Бил съм доверчив и разсеян, бил съм глупав и наивен, бил съм жесток с тарикати и малодушни навлеци, не заслужавали да им се дразня, ала Чувство за справедливост, наследство от майчиния ми джинс – два заможни рода: перущенския и калугеровския, клани от башибозука под взора на модерно въоръжена редовна Османска армия през Април 1876, ми е ориентир да преценя що за птица е насреща ми. – Аноним (1947)
НЕДОБРЕ ВЧЕСАНИ МИСЛИ (8.)
24 maj 1996
Авантюрите на разума раждат чудовища. Да е скъпо, трябва да е в малки количества или уникат. У нас аргати с лопата да ги ринеш, стопаните са ни кът.
31 maj 1996
Как да крещя Ура! и Да живей! – като сте ми седнали на гушата! Да гласувам за вашата партия ли? А с каква цел! От кацата с гнилите круши си извадил червива? И това е късмет. Когато дълго време няма хляб, ножът се изпълва с вдъхновение. Колкото по-зле е дереджето, толкова по-медени им приказките. Което не е позволено на интелигентния, не важи за простака. В репертоара на Дявола е да се маскира като мижитурка. Неизреченият упрек е по-силен от острите реплики. Ако съм съгласен, означава ли, че нямам собствено мнение? Всеки министър у нас върши бели според възможностите си. Това, от което си се отказал веднъж, те следва до смъртта ти. Душевен боклук, въобразил си, че е космично тяло? Нормално!
4 uni 1996
А има и неща, които врабчето ги умее, а орелът не. Възраженията избистрят политиката. Не ни е яд, че не сме ние, яд ни е, че са те. Наши си работи! Прасето съзнава ли защо се грижат да е добре нахранено? Мракобесието ражда духовно просветление у единици. Да приема идеята ви, моля, госпожо, не ми се явявайте гола! Проникването да го съпътства проникновение, не алена пелена!
Възможно ли е да се обича разумно? – питам, и отговор не ща.
Как да се оттегля с достойнство, като ме гонят като за дузпа?
8 uni 1996
Розите на гърдите й вървят в комплект с тръните в характера й. Като едва се прикрива, заливайки се от кикот, женската води мъжа към онова, което си е наумила.
12 uni 1996
Всяка власт има опозиция, каквато общността заслужава.
За песа помияр светът е триединен: дивеч-кучки-господар.
Любовта придава цивилизационен оттенък на секса.
Целите сме слух и пак сме глухи какво стана след 10 ноември 1989.
Истината не се нуждае от реклама! Същото важи и за Простотията.
Плащат за всяка секунда реклама. Всъщност, плаща клиентът.
Политиката е висша степен доверие между тарикати. Ти гласувай!
Като си отваряш устата, не ти ли изстива задникът?
Като искаш да изглеждаш страшен, защо целият трепериш?
Не се вайкай гръмко! Ще дойдат вълците да те спасяват.
Скандалджията поне си тръгна оттук известен.
Знойната дама често е трагикомедия с пикантни подробности.
И като помисля, че по вестници ще съдят що за хора сме били!
Кирливата риза... Колкото повече я переш, по-кирлива става.
19 uli 1996
Всичко се свежда всъщност до това, да разберем колко велик си.
Политикът е прав да ви се докача, когато не му вярвате.
Геният в нормално състояние е неразбран, горд и силно брадясал.
Тарикатът в политиката финтира народа. Накрая финтира себе си.
Живеем към 70 години. Как да разбера костенурката с нейните 300!
21 uli 1996
Който ходи по главите на нацията ни, поне да си мие краката!
Науката е тържество на разума, изкуството – тържество на усета.
Могъщото се задвижва бавно... После вече няма кой да го спре.
Като унижиш човека срещу себе си, по-щастлив ли ставаш?
27 uli 1996
Когато ти е кофти, не ти завиждат. Има си и добрата страна, нали?
Стремеж на днешната политика е възгорделият се тъпак с купена диплома?
Напоследък започвам да си мисля: Колко е приятно, че не знаем какво следва!
Логиката пълзи по корем там, където са се вихрили бесове и диви страсти.
Дали смирението не е най-висша проява на човечност?
При добро желание, и във фалшивото ще откриеш искрен стремеж... да те излъже.
Дотам съм преситен с щастие и оптимизъм, че повече капчица не мога да поема.
Нацията ни била млада по дух и жизнена. Доказва го властващата тук детска ясла.
Защо най-кресливо у нас напада соца точно доносникът? Смееш ли да питаш!
3 avg. 1996
Понякога, особено нощем, си толкова сам, че усещаш шепота на Вселената.
Сърцето е ненаситен малък хищник с остри ноктенца и меки лапички.
Любов – интрига между мъж, жена и публика. Без интрига, няма любов.
Истината може да бъде далеч по-неприятна от прекрасната сладка лъжа.
Лъжецът винаги лъже сам себе си. Ние, останалите, сме едва след това.
Щастието не било в парата, а в многото пари, не в духа, а в скъпата вещ!
Истински нещастният мрази, не може да се влюби дори в себе си.
Дървеният философ е толкова досаден, че е невъзможно да има грехове.
Дали съвършената хармония в брака не действа като приспивателно?
Липсата на наивност у нас компенсират с професионален цинизъм.
Човечното е с меки очертания, фанатизмът е зъл, остър и не цепи басма.
Тираните разчитат на шествия, високопарна реч на площада и еуфория.
Гласът на съвестта не гърми площадно, той шепне, когато си сам.
Имам неприятни въпроси, на които съм си забранил да отговарям.
Предстоят ни президентски избори Кандидатите са четирима: 1) Ръмжащ с тенекиен глас апаратчик от бившата соц. номенклатура; 2) Вдъхновено опулени зъркели, които ме фиксират от трибуната; 3) Откровено луд; 4) Голяма брадавица с нос. И откривам, че нямам избор. Въпреки това обаче, най-симпатичен в шоуто ми е откаченият*.
9 avg. 1996
Ако те обичам, трябва ли да повтарям! На думи ли вярваме, мила?
Дето има ред и закон, Бог е излишен. У нас обаче – ни ред, нито закон.
Забраних да крещи "Обичам те", и чувам шепота й: "Ах, как те мразя!"
Ще ти подхвърли троха, а после трябва да му целуваш лапите, с които те ограбил.
Нищо не съсипва повече от благоденствието у съседа.
И лицемерът хленчи, но го прави предизвикателно – с гняв, сълзи и сополи.
Страданието ходи със сухи очи и е мълчаливо.
По онова с което се гаври българинът, узнаваш кое му е най-мило. Немецът кълне: "Гръм и мълнии!", нашенецът: "Да ти еба майката, да ти еба!" Два пъти, демек.
23 avg. 1996
Разумът търси закономерност там, където царува привидна случайност.
В основата си животът е нежен: хлорофил, влага, лъч слънчева светлина.
Отнеми склонността у човек да мечтае, и той се превръща в електорат.
Жалиш, че ти изневерили? Що! Отишъл си е опасен предател. Радвай се!
Живея с чувството, че точно тази категория кресливи хора се раждат със заложбите на подмазвач и възползвал се от ситуацията лицемер. При всяка смяна на властта са първите, които вдигат креслива агитка за свобода и демокрация. Те винаги са наясно накъде духа вятърът, докато бившите им съпартийци се гушат по задните редички на еуфоричните площадни митинги на тържествуващи простосмъртни. – Аноним (1947)
2 fev. 1979
ПОКРАЙ НЕВОЛИ И ОБИДИ*
Покрай неволи и обиди
приятелите си отиват.
Желая виното изпито
отново в чашите да видя.
Да се сберем край тази маса
по-весели и по-големи
и някой умно да разказва
за отлетялото ни време.
Да влязат Борето и Сашо,
Марин и Ангел, Ичо, Видко
и другите връстници наши,
горели в детските не битки.
Да си припомняме игрите.
Реката. Прашките. Тепето.
Родителите ни сърдити
и беднотията проклета.
Край огън, до небето лумнал,
с истории за партизани
да върнем вечерите чудни
пак там, на старата поляна.
Да грейне пак онази чиста
нечакана любов момчешка,
заплела в плитчиците миши
две панделки и още нещо...
Живот! Защото си ми свиден,
защото трудно те живея –
с другари искам да се видя:
да си поплача и попея.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 8 uni 2024
Илюстрации:
- До работническите курортни бараки в Китен**.
- Мъмито (Марин), аз и Ичо долу на първия ред.
–––
* От сб. "Сутрин рано" (1983).
** За хлапаците от пловдивските улици "Ниш" (осем къщи с дворчета) и "Цар Михаил Шишман" (двайсетина къщи с дворчета) в източното подножие на Джендем тепе от годините, когато бащите ни наливаха основите на всичко, построено у нас след Втората световна война, та чак до разрухата на онази България с нейните девет милиона жители, от която все не успяваме или не искаме, или не можем да се отречем – независимо от всички заклинания в омраза; вероятно заради детството ни, което внуците или внуците на нашите деца, едва ли ще разберат.
Моето детско царство от 5 до 1957 г. Избата на ул. "Ниш" № 4. Бел.м.,tisss.
Светът е сцена и всички ние сме актьори на нея – влизаме-излизаме и за своето време всеки от нас играе разни роли...– Шекспир (1564-1616)
13 uli 1998
ДЪРВЕНИЯТ ИВАН
Таня – сестричката на колегата ми по български в училище Невена Ичевска, дала на Иван Сарандев* сборника ми "Кардиф" и господинът сухо отговорил: "Благодаря". Не може тъй да се поднася мижавата стихосбирчица на някой си супер-неизвестен автор пред трона на Негово Високопреосвещенство проф., член-кор. на БАН, д-р на науките и прочие. Може би трябваше да привържа книжлето си с розова панделка. Да не беше Михаил Берберов, нямаше и да подозирам, че съществува "Дървеният Иван". Кой да знае на Иван какво му се случило, та реагирал тъй строго, толкова нафукано! Каквото и да прави обаче, станало е невъзвратимото: в моите лични представи този присадил се в грандоманска София ямболия ми е положителен герой. Съжалявам, че някъде в безпорядъчните ни преображения по Българско съм се разминал с човека, който най-добре и най-отблизо познава Михаил Берберов... Вечно припреният на вид, ала иначе вътрешно строго подреден, самовзискателен и етичен Иван – запотен, пристигащ все отнякъде или заминаващ нанякъде с неизменното си черно дипломатическо куфарче, натъпкано с лекции за пред студентите-филолози, ми е светъл, показателен образ на типичния университетски преподавател, край когото истинският ни живот вакханално преминава с панаирджийските си суети, шарении, несрети и възторжени крясъци.
6 uli 1998
"Просто, ясно и силно творчество" наричат през 1861 г. българските народни песни братя Миладинови. Да пишеш просто и ясно, и силно, го разбирам като да се откажеш от високопарните словоизлияния, назидания и дантелени кухи фрази. Пробвах да си съставя Български показалец на наши национални личности, които ценя.
Паисий Хилендарски (1722-1773) от Самоковския край. На двайсет и три – вече бил калугер в Света гора; на четирийсет, приключва своя "История славеноболгарская о народе, о цареи и о святих болгарских и о въсех деяния и бития болгарская". Та ето в "Предословие к хотещим читати и послушати в историцу сию" е онова чудно, мило и простичко в скромността си "Читаите и знаите да не бивате от други родове и язици подметаеми и укоряеми". Но защо му било назидателното и гръмовно "О неразумни и юроде! Поради что се срамиш да се наречеш болгарин". Звучи ми както възгласа на библейския Мойсей... Каквото и щат да си разправят университетските телци, Паисий е старозаветна фигура в националната ни духовност: и драматичен, и тъй настойчив, монолитен в националния пантеон на затаеното ни родно Българско самосъзнание. Софроний Врачански (1739-1813) от Котел. По коледните и по новогодишните наши християнски празници през далечната 1765 г. 26-годишният Стойко Владиславов – бъдещият Софроний, посреща 43-годишния Паисий, който донася в Котел "История славянобългарска", и като краснописец, Стойко й направил препис. След трийсетина години, от 1794 до 1803 г., вече е Врачански епископ (висша свещеническа степен). От 1806 до 1812 г. – съавтор на милозливи послания до Високите имперски канцеларии на могъща Русия. Когато през 1809 г. Руската армия нахлува отсам Дунав в пределите на Българското землище от Османската империя в помощ уж на въстаналите сърби и българите от Видинско и Врачанско, каква ли празнична радост ще да е била! Горките нашенци! Една империя отваря война с друга империя само за да присъедини повече народ към своите крепостни данъкоплатци. На същата 1812 г. начеват Наполеоновите завоевателни походи в Русия, та и затова руските пехотинци се изтеглили от Северна България. Отстъпвайки наедно с тях, в несретата си поемат десетки хиляди нашенци с кокошките, покъщнината, челядта към непознатите земи. Ей този Стойко-Софроний е първият модерен автор в Новейшата ни История, с кротката си самоирония, хленча, надеждите, притесненията си, ми е толкова по човешки близък!!! Животът му за мен е фрагмент от Новия завет, където не Господ Бог, а грешният наивен човек става обект за съчувствие, тъга и възхищение.
Стефан Богориди (1780-1859) от Котел. Княз! Внук на Софроний; същинското му име е Стойко Цонков Стойков. Издъхва от камък в бъбреците на 1 август сред Цариград. Дарил имот над Босфора за желязната черква "Свети Стефан", знак за българщината. Издигнал се в живота от котленец до имперски съветник на султан Абдул Меджид.
Александър Екзарх (1808-1891) от Стара Загора. Учи медицина, математика, поживял в Букурещ, Будапеща и Мюнхен. От 1836 г. насетне пише послания, той пък: към разни му там френски политически персони; тревожил ги за участта на българите, обърнати в най-долна рая за Османския султан. Приел го на аудиенция лично френският първи министър. Голям праз! – замислих се, какво ли ги било дерт френските политици, ама нейсе! Та към кого ли друг в онази, заетата със своите си мераци и дертове Европа да се обърне! Та този Александър Стоилов Боев, каквото си му е светкото име, се явява първият нашенец, прогласил предЕвропа Българската кауза. През 1866 г. го виждам честит съветник в Парижкия отдел на... Османското имперско външно министерство. Чудна съдба! По-показателно е, че след войната от 1877-1878 г. генерал-губернаторът на автономна на Високата порта Източна Румелия Алеко Богориди (1822-1910) – внук на Софроний Врачански, като генерал-губернатор на Тракия, го назначава за префект на Филибе (Пловдив). Четири месеца кметувал, па се споминал заралията Алеко.
Неофит Бозвели (1784-1848) – как па до днес нищо не съм знаел за него!
Васил Априлов (1789-1847).
Иларион Макариополски(1812-1875)от Елена – селище на "консервативните тежки чорбаджии", които придирчиво, под око се отнасяли към всяко чуждо на местния ред и тертип ново. "Гледай! Гледай бе! – възкликнал при минаването си през този градец Мидхат паша (1822-1884) – надменен османлия до мозъка на костите си. – В едно нищо и никакво таквоз ми ти място да се роди едно момче, да порасне, да се покалугери, да стане владика и тъй да разбърка света!" Какъв ли знак ще да е била тази лакърдия от неговата висока позиция в империята! Похвала или яд на интелигентен, ловък враг?
Гавраил Кръстевич (1813-1910).
Д-р Стоян Чомаков(1819-1893), родом и духом от Филибе (гърчеещия се Пловдив). В най-жестоките за пробуждащите си нашенци времена – българин доктор, страхотно!
Георги Стойков Раковски (1821-1867) от Котел.
Петко Рачов Славейков (1827-1895) от бастисаното след предателство Търново.
Драган Цанков (1828-1911), роден в Свищов, учил в Елена, Одеса, Киев, учителствал в Галац. Във Виена издал на немски: от какъв ли зор, Българска граматика. От 1853 г. собственик на печатница в Цариград; през 1879 г. губернатор на Варна. И като връх на този турлю-гювеч от жизненост, оказва се, бил католик-униатец. Тодор Бурмов (1834-1906).
И взех, че се спрях дотук. Ясно ми е вече какво да питам: Абе, какво учат днешните любознателни азбукарчета в часовете по Роден език и Родна история? Защо за тези и стотиците великолепни представители на Българското национално самосъзнание и духовност днешните българи така оскъдно и едностранчиво знаем! Родната история според версията, която се преподава в днешното училище, гъмжи от храбри хъшове, хайдути, пламенни войводи, четници, бунтовници и революционери, професионални или случайни конспиратори. За да влезе една личност в обгорените от възпламенен барут и подгизнали от християнска кръв нейни страници, въпросната личност сякаш задължително трябва да е била стреляна, кълцана, клана, бесена, пърлена на бавен огън, драна на ченгел, жива заравяна в гроба? Къде са великите стопани, уседналите в традиционния бит и манталитет, ориентираните към по-бавната, далеч по-сигурната перспектива! Сбутани в прашасали кътове на Миналото, тях ги обсъждат единствено строго профилирани персони с титла професор, член-кор. на БАН, д-р на еди какви си науки, академик...
Кога сравнявам моя си български род с образи от могъщата чужда
историография, пък и с днешните мои съвременници от т.нар. цивилизован свят,
самочувствието, че съм издънка от непрекъснато бастисван корен, колкото и
героично да ме подканва да изглеждам в собствените си очи на българин, не ми
помага особено, хич даже! И сега вече иде ред за по-важното питане. Това ачик очевадно пренебрежение към този терк неслучайни българи в читанките ни по
история случайно ли е или избиваме комплекс за малодушие, които мекерета на "демократичната" власт кресливо ни внушават, като на хора,
недостойни за коравите си предци
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 6 uni 2024
Илюстрации:
- Иван Сарандев, пътник между звезди. - С моята умница – петгодишната Вера.
–––
* Иван Сарандев (1934-2020) за мен е личност с висок статус сред на учените, занимаващи се с върхови творби на Българската модерна литературна класика, съжалявам за кончината на този съвестен, макар и дървен характер, но беше сред онези малцина от периода на моето студентство и десетина години след това, с които съм си сверявал мерките и теглилките. За него Мишо (Михаил Берберов) ми бе споменал: "Щом Иван те прие, аз съм спокоен" – каза го през 1969 г., след като активно вече пописвах на хонорар за вестник "Народна култура", където двамата бяха редактори.
Иван настояваше да не ходя учител в Добруджа, ами да остана поне още шест месеца в София, докато се отвори място в щата на вестник "Народна култура", пък година по-късно беше ходатайствал пред приятеля си Генчо Арабаджиев – редактор във вестник "Народна младеж" и фактор в ЦК на ДКМС, да ме назначат на щат във вестника. Ходихме двама с Иван да му видя ведомствената боксониерка в жк Дървеница, която бе решил да ми предостави (приключил строежът на жилището за семейството му), само да бъде изпълнено условието: да ме вземат в столичния всекидневник, трябвало да имам постоянен адрес и жителство. Жена ми, с която по онова време деляхме стая с шестмесечната ни Вера, ми триеше сол на главата защо не съм послушал Иван да поживея известно време сам в столицата, докато си стъпя на краката, пък после двете с бебчето щели да дойдат при мен. Отказах на Иван Сарандев да ходя в София, която ми бе предостатъчно опротивяла през четирите години следване в СУ-то, с лафа "Камъкът си тежи на мястото. А моето място е Пловдив и никъде другаде". Ще те споменавам с добро, Иване! Имам и други – чисто човешки, спомени за теб, за привидната ти сдържаност и хладина, но и за приятелското ти съпричастие зад дървеното наглед държане. Вж. https://www.plovdiv24.bg/novini/plovdiv/Pochina-prof-Ivan-Sarandev-942618 Бел.м., tisss.
.png)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)