук, гореща сгурия и шетащи на воля плешиви плъхове в коритото на канала с помийна слузеста вода, зад който канал денонощно тракаха машините на предачен цех. В късната есен и зимата на 1967/1968 по старото радио от Перник на Богдан, който ми напомняше за италианеца Марчело Мастрояни (1924-1996), доста често пускаха любимия ми шлагер на Адриано Челентано "Светът в ми-септима", когато нощем си мечтаех в тъмнината за светлото романтично бъдеще, когато ще съм красив и известен, да речем по-готин от пловдивски певец Христо Кидиков (1946)* с негото белканто вибрато. Чак дотам се простираха амбициите ми на бивш пловдивски хлапак, месец след като се освободил от казармата край Хасково в кишавата, кална, мрачна софийска зима. – Аноним (1947)
Вера Минкова: – Е, не е чак толкова гадна София!
tisss: – В студентските ми години (1967-1971) софиянци за мен бяха бледи негативи в сравнение с напористите провинциалисти. Умни, възпитани и учтиви, но мекушави, изнежени и отстъпчиви пред нашия вроден провинциален инат и безскрупулност.
Вера Минкова: – Много точно си го усетил, ама не е така. Тук вече няма софиянци.
tisss: – Масово днешните столичани вече мязат на пръкналия се в добричкото село Карапелит през октомври на 1956 г. Данчо Ментата (Йордан Цонев) – гладни и лакоми за още и още, склонни да предателстват. Лъснати-бръснати, издокарани и нагли***.
24 dec. 1990
СОФИЯ, МОЯ ЛЮБОВ!****
Израснал съм в софийския квартал Орландовци, до квартал Хаджи Димитър; дели ги жп-линия... Родителите ми строиха къща, това си спомням от най-ранното детство. Имаше три-четири къщи, бедняшки нивички, зеленчукови градини. Имаше там някаква комшийска мобилизация да ни помагат. Родителите ми всичко вършеха с ръцете си... Живеехме в Перник и всеки ден след работа пътуваха до София – да строят. Бил съм осем-деветгодишен, събирахме се да играем в едно необятно пространство помежду градините зад къщата, в занемарена част, където си имахме игрище. Не, нямаше нищо необичайно. Бе спокойно, нищо особено не се случва... Мизерията на хората наоколо беше еднаква. Всички мечтаеха да имат своя къща... Най-често ритахме топка. Бяхме или от "Левски", или от ЦСКА. Около 1967-1968 година улиците бяха в кал до шия, без тротоари. На половин километър бе жп-линията, там си е и сега, служи да маневрират локомотивите на товарна гара Подуяне. Отвъд линията беше сметището – върховно удоволствие за нас, хлапетата от махалата, да ровим из боклуците, а после всеки да се хвали с богатства, които е изровил. Помня, по онова време доста възрастен народ също ровеше из това сметище – събираха стари железа, хартии, пластмасов отпадък. Всичко тук си беше обвито от лют смрадлив дим и създаваше някаква необикновена, апокалиптична картина.
Наблизо са гробищата. И те също бяха обект за нашите развлечения. Нощно време шетахме из тях: да докажем колко сме храбри... Когато вече сме ходели на училище, за първия учебен ден или за друг някой официален празник – 1 май, 24 май, 8 март, 9 септември или 7 ноември, събирахме цветята от гробищата и ги носехме за украса на нашето 58-о основно училище "Сергей Румянцев". Наблизо – пак в този район, е ТЕЦ "София". Имаше там плувен басейн и ние ходехме там да се къпем, а пазачите все ни гонеха. От десетгодишен тренирах борба в "Локомотив", цели две години. После към година и половина се занимавах с лека атлетика и плуване в "Левски" и в ЦСКА. Една година активно тренирах и с юношеския футболен отбор на "Славия". Минало!
Беше ми любопитно да ходя с другите хлапета да заничаме как погребват умрелите. Кой знае защо сме го правили! Всяка есен от училището ни караха да събираме диви кестени. И естествено пак шетахме из гробищата – този път за конски кестени. Гонеха ни и оттам, но пак се вмъквахме. Че къде да отидем! Тези картини дотук вероятно ще са укрепили у мен мечтата за големия чист град. Имал съм комплекси; например – как да заведа приятелите си от центъра на София по онези кални и непочистени улици до нашата къща. По-възрастните от нашата уличка – тя изобщо си нямаше име, казваха й "Новооткрита трета", после стана "Улица 477", сега също е с номер – води се "273-а" – та възрастните край нас се прехранваха с две професии: ако не милиционер, ватман/контрольор в софийския градски транспорт. И синовете им – мои връстници, станаха шофьори в градския транспорт, бачкьори в строителството или таксиметърджии.
Улицата ни си бе баш скандалджийска. Преобладаваха т.нар. "огойци" (от село Огоя, Софийско), имахме и от село Локорско. Само ние, дето дойдохме от Перник, станахме перничаните. Къщите ни бяха едноетажни, със занемарени дворчета, в които всеки си сееше всякакъв зарзават, като за себе си. Вечерно време мъжете се събираха в някое от дворчетата и пиеха гроздова, мастика, бира... Ечеше на поразия до късните часове креслива сръбска кръчмарска музика.
Срещу нас живееше диво семейство, бащата бе милиционер. Пиеше много. Няколко пъти прави опити да се самоубие, веднъж – помня, със сода каустик... Защо, за какво, кой да го знае! Училището не беше на почит в махалата. Сред нас беше гордост да си слаб ученик, да си с куп неизвинени отсъствия, повтарач или да имаш поправителен изпит. Учителите в тази среда възприемахме твърде особено. Имах съученик, помня, когато се прибирахме от някаква там празнична манифестация, напсува лошо една от учителките. Бе възрастна женица. Гледахме го, като да беше герой. Не го изключиха. Понеже съм бил нещо като лидер, учех се, пък и ми вървеше с уроците, заедно с още двама съученици трябваше в часа на същата напсувана (все едно идиотът публично я беше онодил) даскалица, да го изпедепсаме пред класа и той най-тържествено да й се извини. Голямо густо!
До центъра в София самостоятелно до 13-14-годишна възраст почти не съм ходил. Бил съм, ама групово – за манифестация, било за колективно посещение от училище на кино или на цирк. Махленският герой бе чешит, по прякор Мекси. Беше три-четири години по-голям от нас, авторитетът му се дължеше на силата му. Умееше да се бие, все си търсеше някой маляк, да го напердаши. Мекси рано се ожени и замина някъде, изгуби се като игла в купа сено. Изобщо, тези хора тук се раждаха, живееха и умираха безлични. Смъртта сякаш винаги е била между нас, редом с нас. Помня, един го убиха по време на лов. Помня писъците на близките му. На един 24 май комшията, бая пиян, беше паднал покрай кочината с прасето. Откарахме го с баща ми и още един съсед до "Пирогов". И в "Пирогов" установиха, че сме го закарали вече изстинал, мъртъв.
Другата София за себе си започнах да откривам, когато вече бях ученик в техникум "Вилхелм Пик" – доста престижно училище. Били сме луди по състава "Пинк Флойд" и по автомобили. В София имаше няколко заведения, където се събираше по-отбран свят. Едно от тези заведения бе "Варшава" в парка Заимов. Ние от крайните квартали сме се шашвали от добре облечените пилеещи пари тежкари. На мястото на днешното НДК-а бе градинката, която наричахме "Монте Карло". Големият шаш бе там. Въртеше се търговия с дрешки, патъци, злато, чейндж. Идеха с мощните си мотоциклети разни мамини синчета. Навъртаха се и лъскави мацета. Кой ги обличаше, кой ли им даваше парички, кой купуваше бижутата и дрешките на наклепаните до уши едва прохождащи в занаята курвенца? Мистерия! "Магурата" и "Краваят"... "Магурата" беше (и още си е) територия на т.нар. "попери" – глупендери, които се държат аристократски надменно, винаги са шик облечени, обаче не от нашите магазини с дрехи конфекция, ами момци и момиченца, разполагащи с валута и със скъпи мотоциклети и автомобили. Наред с тузарските рожби "Краваят" събираше и събра наследниците на онези от по-старото "Монте Карло" – разни пънкари, рокери, не по-малко паралии, нагли, демонстриращи пренебрежение към фасона на поперите. Когато са ставали кървави сбивания между двете групи софийски копелета и чейнжъджии тарикати, те винаги са почвали оттук.
Властта, партията-ръководителка, социализмът – то нищо не значеше, и не значи за тези утайки. Не че бяха против, но точно тук се отричаха и се отричат тези страховити за обикновения българин понятия. Публична тайна беше (и пак е), че това са рожбите на заможни родители с висок пост в държавната и партийната йерархия. Носеха се, и пак се носят легенди за синчетата на могъщи "хора на деня" в държавата. Например, как Калата – синчето на Милко Балев, влетял с новичък мотоциклет в заведението. Из цяла София с години се разнасяха пиянските истории на тези мамини чешити с разни леки момичета курвета, които сами им се навираха в ръцете.
Разбира се, че си мечтаехме да сме богати, известни, уважавани. А тези тъпаци бяха и са си останали лекета, въпреки че ние – от крайните махали, им завиждахме. Питам се: Къде са те сега? А ние?... Остана ни една едничка България, разнебитена, унизена. И после, коя е истинската София! Сега всички станаха политици. И София се напълни с политика. А приятелите ми от бедняшкия квартал? Мисля, че изчакват, още не знаят как ще е по-нататък. Защото в този живот винаги досега все е имало някой, дето да ни напътства, да ни сочи "единствено верния път", да ни е "вожд", "любим ръководител на нацията". Това е трагедията ни, не толкова заради материалната разруха, а заради духовната нищета, в която да си обичаш отечеството, да работиш за България е една невъзможна сред наглите мекерета***** на чуждата власт илюзия и непоносима болка.
По устния разказ на софиянеца Инж. Емил Милев, записал: tisss
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 3-4 sep. 2024
Илюстрации:
- Марчело Мастрояни гушка Клаудия Кардинале.
- Любимият на електората ни депутатв Пловдив.
–––
* Христо Кидиков – по уличните будки в Хасково, край което сънливо градче две години служих като войник, продаваха по 0,60 лв. студийната му фотография, модел за щастлив момък през соца, който пее шлагери.
** Текстът е на стр. 4-5 в последния, преди да се принудя да го закрия – 19 брой от 8 януари 1991 г., на политическия вестник "Демократическо знаме", който част от депутатите в VII Велико народно събрание наричаха "Хубавото Знаме". Докато нашите две дами се суетяха около подредбата на коледната трапеза в хола, с инж. Емил Милев (1957) поседнахме на чаша уиски в кухничката и за около час се получи ей този спомен на тогавашния ми приятел от София на истинските софиянци.
*** Послеслов към предишния текст по темата "София и софиянци".
Неделя, 21:16 ч.
Вера: – Разказът е хубав, точен, защото съм ги изживяла тези събития, но не мога да разбера защо в този разказ, който ще остане за следващите поколения като история на България, има толкова злъч към София. Тя се предава на младежите, които го четат.
Jores: – Познавам София от ранните си детски години, когато четвъртият от петимата харманлийски братя Бояджиеви живееше със семейството си и 82-годишната майка на баща ми и чичовците ми в комуналка от 1955-1957 г. на улица "Емануил Васкидович" № 40 край Орханийско (Ботевградско) шосе отвъд Подуенския жп-надлез. Тази София ми е близка на сърце, госпожо, защото според мен е автентичната, т.е. истинската София на нормалните хора. На снобска София няма какво да й харесвам.
Вера: – Не смятам, че Пловдив е по-малко снобски град от София!
Jores: – Снобите в Пловдив са по-нагли и от софийските сноби. Този хубавец на мама, роденият през 1970 г. Манол Пейков, синче на партийния секретар на БКП другаря Костадин Чонов (1935-2916) за работещите в пловдивския вестник "Отечествен глас", го гласят вече за кмет на Пловдив. Най-тържествено в столицата на културата го обявиха и за "Мъж на годината". Вж. https://www.marica.bg/balgariq/obshtestvo/manol-peykov-stana-maj-na-godinata
Вера: – Не знам защо ми го изпрати(хте)? Не съм му фен.
Jores: – Опит да изясня що е пловдивски сноб.
Вера: – Видяхме, че може и да се бие!
Jores: – Ами не, търси си белята. Типичен провокатор.
Вера: – Този разказ кога е писан? (...) Че не ми отговаряш на елементарния въпрос, да го свързвам ли с отношението ти към софиянци или с късния час?
Понеделник, 7:10 ч.
Jores: – Доспи ли ми се, изключвам. Отговорът на въпроса кога е писан "разказът". 1. Това е публицистичен документален жанр. 2. Най-горе в текста е датата, когато е писан (17.XI.1998). Бел.м., tisss.
...Бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родителите, безразсъдни, недружелюбни, вероломни, непримирими, немилостиви. Те – ако и да знаят правдата Божия, именно че тия, които вършат такива дела, са достойни за смърт, пак не само ги вършат, но са и благосклонни към ония, които ги вършат. – Послание на ап. Павел до римляни, гл. І, ст. 30-32.*
13 uni 2000
НАЙ-ДОБРИЯТ НИНДЖА
От разговора вчера вечерта с Re. Силно впечатление й направило спокойствието, съзерцателното у двойка австрийци, понакуцващ мъж на възраст и неговата млада дама в бледорозова дълга рокля, с широкопола бяла капела. Седели върху плетени столове в ресторант-градина сред боровете в тучна морава. Наоколо яздели понита посетители разни на местността. Не магарета, а игриви понита яздели облечените в специална червено-бяла униформа аристократи: някакъв жокей-клуб в околностите на Виена. И си представих тишината, свежия планински въздух, резлив, та и чак леко пари в ноздрите, звук от жокейска свирка или команда, а може би и едва доловимия аромат на стари виенски валсове… Господи! Имам спомен и от това, в кой ли живот ми се е случило?
А при нас е задушно, вони на стара яхния и прегорял шарлан, в който са пържили три месеца цаца, вони на яко занемарена кръчма с предизвикателно име "Bulgerien ombrella", демек: "Българският чадър", як намек за убийството на писателя Георги Марков и на кибритлии селски тарикати, крадци на кокошки от съседските дворове, ловки измамници. Мило ухание на простотия, мил роден аромат на екарисаж. Какви ти виенски валсове, каква тишина! Сме типичните южняци на материка ни с всичката просташка глъч, веселие, предизвикателства. Елате ни вижте! Праните прежълтели от пикоч гащи се изнасят на показ, а който крещи и се блещи най-дръзко, най-нагло, най-театрално размахва юмруци и се зъби, приемаме за най-праведен, за готин, нему се възхищава нацията, път му отваря да мине в по-предните редички на державата и елита на "обществото". Ала и това е старо клише, не от мен измислено за Балканите и тъмната балканска паплач, касаещо разните жалки балкански субекти. Всъщност как ли бих умирал от скука в подредения, благовъзпитан, достопочтен свят! Неслучайно ангелите тук са ме поселили, тук е мисията ми.
Гален Ганев (1954)
Казах го тези дни и обърнат към друга една неспокойна душа – младия поет, когото имам за приятел, с всички уговорки и взаимни несъгласия за ролята на литературата и публицистиката. Казах му на Гален Ганев, че не току-тъй съм си нарекъл през 1994 г. фирмата (представете си – едноличен търговец!) "Гарван". Та Гарванът се храни с мършата на този свят; това е енигматичната птица, която среща душите по границите между Живота и Смъртта, когато човек няма защо повече да лъже, застава сам, гол и безпомощен с греховете си срещу истината, че сме грешни по нрав: и колкото повече те разочарова този човек, толкова по-силно ти се налага да го обичаш, за да узнаеш защо е станал такъв, какъвто ти се показва.
14 uni 2000
Камъни в моята градина – Re. някак не може да се примири, че съм приел да живея неизменно ограден от четири стени, на постоянния адрес и сред обичайния пейзаж, който се открива зад едничкия ми прозорец, да си мисля, че това е светът. Тя схваща доброволното ми отшелничество като затвор, а вероятно и като страх пред тръпката да преоткриваш хубостите на света и живота, шетайки в материалното пространство: прекосявайки надлъж и шир Европа, прекосявайки два пъти годишно Атлантическия океан до Атланта, до Чикаго и назад... Елементарно ще е да се впусна да я оспорвам, да захвана примери да редя, аргументи да влача с ведра от дълбоки стари кладенци, да доказвам нещо, доказано хилядолетия преди нас, живите днес, на тази неспокойна планета. Да, казвам си – права е, ех, как ми се пътува и мен по белия свят! Палатката, масата и столовете за къмпинг в багажника на колата, заредена за път по всяко време на денонощието и сезоните в моето настроение; и всичкото това мое четене, всичките ми многолетни приготовления за излитане извън тази среда, образно казано, защо ли са?! Давам си сметка какво монашество, какъв манастир е това моето; ех, права е Re., че – пишейки текстовете си през тези поне над четирийсет години, съм застрашен от вероятност сетивата ми към реалния свят да закърнеят. Успокоява ли, че авантюрите ми са от друг род, от други измерения?
Е, добре! Фино настроената антена трябва ли да мени местоположение? Тръгне ли да го мени, това какви предимства й предоставя, какви загуби и поражения? Уязвим съм като свещ, запалена на връх. По върховете ветрищата бият с ураганна мощ. Дали желая да ме видят? Тази светлинка в чест на самолюбието си ли единствено паля?!
Вибрациите, които ни пронизват от Небесата над нас и стоновете на милиардната човешка маса наоколо как да съчетая! Как да изразя с писмени знаци ставащото, ако тръгна да влизам в ролята на пътуващ проповедник, на пилигрим! Да, оправдавам се, писаното остава – за разлика от изговореното, което безвъзвратно отлита, не се ли намери кой да го запише. Всеки творец е самолюбив и тщеславен. Това е горивото. А състезанията защо са, ако не за да излъчат Победител, Лидер на човешката ни тълпа, Любимец на тълпата през всичките епохи на цивилизацията?! Не съм Победителят с главна буква. Състезателният импулс като да ме изоставя вече. И не, не става дума за умора – "На най-добрия нинджа не му се налага да се бие". И по друг начин разбирам точно днес – след Случая Глория**, далекоизточната древна мъдрост "защо не му се налага да се бие. Не че се изчерпали отричащите, оспорващите, пренебрегващите го, а понеже проумял безумието да се доказваш, причинявайки рани у човека насреща".
Всеки – със своето мнение! Всеки – със своето право на личен избор! Кой съм, че да налагам своята представа за Истината? Победата в спор или сражение е Пирова победа. Тренирал съм бокс, бил съм се и с други хлапаци в махалата, и на боксовия ринг; е, не бях от най-добрите боксьори, но видях отвътре как изглежда една мъжка схватка на сцената, пред погледа на стотиците разпалени почитатели на формените побоища, та имам лично основание да река: Най-добрият нинджа вероятно е човекът, открил за себе си, че светът не се нуждае толкоз от доказателства за превъзходство, колкото от Любовта, като единствен начин да приобщиш другия към своето, а и себе си, от друга страна, да приобщиш към множеството наивници. Не срещу им движейки се, а движейки се успоредно, с вопли, съмнения, хленчове, страх, тревоги. И това не е Иисус Спасителя, говорещ от висотата на божествена мъдрост на Космоса (красотата в нравствен план), а продължение, развитие, делнична дейност в посоката, зададена от Богочовека. Апостолът Левски е такъв характер, образ на Ученика, открил Бога, по рождение пребиваващ у всекиго от нас.
Външно, видимо стоя на едно място, ограничен в рамките на бетонната си килия в жилище накрай Европа, зад най-смърдящото циганско гето на Балканите, може би в Европа. Всъщност, повече съм в събитията от който и да било авантюрист-пионер-мореплавател по световните океани на Добро и Зло. Проблемът ми е, че не мога да крача пред себе си – нещо, което и Христос не посмял, по-точно: не пожелал да стори. Нежен е гласът на съвестта! Как да си представя Иисус като Говорещ с гръмотевичен тембър. С гръмки интонации звучи крачещият по стъпките Му Йоан Кръстител... Йоан Предтеча за света е усилващото устройство за шепота на звездния нощен небосвод, от дълбините на Вселената просмукващ се до сетивата ни.
Мила Re., не искам да съм страна в този спор; съгласявам се с теб, права си! – но то е не за да избягна спора, а че ми е хубаво да мислим различно – придава романтична тръпка на срещите ни като жена и мъж.
Мисълта е по-бърза от крачката, от летящата със страховита скорост космическа ракета, от разпада на ядрото при ядрена експлозия. В мислите си обгръщам цялата планета, Вселената; тогава какво значение има в кое кътче на материалния свят съм! Градът Кардиф*** ще остане за мен изкусителна мечта да се разходя и поседя покрай пристанището му и кея с океанските товарни кораби, докато не видя с очи, докато не ме разочарова колко подобен е на всеки пристанищен град. И с какво Балчик е по-зле от Кардиф! А не може ли Балчик за мен да е три пъти по-артистичен? Обаче аз не съм виждал Кардиф; така познатото бледнее пред изкушенията от непознатото. Не че съм против да видя как живеят виенчани в луксозно подредената си Виена, а личните мои представи, придобити чрез разкази за посетени от теб великолепни кътчета в Европа, Близкия Изток, Канада, Северна Америка – мисля си, са пищни, защото са освободени от солените кристали на потта и задъхванията на изкачващия се гост към приятното и уравновесено чуждо битие.
Пречи ли ми невежествената кал, в която съществувам? Но аз и не знам друго – все едно да твърдя, че ми пречи моята кожа. Накъсо, материалното ме вълнува толкова, доколкото мога да пиша, без да ми пречи; да не го усещам като юзда между зъбите си или като шпорите и камшика на ездач, който ме възседнал. Когато си двайсет години по-млада, имаш време да разбереш тези неща. Опияняващо е свистенето на въздуха в разперените за полет мощни крила на албатроса. Лети! Сега е времето да летиш, да събираш аплодисменти, овации, впечатления, картини, образи, а и нови сюжети. Ще те притеснява ли невидимото ми участие в авантюристичния, очарователно суетен и преходен свят? Образът на птицата в полет ми е скъп; че какво е птицата, затворена в клетка, освен мирис на перушина! Не мисля, че съм спрял да летя. Но моето летене е в други пространства. И разбира се, не се нуждае от обяснения, когато пред себе си имам интелигентна, жизнена и дяволита млада особа, като теб, мила.
Любопитство е основният ми недостатък освен ревността. Когато престана да съм ревнив и любопитен, когато се зазидам в черупка, даже тогава няма да е без надежда, че някой ден ще се преродя в друг образ след инкарнацията**** от същите прадревни импулси, родени от любов.
Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа
Plovdiv, edited on 1 sep. 2024
___ * Ап. Павел, І посл. до коринтяни, гл.ІХ, ст. 19-22: "За иудеите станах иудеин, за да придобия иудеите". ** Педагогическа история за родителско и чиновническо невежество.
*** "Кардиф" – сборник текстове, самиздат от 1997 г.
**** (лат. in "във" + caro, nis "плът") Въплътяване. Влизане на душата в плътта, в плътското.Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)