ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1579.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1579.)

 Лицемерието сред родния политически елит се превърна в такава мода, на която би завидял всеки средностатистически актьор от висшите представители на гилдията на Xоливудските актьори... Големите актьори на Холивуд ряпа да ядат! – Аноним (1947)

  Всяка мъдра жена съгражда дома си, безумната го събаря със собствените си ръце – из Притчи Соломонови, Библия

  28 maj 1999

  Над кротката и днес ленива Марица виси тънка утринна омара. В пет часа слънцето златее като изскочило из вълшебна приказка. Мъжката гугутка се скъса да гугука тази сутрин, а зад улука покрай балкона на съседите писука ново поколение врабци. Това гнездо вчера по обяд го зърнах; висят сухи треви като коси на момиче зад ръждивото тенеке. Врабешко гнездо си имам и аз, само че е над южната ми веранда, с изглед към Родопите. Природата е плътно наоколо и произвежда уют и суета. Ай колко преходни сме с всичката шарения от боричкане, пърхане, яко цвърчене, радост, грижи! Двайсет години станаха, откакто се преселих с щерките и жена си да живея в покрайнините на града. И не знам как стоят нещата при врабците и гургулиците, ала между нас мнозина се преселиха в новичкото, далече по-подредено от живота ни общинско гробище край шосето за Рогош. Четох тези дни, че общинарите планирали разширение и на този рай за мъртъвците, а ковчезите и погребалният ритуал далече по-скъпичко ще се плащат. Естествено! Европа бленувахме, ама и в Европа приятелството и сиренето, и всичко останало, както учтиво и твърдо ни внушават, става с пари, при това с много пари.

  Кеворк Сахагян – арменецът с пикантните лакърдии за някогашния наш Пловдив: за чиновниците и бачкаторите по занаятчийските дюкянчета около чаршията, както и за филибелийската бохема, барабар с проститутките, артистките от местния ни театър, долнопробните курви по градинките, с градските чешити и хотелските потайности, и романтичните там любовни похождения... Отиде си бай Кеворк, елегантен майтапчия. Жена му ходи година-две като сянка, силно отслабна, сбръчка се и прежълтя, залежа се, че беше счупила крак и се наложи срещу заплащане жена да я обслужва, в устата да я храни. Една сутрин слугинята, селянка от ямболските села, гледам, кърши ръце, вайка се на пейката пред съседния вход – починала на бай Кеворк жената, дотук била работата на слугинята, ех, хубава работа е слугинската, но сега накъде? Дали не зная болнава жена тъдява душа да бере, зарязана от рожби и внуци, от обгрижване да се нуждае?

  Васил Новев – сто и двайсет килограма чисто тегло, горещ поклонник на гръцките любовни песни и тънки масали за дащни знойни булки. Преливащ от присмехулство ей тъй, майтап да става. Денем – хамалин, нощем – бракониер по язовирите. Ракът го стопи до няма и четирийсет кила, а беше едва трийсетгодишен, даже трийсет още не ги бе изпълнил. Сирак. Изоставен от майка си, а пък с баща – уж неизвестен. Канехме се с него заедно да отскочим до Харманли, да зърне онази, която живот му дала, ала го зарязала и побягнала да се не разчуе, че го заченала едва 15-годишна от уважаван в дълбоката провинция семеен чиновник. Сложихме в ковчега на Васко новичко тесте карти за белот и две касетки с любимите му гръцки песни. Жена му Славейка захваща една-втора и трета професия, докато стана специалистка по баничките... Помота се из внезапно очужделия й пъстър Пловдив, докато й позаякнаха трите й ситни дечурлига, продаде апартамента на някаква заможна гъркиня и се прибра в родния си Кърджали. За тях двамата: Славейка и Васко писах стихотворението "Черна пеперуда".

У кроткия съсед отруден

на гости се яви Смъртта

и върху скромната врата

залепна Черна пеперуда. 

Пристигна по обяд една
    раздрънкана кола и бледа
    отпътува със съседа

угрижената му жена... 

Цветя положихме на гроба,
тя плака горко, от сърце,
след туй с разстроено лице
пое си смяната в завода.

Животът пак заплиска лудо,
години вече оттогаз,
единствен ли си спомням аз
онази Черна пеперуда? 

Да си отидеш без победа, 
без бой да свиеш знамена –
си мисля днес, та той нима
приживе сам не се погреба?!

  Георги Гърев от втори етаж. Гогата – работар водопроводчик, обичаше да си пийва, та вартбурга им го караше жена му Дора; как па нито веднъж не пожела да седне като мъж зад волана! В първите години, когато се заселихме на това място, ходихме си на гости с жените и хлапенцата; и Гогата вземе да ми се чумери: "Пий бе, мама му стара! Ама ти нищо не пиеш. Ей тъй, локни му за блясък в очите на екс тез сто и пеесе грама. Глей, глей мен как се пие таз върла ваджия". И него ракът го стопи. Столът, скован от колегите му в ателието за театрални декори – за да не усеща зверските болки, четири години след смъртта му ми напомняше за Гогата Гърев: събираше прах и паяжини на площадката между втория и третия етаж сред кашони с празни буркани и вехтории.

  Илия Кръчмаров от деветия етаж – строител-зидар и спец по интериора. Отиде на гурбет в Либия, върна се паралия и се премести в друг квартал. Заряза ни Илийката нас, дето нямаме как да не се примирим с крадливата цигания и с гръмките тумби от Столипиново, с натрапчивата парцалива екзотика, която навред по света е белег на това весело хайдушко племе... Месец преди да си отиде от белия свят, Илия се появи пред нашия "Б" вход на блока да се сбогува с нас от чистичкото кварталче, застроено на мястото на някогашния Хайван-пазар зад Панаирното градче – пеш прекосил моста над островчето Адата, върна се при нас като че при младостта ни. Питам: "Е-ех, какво става, Илийка? Как я караш?" Едър и сърцат мъж, преди налиташе да се пердаши и с Дечо Докса – професионалния боксьор Неделчо Грозев, чиято слава тук още се носи. Лицето му на Илийката придобило землистия цвят на обречените. "Няма да ме бъде, Жоре-е – рече, – не ме ще животът. Четири къщи вдигнах, и кога реших, че ми е дошло времето и аз да си поживея, ей ме на, виж! Две операции ми правиха, и нищо." Взе да плаче без глас. Тресат се кокалявите раменца. Сълзи се търкалят по пергаментовите бузи: "Отивам си, Жорка-а! Отивам си. Дойдох да се сбогуваме". Тъкмо излизах след сутрешната смяна в училище като даскал да въртя из Пловдив като частно такси... От

съчувствие, дръпнах така рязко предпазния колан в жигулата, в която горя баща ми и след смъртта му ми се наложи наново да я боядисвам и обзавеждам, че с металната планка на колана страничното стъкло на шофьорската врата се срина в нозете ми. 

  Стоил Веляков от петия етаж – ел.техник, спец по хладилните инсталации. Сръчен, ама и чапрашък – стегне ли го шапката, ходи на магистралата край Пловдив да спира колите, че се движели много бързо. На семейство пенсионери от столицата, които за морето пътували, новичката лада приватизирал. И зарязва клетите пенсионери пред областното МВР. По едно време си сбираше компания за самодеен оркестър с чалга-певица. Беше си наумил оркестър за сватби и погребения да си направи... Включеше ли трите електрически китари в 100-ватовата уредба, паниците в бюфета ми, етаж по-горе, казачок и ръченица танцуваха. Говоря му веднъж: "Що си изкарал тон-колоните на балкона бе, Стоиле? Комшиите от отсрещния блок след обяд не могат да спят и ми се жалват" (председател бях по онова време на кварталното ни ОФ-е), а той ме гледа с поглед на екзалтиран. "Чакам – шепне ми поверително – едни авери, с автобуса да дойдат, пък не знаят къде живея... Казал съм им по свръх-звуковата ми уредба да се ориентират". След смъртта му – дали имаше навършени трийсет, шушукаха съседите, че го хвърлили пребит до смърт от някакъв етаж на милиционерско управление, ама писали в смъртния акт друго. Близките му посмяха ли да попитат властта как тъй се е хвърлил да се трепе едва на трийсет? Отишъл си Стоил с натрошени кости. Виждал съм го лете, току-що прибрал се от психиатричната клиника в Баткун, Пазарджишко, а гърбът му – цял в кафеникави ивици като моряшка фланелка от лечебните процедури с палка или с гумен маркуч.

  Да разправям ли още? Веднъж Мишо – поетът Михаил Берберов (1934-1988), когато съм възкресявал на чашка епизоди от живота ми на председател на кварталното ни ОФ-е, местна версия на "Бюро за жалби, претенции и отврат от циганията в Живкова България", ми се ядоса: "Я ги зарежи хорските дертове! Ти да не си Арменският поп? Решавай! Или се заемаш здраво с литература, или се правиш на квартален гений".**

  Сбрахме се след януари 1979 г. все българи-завалии от кол и въже. Долетяхме тук млади, вече облъскани от несретния живот на сиромаси, щастливи най-сетне, че си имаме дом, Боже мой, свой дом, макар ведомствено жилище. Разсадихме се сами по бетонните кафези и ето ни! – пуснали сме коренче в бетона, дечицата ни, кажи-речи, пеленачета, когато се заселвахме, вече раждат милите ни внуци. А ние?! Ние сме си май същите някогашни момичета и момчета, препускаме през въртопите и несретите, мъкнем трошици в човка, сламки мъкнем за пълните си с челяд гнезда... Ето, тази е моята България, с която воюва т.нар. "елит на обществото", хем воюва, хем ни пие с всичките си смукала, мозъка все тъй опитва да ни промива. И върти се животът, това циганско колело, сменят ни се управниците, сменя се властта, сменят се партиите на власт, а паразитите не се менят. И ние – пак на този хал, пак изнудвани, притеснявани от растящите данъци и все по-високи такси, от скъпотията, безпорядъка и бандите, от претенциите на малцинството, което пак на наш гръб живее и се плоди... Ние сме тези мълчаливи, вечно излъгани, вечно задължени на тази майка-мащеха, Българската ни държава, управлявана от тарикати или мекерета на чужди посолства, които мекерета нищо общо нямат нито с нас, ни с България. Останахме си сол на земята... Мизерията ни е доказателство, че честно сме живели дотук с непрежалимите свои мъртви.

 Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 4 uni 2024

Илюстрации:
- 1973. По дигата на Марица с моята Вера.
- 1983. Председател на кварталното ОФ-е.*

–––

* След уволнението от младежкия вестник за критична статия и преустройването като учител по български език и литература, с част от моите квартални "апостоли" от 1983 до 1986 г. в многолюдния квартал "Димчо Дебелянов" зад гетото Столипиново. Казионната ОФ-организация превърнахме в читалище, където всичко се вършеше на обществени начала (без заплащане), невероятно! Затова Мишо Берберов ме иронизираше.

Михаил Берберов

** Вж. https://dictionarylit-bg.eu/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB-%D0%90%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB%D0%BE%D0%B2-%D0%91%D0%B5%D1%80%D0%B1%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%B2 Издъхва в три часа сутринта на 7 август, с.г., според тел. обаждане от Антоанета – съпругата му, а на 9 август пред множество, стекло се от цяла България пред инсинератора в столичния район Орландовци, трупът му бе кремиран. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1578.)

 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1578.)

 Лицемерието сред нашия политически елит се превърна в такава мода, на която би завидял всеки средностатистически актьор от висшите представители на гилдията на големите актьори на Xоливуд... Големите актьори на Холивуд ряпа да ядат! – Аноним (1947)

  "Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее!" – Христо Ботев (1847-1976)

  "И ще викнем всинца: "Хляб и свинско!"* – Из ученическо съчинение на нашенче.

   3 mar. 1998

ПРЕСТАРАЛ СЕ** 

  Има под слънцето една категория граждани, които са в състояние да те отвратят от всичко родно и възвишено. Помните ли случая с подполковника, който нощем, когато приключвала първа програма на някогашната наша, ама наистина родна, не турска, не американска, ами Българска телевизия, вдигал челядта си от леглото и командвал на всички да застанат мирно, докато отзвучи националният ни химн "Мила Родино, ти си земен рай, твойта хубост, твойта прелест, ах, те нямат край!" ...Идиотът буквално тъй ги тероризирал, че намразили България с всичките й аxмашки простотии, келешлъци и салтанати. Понякога и тате го прихващат родолюбивите красти. Навръх Втори юни, тъкмо обядвахме в кухничката и той тъкмо се въртеше около печката, да си отсипе за трети път манджа в паницата, когато градските сирени наддадоха тревожен вой, а пък грохотът на голямата черковна камбана от "Света Петка" го изненада с пълен черпак в ръка. Като асъл гвардеец пред Мавзолея на вожда Димитров, Тотю зае стойката "За почест", притисна черпака като автомат Калашников с чупка в кръста, вдървен, издул гърди и трътляв задник, замръзна, да речеш, чадър изведнъж глътна.

  Видя го сестра ми, четиригодишната Юлка, изпусна си лъжичката и се разплака:

  – Мамо-о, мамо, мама ма-а... Какво му стана на татенцето!

  – Ти не чу ли какво съобщиха по радиото! – избръмча с траурен глас като съветски спикер от Втората световна война препарираният хлебар, и Юлка по-високо ревна, та мама грабна най-голямата възглавница и я зафучи по гвардееца с черпака. 

  – Акъл няма... Чешитът му с чешит!

  – Не чу ли, ма? Обявиха по радиото – рече Тотю. – Не шавайте! Никой да не мърда.

  Сестра ми трие сълзички:

  – А онядядко, дето клати камбаните на "Света Петка", той не шава ли?

  Намеси се леля:

  – Камбаните, миличка, сега ги клати г-н клисарят в чест на падналите за свобода на отунзана* от навлеци и тарикати, разположили се като турски паша в България.

  Тотю се отгипсира и отиде да занича навън през прозореца.

  – Я, да зърна аз какво става там! – Първо се наежи и разтревожи, после се захили и успокои: – Хе-хе-е, църен манго с бели гащи крачи ли, крачи, гаче е в Рио де Жанейро. Не са братчедите като нас прости българи, нормално е напет да крачи мангото, какво че клисарят от "Света Петка" зор си даде да лашка камбаните! Свободни хора са те!

  Насядахме около масата и леля ни осведоми какво им разправила тези дни колежка от детската градина за занемарения чугунен паметник на Гьорги Бенковски насред не знам кое си градче на Северозападнала България. Кесил на древния градски площад още отпреди соца еднокракият,но наперен Гьорги Бенковски без сабля, с наполовин отскубната от Десети ноември 1989 г. насам от местни скрападжии десница и липсващ от коляното надолу ляв крак в поръждавял ботуш, и общинската управа, за да замаже някак нещата покрай далаверите, поканва чужда някаква си делегация официално да й гостува... Ще побръмчат с гостите, ще ги посрещнат с подобаващи за географските ни ширини салтанати, ще им спретнат банкет с иху-иха-а, като маймунки насам-натам ще ги разведат из китна майка Бългейрия, па като ги отпратят по живо - по здраво от замляната с байраци и шарени балони жп-гара, с гостуването ще оправдаят липсите в общинската каса. Родна нашенска управа, ако се не пооблажи и поосвежи по време на управлението, поради что се трепала за предизборни харчове за кюфтета, кебапчета, наздравици и каси бира, за сеир на твърдия и купен електорат според местния табиет и нагледна агитация! Що им било да се натискат да управляват, нали! Желязна логика има в това. Та така...

  За целта натоварили двамина още с ума си родни класици да им съчинят ритуал за поднасянето на венци, благи политически речи, рецитал на местни поетеси и певачки от белокосата местна пенсионерска агитка "Еделвайс, ти свеж планински дъxав наш", народни песни за турското роб... сакън! – мирно присъствие, изпети от смесения хор при администрацията към общинско предприятие "Паркове, гробища, ред и чистота". Общинарите настоявали Гьорги Бенковски да бъде засипан до веждите с гирлянди от цветна хартия, борови клонки, шишарки и проч., да не личи как скрападжиите са ни го осакатили и коя точно част от чугуненото му тяло липсва. Навирената пък към небето сабля, понеже се явява типичния знак за мъжка потентност в представите на местния провинциален елит, кметът заръчал между китките, при липса на музейно оружие, да му монтират калъчка от чам, вапцана с бял бронз, в краен случай сребърен феролит, с който сребърен феролит всяка година-две вапцат двата вехти реактивни сокола на изтребителната ни бойна авиация.

  – Ами да – рече Гица, – бронзът трябва да лъщи като стомана. Гьорги Бенковски е това, не може хем на куци крак, хем без оружие!

  Случило се, какво се случило, и ей я, значи, делегацията. Хапнали-пийнали, както е редно, поджиткали с общинските четири мерцедеса из околностите: посетили четири манастира, трите местни заводски цеxa от недотам окрадените. Целта била хептен да изморят джигитайците, та онези много-много да не придирят. Понеже каталясалият и с подбити табани едва ли ще има сили да пита за целта на занятието, нали! Местните вестникари интервю взели, местните фотографи под паметника изнащракали двеста пози как кметът – партиец и обновен социалист, ухилен до уши, се гушка с тартора на местния синдикат "Подкрепа", с когото инак органически не могли да се понасят, пък да мелят брашно, сакън! – дума да не става! Та значи, онова ми ти там ръкостискане с целувка три пъти се явявало бетер историческо събитие за града В. Сетне глутницата се завтекла към паметника с маскирания г-н Бенковски и онази сабля, да му поднесат венец от дъхави цветя, анджък по класическия сценарий на писателите от София.

  – Обаче – лудо се изкиска дяволицата Гица, – човек предполага, тънки сметчици си прави, ама съдбата, драги мои, понякога неприятни шегички си бие.

  Подухнал едвам планинският ветрец. Струпали се дъждовните облаци над площада като биволи на водопой. Прашна вихрушка внезапно се извила, когато джигитайците, начело с господин кмета и неколцината държавници, сред които издувал бузи самият Евгений Бакърджиев, същият, дето след години по-късно щеше да гръмне мавзолея с тленните останки на Героя от Лайпциг... Та в сюблимния исторически миг полуделият Старопланински вятър тъй зафучал, тъй се развихрил, тъй насмел всинца нафукани големци и мазняри, че първо разпердушинил прическите на знатните елитни госпожи и господа, после из лапите им изскубнал венците, букетите, китките, па и всичкия тоз инвентар по посрещането, та и най-сетне дотъркалял бронзирано парче чамова летва току пред патъците на Негово Високо (метър четирийсе и седем) сиятелство Главния джигитаец, и онзи, значи, като сложил ръка върху сърчицето си, опрял чело в земята, както им е обичаят в Далечния Изток, и доземи се поклонил на фалшивия меч.

  – Културни хора, брей! – възхити се Тотю. – Туй трябва да са били само японци. Там със самурайски меч режат пъпчето на новороденото японче. Ами за японеца саблята е свещен символ, не като нас: сатър за кълцане на мръвки, агнешки ребърца и зеле.

  – Дали японецът от оназ делегация не усетил, че е чамова летва, а не сабя? – рекох.

  – Как ще усети! Как ще стане това, ако бронзът е качествен и бояджията си свършил качествено работата? Дръжки ще усети! – рече леля.

  Мама се обади откъм мивката:

  – А...! То ний, щото сме Царе на фалшивите мурафети! Пък вчера, като се прибирах от Четвъртък-пазара, паметниците, дето мина нашият автобус № 26, заринати бяха в цветя. Демек, надвили сме си на масрафа, китките ни само кусур!

  – Аз що сабахлен не видях тази китна украса? – оживи се одрямалият се Тотю.

  И се наложи Гица да му обясни как и що се върши в града ни по случай Втори юни, ден, когато поменуваме героите, демек, онези, дето загинали за свидното отечество.

  – Значи – отметна чорлави коси от чело, – кметството сключва договор за доставка на карамфили, лалета, нарциси и три тона борови и елxови клонки с частната фирма за парников зеленчук "Голдънс томатос енд краставичка ъф Балгейриън лайф чойс интернешънъл". Фирмата доставя всичко това, обаче не в насипно състояние, а под формата на гирлянди, живописни букети със синя лентичка (за господата и госпожите от СеДеСе) и алена лентичка (за другарите и другарките от БеСеПе) с ажурна фльонга и съответния надпис от жълт бронз. За целта наемат мангасарки от Аджиасан махала, Арман махлеси, Шекер махала и Столипиново, които да придадат вид на празничната украса под надзор на модерния художник Колю Карамфилов, бивш бояджия в ДАП-а, плакатист, експресионист и шуре на управителя на ритуалния дом "Вечен покой енд погребения всякакви". На Първи срещу Втори юни, цяла нощ украсата се надипля по паметниците, късните минувачи виждат тази украса и си казват: "Евалла на господин кмета Спас Гърмидолски, Господ здраве да му дава на кмета, на следващите избори пак ще гласувам за нашия ачигьоз Спас!" В късна доба, когато по време на дежурство полицията сладко спи, нейде по трети петли чавета от четирите маxaлици на Пловдив прибират де що докопат от пищната цветна украса.

  Леля вирна нос, изгледа ни един по един отгоре-додолу и отдолу-догоре и заключи:

  – Та тъй сутринта на Втори юни опоскани няколко китки се мъдрят край гранитните истукани, а на крачка-две от тях мургави братчеди предлагат в тенекиени пълни кофи букети, венчета, байряци на добра цена.

  – Ей, ами че така всеки лично може да си поднесе букетченценцето – рече хлебарят с неувяхващ оптимизъм. – Не е ли по-добре тъй! От една страна, бизнесът все пак си е бизнес, от друга страна, има си я почитта. Представяш ли си, мила Ленче – приведе се да гушне мама, – че ако само крадяxа китките и после не ни ги продават, нямаше да имаме ний с какво да почетем нашите герои. Исторически камфуз се получава. Реша, примерно, да поднеса букетче дъхави теменужки за два лева и петдесе...

  Мама обаче не пожела да чуе за евентуалното Тотюво букетче... Била се наслушала на простотии, ами се досетила за чугунения четириметров паметник на Христо Ботев във В. – планински град в полите на Врачанския балкан. Това й разправила съседката Бонка, Бонка-Бонбонка, родом от В. и във В. се спасявала от летните жеги.

  – Та – подхвана мама, – като спечелили изборите от дивендисент и втора, местните "сини" пишман-демократи взели, че демонтирали Христо Ботйов, понеже на каменния му пиедестал видели изчукан кощунствен за тяx надпис "Изповядвам единний светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото". И за тази му простъпка заврели го чугунения Ботйов зад старото автобусно депо, дето вече се явявало новичко градско сметище. Лашнали го те Ботйов в дълбок, от багеристи изкопан ров, с лице "в земята, майко, черната" и задник към небeто в цвят седесарско синьо... Яд ги било да гледат изчуканите в камъка думи, с които Ботев агитирал за най-омразния враг на седесаря, неслучил по Татово време член на БКП да стане. Надписът хвалел комунизма.

  Когато след някакви си месеци им се видели тричавите задници, сините тарикати си обрали дърмите и на сцената се завръщат отново истинските господари на града В. И значи, вот тебя чай на Кавказе!*** – бумти духовата музика на местния по милостта на янките едва оцелял гарнизон. Мустакати до пъпа два фатмака – щатни тупанджии, ще спукат двата тъпана от юнашко блъскане. Армия от двайсетина шкембелии, стригани нула номер, опнати като по конец. Величествено по централната улица на градеца В. пърпори съветски камион "Краз", тапициран с ален тензух и с петолъчки, следван от автокран, маскиран като Начко Комунистчето – талисмана на любимия за обновения член на Татовата БеКаПе вестник "Дума". По Червения площад, префасониран с ново име Площад "Демокрация", прекарват морно полегналия по корем Христо Ботйов. И всички другарки и другари весели, щастливи, а в храстите зад официалната трибуна седесарите и ченгетата на ДеСе газ пикаят, както би се изразил самоотлъчилият се от бившето ДеСе и рожба на знатен комунистически род честен журналист Иво Инджев.

  Харно, ама на следващите избори сините отново докопват властта и горкият Ботйов пак поема към сметището. Там обаче вече не с багер копана, а с артилерийски взрив изровена, двайсетметрова яма зее. Хвърлят горкичкия Ботйов в ямата като египетски фараон и му курдисват отгоре двайсет бетонни панела, бракувани барабар с местния Строителен комбинат, понеже им навявал кофти спомени от соца, същевременно от Балкана младежи – активисти на СеДеСе, отгоре върху Ботйов три морени с кървава пот и зор чак от Витоша дотъркаляли. Дотук всичко по ноти, в стил "Филип Димитров и Иван Костов", ама подир следващите избори кой да управлява, предсрочни заради неумелите далавери на "сините", войводата Ботйов пак изпъплал из сметището. Xем със същия автокран го вадят от дупката и го монтират насред площада на града В. И сега "червените" два пъти повече гюрултия вдигат, докато монтират Ботйов с духова музика насред площада, топовни салюти и прочие там салтанати: зурни, партизански песни, ура, бира-скара, тостове, прочувствено слово за Многострадална родна майка България и любимая Матушка Рус. 

  И тъй вече двайсет и кусур лазарника клетия Ботйов го разxождат напред-назад из областния център В. Дойдат "червените" на власт, ей ти го Ботйов – цъфнал на пъпа на града; спечелят "сините", хайде, драги ми бай Ристьо, поемай към сметището!

  – То – въздъхна мама, докато бършеше чиниите, – да вземе внезапно да отвори очи и слезе от връх Околчица, ще ги разкара двете глутници помияри и с куршум ще да ни отърве от тия, дето още му глозгат кокалите и прах ни хвърлят в очите.

  – Мамо, нали Ботев е написал "Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин"? Мамо, той хайдук ли е бил?

  – Не, Ванчо! – рече ми леля и вместо мама се хвана да ми обясни. – Бил войвода на триста души храбреци. Да кажеш "хайдук", не е редно. Едно време им викали хайдути, а сега онези ми ти двеста и четирийсет, дето се мотаят из Парламента и се кемерят от лъскавите мерцедеси и телевизионния екран, са наследници на нявгашните хайдуци. "Хайдутин" и "хайдук" си мязат, Ванчо, ама са с различен смисъл – и двете означават луда глава. Първият от тези двама обаче милее за България, а вторият все мисли как да бастиса народа с данъци и такси, да даде отечестото даром на чужденци и кръвта да ни пие, да загроби България, да ни дари на лакомите отродници Ян-Кеседжии. 

  Телевизионният екран затрептя. Наперени момци гиздаво като жокеи кършат снага върху атовете на превърнатия в частен имот Шуменски конезавод, галопират кипро по разкрасения площад като че ли са в нашенска носия: потури, червен пояс и везано елече, с черен овчи калпак, пък кой знае защо, наметнати с брезентово платнище като червеноармейци. Нашият Гьорги Бенковски не ми мяза на българин, ами на Будьони, любим маршал на Чичко Сталин... Българската ни телевизия представяше, доколкото може, Хвърковатата чета на Бенковски от Април 1876. Докато им се любуваме, ето че на екрана цъфна Светилникът на Родната невеxнеща литературна класика – вечният душеприказчик на управляващите държавата ни, аверът, достът Тутуруткин****, който с гробовен глас захвана да реди траурни стихове от въздебеличък бакалски тефтер с алени корици. Свил над плешивото си теме лява ръчица в юмрук, знака на Рот фронт от Испанската гражданска война през 1936 г., класикът Тутуруткин представяше пред целокупния Български народ новата модна лирическа линия: печална ода, понеже го вадят на телевизионния екран в съдбовни за нацията моменти: кога висш държавник ритне камбаната и гушне букета, когато се наложи да ни докажат колко яко сме верни на новите ни "приятели" янките, колко мразим гадната Русия и прочие все от този род хубости. За народния трибун и оратор, любител на тихата аванта, запоите и женските сладости каквото и да се рече, няма да е вярно. За този несломим дух на Българската литература, вечно изплъзващия се като влажен сапун в банята от разните заплетени положения Тутуруткин някой си Уилям Шекспир някога възкликнал: "Непостоянство, твоето име е жена". Пишещият ще да рече: "Непостоянство, твоето име е Тутуруткин". Какво натворил и какво всъщност представлява еталонът за демокрация в държава със затихващи функции, ще изясняваме в следващите епизода от "Историйките на ученика Ламски", които авторът окупира, за да опише по-детайлно гения.

КЪМ СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО СЮЖЕТА

  Паметта е калпаво, упорито нещо. В антракта на политическо събрание през есента на еуфоричната 1990 г. лидери и членове на партия, известна с яростта си към Русия, и особено срещу руснаците, възкресяваха сладки спомени от годинките на обучение във висшата партийна школа за агитатори в Ленинград. Епизодите, които следват, са щрихи от трагикомедия под надслов "Крах на комунизма в Демократична България". Комунистите си били отишли... Е, хайде холан, зарежете ги тез паешки приказки! Ами че в почти всяка парламентарна "прогресивна" сила кои са най-влиятелните персони! Двигателите на прогреса, тъй да се рече, в политическия ни живот де са расли – де са пасли, къде са се учили на демагогия? Съветската партийна школа нацвъка семена на Сърпа и Чука в нароилите се като гъби след летен дъждец веднага подир 10 ноември 1989 г. т.нар. "демократически" партии, коалиции и движения, и така минира чистата и свята Република, бленувана от Апостола Васил Левский, както снася усърдно яйчица молец в прогнил гардероб с чеиза на предишни поколения доверчиви българи.

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 2 uni 2024

Илюстрации:
- Старият паметник на Ботев във Враца.
- Спомен от погрома през януари 1997 г.

___
* Не знаел, че в Ботевия стих: "Ще викнем всинца: Хляб или свинец!" свинец значи олово, а не свинско.

** Местен пловдивски жаргон: ограбена.
*** Тъй отговаряли защитаващи отечеството съветски бойци на нацисткия мерак: Фрицът, като господар на света, да си пие чая в Кавказките планини: "Вот тебя чай на Кавказе!" или както за подобни случай гласи пловдивският лаф от някогашните тютюневи складове, когато беднячките от съседната Македонска махала в подножието на Джендем тепе решили да накажат една кипра помежду им, че преспала тайно със сина на соственика: "Бо-ой по путката с налъма!"

**** Тутуруткин е събирателен образ. Първообрази на Тутуруткин са креслива тълпа обкичени с държавни, академични и литературни знаци за престиж чиновници, назначени за говорители на нацията: журналисти, поети, писатели, политолози, антрополози, социолози, философи-психолози, които всеки Божи ден чепкат дреб от телевизионния екран пред очите на целокупна опоскана България 

  Илюстрация от автора: Бенковски мязаше на маршал Будьони, любимеца на Йосиф Сталин.

  Епизод от ръкописа "Историйките на ученика Ламски", писан през 1994-2004 г. Бел.м., tisss.