Лицемерието неизменно си пада по гръмките фрази, по тържествените проклятия и омраза. Инак човешките неща са лесно разбираеми и простички: обичай отечеството, обединявай, но не сей омраза. За разлика от алчните политици и лицемерите, нациите не се мразят. Всяват омраза манипулаторите, мекеретата на всяка продажна власт. – Аноним (1947)
7 uli 2012
БОБЧО-ФАСУЛЧО*
Днес си тих и добричък герой, на тук добрия го смятат за луд – не си раздавай играчките, мили мой, удрят ли те, бягай по-далече оттук.
Бий се с копривата, с бодливия храст, на буболечето обаче направи път – най-нежното често дори е без глас, най-хубавите неща все предстоят.
Светът се променя, но и не съвсем, днес сме тук, ала утре не знам. Дъждът дано ти напомня за мен: човек чрез раните си става голям. Възрастните често са глупави, зли, ала и тях е известно, че ги боли, и те се объркват и правят от злост световни проблеми по лесен въпрос. Животът е простичък за всяко дете – грешейки, то просто красиво расте и се случва играчките си да дели с други, които нямат играчки, уви!
Бий барабанчето, празник е днес – слънце пак изгрява, въртят се дни: ще си заминем всички без вест,
не позволявай тъгата да те плени.
Рам-пара, рам-пара, рам-пара-рам,
все пак накрая тръгваш си сам,
смей се, когато най-силно боли –
ние с теб сме една кръв, нали!
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 12 mar. 2025
Илюстрации: - Българин – това е човек с мисия и чест. - На връщане от Бачковския манастир.**
–––
*
За топчестото личице и доброто сърчице дечурлигата от детската градина го
наричали на шега Бобчо-Фасулчо. Само за да ги зарадва, раздавал любимите си играчки на хлапенцата,
които си нямали играчки,
** На връщане към Пловдив, преди единствения тунел по пътя от манастира се отбихме да се почерпим в препълнен с народ летен ресторант-градина край реката Чая. Снимката е оттам. Бел.м., tisss.
Лицемерието неизменно си пада по гръмките фрази по тържествените проклятия и омраза. Инак човешките неща са лесно разбираеми и простички: обичай отечеството, обединявай нацията, не сей омраза. За разлика от политиците и лицемерите, нациите не се мразят. Всяват омраза манипулаторите и мекеретата на всяка продажна власт. – Аноним (1947)
10 uli 2000
КАМЕННИЯТВОЙНИК
Откакто се помня, той все си е там – вгледан на Изток през хиляди километри към онези безбрежни Руски степи, към селцето, където бе черквата храм и невръстните му братя и сестрички скачаха наоколо като жребчета и козички и спяха сред овчите стада и тревите с ромона на ручея, жеравите и щурците както никъде другаде по широкия свят не живее странната руска душа.
И когато над смълчания селски мегдан прогърмя тенекиеният глас на Левитан, този развейпрах Альошка бе в сеновала и се боричкаше там със своята бяла, със своята тръпнеща чипоноса Катя, която му изпохапа от страст рамената.
И го боляха още тези негови рамена, когато потегляше сам на война, и го закопчаха в неугледните дрехи на войник от пехотата, оттогава навеки...
Моя корава и простичка войнишка съдба, какво знаем ний за световните въпроси, за политкомисари и разни партайгеносета, планиращи поредната Световна война!
През грохота на веригите, през прахоляка, на Историята през опърлената ръж ти, войнико, се отправи на Запад и се втвърдяваше като истински мъж, и разпердушини накървавените орди, и влезе в моя Пловдив смъртно ранен, и се втурнаха някакви възторжени хора да ти свалят звезди посред бял ден.
...Защо ти беше да идваш тук! По-добре да си останал един труп там, в руските степи или край Виена, или дори в Берлин, само не тук – лицемерно любим, лицемерно презиран, въздиган като светец
и накрая охулен сиенитен мъртвец.
Пловдив – гнездо на пошлостта и културата
Plovdiv, edited on 9 mar. 2024
Илюстрации: - 1945, редникът от Българската армия баща ми.*
- В памет за съветския войник върху Бунарджика.**
___
* Прототипът на Паметника на Съветската армия в Пловдив Алексей Скурлатов, връстник на баща ми (1922), завърнал се от касапницата срещу нацистите войски край Драва през март и април 1945 г. с орден за храброст II степен в Пловдив – редник от лекокартечна велосипедна рота, и съветският телеграфист, възстановил телефонната връзка между Пловдив и София през пролетта на 1945 г. Скурлатов почина през 1913 г.
** Някогашният ми пръв помощник при създаване на една от първите след Десети ноември у нас опозиционни трибуни: вестник "Демократическо знаме" (май 1990-февруари 1991), Спас Гърневски (1953) от село Марково преди години обяви предизборната си кампания за кмет на родния ми град с идея Паметникът на руския редник да бъде префасониран тъй, че да не напомня за издъхналите тук от раните си войничета от някогашната Съветска армия. Текста смятах да посветя на "поета" Спас Гърневски, оратор на партията ГЕРБ в парламента. Като размислих, реших да не разлайвам привързаните към всяка власт приспособленци. Остана текстът реплика за опити паметникът Альоша да бъде префасониран в рекламна бутилка на фирмата "Кока-кола", панаирджийска въртележка или на Васил Левски с цел разделение на нацията. Като син и внук на фронтоваци от Българската армия в Първата и Втората световна война и праправнук на двама братя Георги и Ангел Керемидови от Калугерово от Хвърковата чета на Бенковски, през Април 1876 г. загинали в сражения с башибозука, няма как агитка на група професионални възпитаници на КГБ и служители на Държавна сигурност лично да не ме засяга. Който сее ветрове, жъне буря. Бел.м., tisss.
Всичко, което съм като характер, дължа на нейната стипчива майчина обич. Как не ме похвали нито веднъж за каквото и да било, а зад гърба ми оставила у роднините представа, която чувах подир смъртта й: "За теб, Жоре, Надка град градеше! И калта под ноктите си бе готова да изтръгне за теб". – Аноним (1947)
29 noe. 1984
ПРОПИСА МАЙКА МИ ВНЕЗАПНО СТИХОВЕ
Прописа майка ми внезапно стихове, баща ми щом без време се спомина – таквиз сантиментални, неподстригани, от смях да се разплачеш, от наивност:
за ручея притихнал под тръстиките, за щъркела самотен на комина*, за госта непоканен, който питал я съпругът й далеч ли е заминал…
Увлечен по "тръбачи на епохата", по самозванци с вид на философи, едва подир смъртта усетих воплите у мен над вехтичките й пантофи.
На листчета хвърчащи развълнувана наивно тя изплаквала покрусата, и то били кристалчета сбогуване с една Любов, не станала изкуство.
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv, edited on 8 mar. 2024
Илюстрации: - На Гребната база в Пловдив, майка ми. - 25 август 1972, баща ми в м. Юндола.**
––– * С почерк калиграфски, а някак детски ми се видя, след смъртта й откривах върху листове от ученическа тетрадка текстове, които криела от нас. Сочи баща ми, яхнал магаренце сред село Добростан в Родопите, вдигнал ръка за поздрав и усмихнат на една от последните му снимки, и ми казва: "Кажи, не ти ли мяза на Исус Христос?" С насълзени очи при шлагер на шведския певец Оскар Бентам: "Представям си баща ти".
** Изпратих ги двамата в Отвъдното, баща ми – на четирийсетия ден в 61-ата му година (1922-1983), майка ми – в 63-ата й година (1925-1988). Днес, вече в моята 77-а година, ги виждам двамата недостижими за мен с любовта помежду им, с която живяха, в чийто сурови отблясъци заяквах не само физически. Бел.м., tisss.
Колкото и добре да си изпълнила ролята, въплътила се в
героинята, накрая се прибираш като обикновен човек при себе си. – Джулия Робъртс (1967)
19 uli 2006
ШАМПИОН
Преди години, когато бях в
прогимназията, имах приятелче, дето много обичаше да плюе, от седем крачки
можеше да уцели стотинка върху чина. През междучасията се обзалагахме, че ще
улучи какъвто и да е дребен предмет, и тъй си я карахме доволни и щастливи, защото
все някой, изгубил баса, тичаше да ни купи я кифличка с орехова паста, я
баничка със спанак, докато останалите обсъждаха твърде редкия му талант. По онова време купешката
дъвка не бе известна. Имаше пак разни неща за дъвкане, но да кажем,
сегашната "Орбит без захар" или турската "Турбо" за
някогашен хлапак би била жив разкош. Ами че ние слагахме в уста какви ли не
гадости: восък от лоена черковна свещичка, парче мазен асфалт (тук му викаме "дзифт"). Най-занемарените и неуважаващи себе си пък жвакаха
топче хартия. Който е пробвал, няма как да не знае, че вкусът на сдъвканата
хартия е доста неприятен – по-добре да гвачеш шепа суров слънчоглед. Сдъвканите люспи
от слънчогледовото семе образуват плътно топче кюспе – хем дъвчеш, хем като пиявица
изсмукваш сокчето с вкус на шарлан, докато в устата ти се образува несмилаема
хапка.
Все по онова гадно време в партийния седмичник на ЦК на БКП вестник "Стършел" карикатуристът Теню Пиндарев-Чук (1921-2010) представяше
американската "Кока-кола" за алкохол, пък господа моряците на Шестия американски флот в Средиземно море – за побойници, отрепки и курвари без
капчица морал. В социалистическия си прекрасен репортаж от буржоазна Италия известният ни прогресивен писател Петър Незнакомов (1920-1997), например, описа образно прилежно как, като се накъркали с високоалкохолната си напитка "Кока-кола",
банда морски пехотинци от Съединените американски щати потрошили витрините в
барчето с пастите и после вилнеели цяла нощ в близкото обществено паркче – вирнали краката на няколко порядъчни местни проститутки, накрая отказали да си платят, и като връх на всичките им американски мурафети, под апартамента на
господин Папата пели цинични империалистически песни и псували гнусно не
само Иисус Христос, Баща Му Бог-отец, ами и Светия дух, Христофор Колумб, Джузепе Гарибалди, барабар с Божията майка.
Струва ми се, оттогава, от онези славни времена на идеологическата ни война със световния империализъм, бе отбелязан първият световен рекорд в Книгата на Гинес за най-дългобойно плюене.
Рекордьорът, някой си янки, морски пехотинец, изплюл дъвката си на петдесет
и седем фута разстояние, наши шестнайсетина и кусур метра, както сметнахме
тогава в VI-a клас. Личното постижение на приятеля ми бледнееше пред
рекорда, обаче като се вземе предвид че момъкът още си бе едва в шести клас,
животът тепърва се отваряше пред него и спортната му кариера, така че независимо
от пълния с цвайки (двойки) ученически бележник, очертаваше му се добра кариера в новата модерна дисциплина на високото спортно майсторство. И момчето естествено се амбицира. Обзе душицата му Духът на Мамона, демек: на
капитализма. За световен или европейски шампион парицата не е малко, та докато след училище ние безгрижно хайманосвахме из улиците на скъпия наш до веждите прашен или разкалян Пловдив, въртяхме пумпал, играехме за пари (по за пет стотинки) на
стеничка и луничка или на градове и триъгълник с джамини (стъклени топчета), софиянци ги наричат "топчета", пазарджиклии – "билита"),
брулехме недозрели сливи афъзки, зарзали или кайсии из чуждите градини по къра,
нашичкият не си губеше времето, ами усилено тренираше в задния двор на съседната
спретната къщурка, демек, с плюнки асфалт обстрелваше калкана на съседа
фурнаджия бай Стоян. В онези жестоки години на социалистическо мракобесие
асфалтът още беше абсолютна новост в пътното ни строителство. Пътят
Пловдив-Пазарджик, например, още по фашистко време беше покрит от нацистите на
Адолф Хитлер с изливани на място през Третото ни българско царство десетметрови
бетонни плочи, дзифт топяха само в Асфалтовата база при някогашния Хайван-пазар
зад най-новия мост над островчето Адата отвъд Панаирното градче, и ние, махленски разбойници от североизточните склонове на Джендем тепе, влачехме от Хайван пазар буци
вонлива чернилка за нашия бъдещ световен шампион.
Пак тогава се появиха серия ободряващи лозунги на Партията-ръководителка "Ние строим пътя, пътят строи нас",
"Сей, земеделецо, днес му е времето", "Във всеки дом говедо, в дома на партиеца две" и прочие. Общинската ни управа здраво се бе заела с
разкрасяването на Пловдив. Из кривите тесни сокаци вече бръмчаха на
кръст и верев преустроени молотовки, продукция на съветския Завод имени
Молотова, с монтиран зад шофьорската кабина телен кафез, същински
курник, и пловдивчани се носехме из любимия си град като ято кокошки-носачки по линиите
на градския авто-транспорт. В Цар-Симеоновата градска градина по соц. празниците гърмеше весела духова музика на Офицерския клуб и пак ние, хлапаците от крайните
махали, на всяка бележита дата търчахме да правим скомина на наперените
музиканти духачи и тъпанари. Знаете ли вие какво е това "скомина"! Ръфаш пред издокараните фатмаци парче лимон, докато от тромби, тромбони и прочие излъскани с пуцинг флигорни и от кларинетите потече слюнка и целият оркестър хукне да те гони из храстите с големия тъпан, чинелите и дървените разни пищялки, камбанки и анджаклами.
Ей на това му се вика "скомина".
Артистични личности бяха
тогавашните наши общинари. Нацвъкали бяха в Пловдив зелени, сини и червени емайлирани
табелки с надписите: "Не гази тревата! Тя е твоя", поучителна
ценна важна мисъл, като "Плюенето върху тротоара е белег за липсата на култура.
Културният гражданин никога не плюе" или пък категоричното "Храченето на
обществени места е абсолютно забранено!" Не се бяха сетили да добавят
"Стой, горе ръцете! Стреля се на месо!" Така че как чужденец, гост
на Пловдив, пред онези родни чудесии, да не реши, че голям кеф за пловдивчанина
е да точи сополи, да се секне, да плюе и храчи, където завърне? Ами че въобще не
е така. Пловдивчани си плюехме и пак си плюем най-нормално, ни повече, нито
по-малко от жителите на който и да било град в Европа. Налагаше
се да им доказваме на империалистите, че сме нова порода граждани, а именно,
пак сме си кюнлии от кол и въже, обаче сме от социалистически тип – нищо, че онзи
мърляв Пловдив винаги е бил, пък и до днес си остава неделима част от архаичната
представа за миризлив силно задръстен Ориент, вонливо бунище, тотален кенеф. Само
че за разлика от днес, когато вече е забранено дори да нагазим в любимата река, с бащите, полуголите какички и батковци някога ние се къпехме лете и до
края на октомври в същата омърлявена от фекалии (лайна), говежди фъшкии и
боклук Марица сред цветна помия, доплувала чак от Хартиената фабрика за
тоалетна хартия в Белово и Кибритената фабрика в Костенец, плюс изтекла от селски нужници, отходни канали и ями от Пазарджик и циганските махали из нашата
райска, разкошна и неземна Горно-Тракийска низина.
Дойде моментът да разкажа и за
Цариградски. Цариградски беше най-личният сред талисманите на моя невероятен
Пловдив, наред с гърбушкото Мильо – романтичният таен любовник на няколко
дузини позастарели местни дами и провинциални актриси, на известния с
люспестата си кожа бай Анго Шарана от Кючук Париж на пловдивските войнствени
македончета, на вдетинения трийсетинагодишен Данката Чекиджията от Сарайкъра,
на вечно ухиления до уши кротък идиот Стефчо Каруцаря от махаличката между улица "Васил Априлов" и североизточното подножие на Джендем тепе и взвод от повече или по-малко смахнати образци на местната филибелийска
духовна флора и бохемка аристокрация. Цариградски можеше да го срещнеш в най-жестокия мраз и в
най-страшна жега винаги в жълта избеляла, но чиста фланелка, тиролски кожени
къси панталонки, в три-четвърти снежнобели чорапи до коленете с пискюл, в
туристически груби обуща или гумени чизми и широкопола сламена мексиканска шапка, артистично метната
на гръб, с увесен на шията му портативен транзисторен радиоапарат "Ехо", чудо на
родната соц. електроника, което едвам-едвам с пращене и прекъсвания лови Радио София и още две плюс една радио-станции на
средни вълни, стабилно – Радио Букурещ в диапазона на дългите
вълни.
Цариградски за мен е родна,
пловдивска версия на д-р Рийо от философския роман "Чумата" на французина от Алжир Албер
Камю (1913-1960). Учтив, сдържан, строг, ала
доброжелателен, този рядък и твърде специален Божи човек обхождаше централните местни
улици и булеварди, да почиства общинските плювалници. Общинската управа освен купищата емайлирани предупредителни табелки бе посадила по зидовете край автобусните
спирки огромни колкото снаряд на морската корабна артилерия чугунени истукани, метър високи, каквито бяха тъмнозелените гнусни общински плювалници.
От службата по чистотата Цариградски го бяха обзавели с дръгливо конче и
вапсана в печално-зеленикаво каручка с шперплатова кабинка, дето зад гърба му се
лашкаха и звънтяха седем или осем казана за отпадъци, плюс емайлираната кофа за кашата с хлорна вар.
Да имат много здраве всички, дето погрешно си мислят, че почистването на
обществени плювалници е несретна участ! Бих им препоръчал да се вгледат как си
върши работата, как се отнася към занаята и длъжността си Цариградски, само за да
проумеят, че няма нищо унизително, отнасяш ли се с уважение към
себе си и към самия боклук, който са те наели да чистиш от суетния ни немарлив живот.
Не съм чул тук, в моя ехиден и
ироничен Пловдив някой да му се подиграва. И най-пиперливите подигравки на
тукашните зевзеци са замирали в респект пред изящната благородна фигура на този ветеран от сраженията с човешката ни нечистоплътност и войнствена тъпа злост. Почистването на всеки плювалник Цариградски превръщаше в ритуал, в
свещенодействие. Орляк от дечурлига го следваше неизменно по петите. Възрастните пловдивчани, и те се спираха да погледат как с финес и мерак си върши работата.
Изважда от шперплатовото си фургонче чифт оранжеви ръкавици,
наниже ги до лактите, и като изсипе фасовете, огризките и вечните мазни хартии от
банички с извара и така яко любимия на пловдивчани мазен бумбар* в цинковия тенекиен кюп, ловко минава плювалника отвътре и отвън с рязана метличка, топната преди това за дезинфекция в кофата с хлорна вар.
Къде се изгуби тази рядка птица?!
Знам, слушал съм историята за неговата смърт**. Смъртта му е така романтична, както вероятно и целия му живот на тих
самотник. Ала обърна ли се към спомените от моето детство, той си е там: чист, мълчалив, строг, но дружелюбен. Трополят копитцата на дръгливото конче по някогашния къдрав паваж, заменен днес с напукан асфалт, меко се
полюшва зеленото шперплатово фургонче с тракащите кофи за смет и лопатка не за
кюмюр, а за конските фъшкии по някогашните пловдивски улици, писука транзисторното му бръмкало – родното радио
"Ехо" върху гърдите на Цариградски и чувам шлагера "Буона сера, сеньорита, буона сера", което ще рече "Добър вечер,
госпожице, ах, добър вечер!", "Темпико, Темпико-о-о, Темпико е в
Мексико – чуден край, далеч оттук, някъде на юг" или песничката на Петър
Ступел за "малката креолка от Венецуела", дошла тук от майната
си: от католическа Латинска Америка, на нашия софийски фестивал, ах, миличък Боже източно-православен мой!
Понякога си мисля, че детството е
приказен сън, че нормално в този приказен сън, шетат грозни чудовища и зли
вещици, но има там и добри герои. Момченцето, което съм бил някога,
продължава с лакомо любопитство да се удивява на този приказен живот в
България, и още по-точно – в Пловдив. Издъхне ли у мен онова ненаиграло се,
ненарадвало се на родните български странности и простотии хлапе, сигурен съм,
това ще да е и краят ми, като автор на документални спомени за вълшебния Пловдив.
Навярно вече се питате: Що стана с приятелчето от някогашния VI-a клас на
основно училище "Сашо Димитров" срещу старата ни градска болница в
Пловдив, основана от руснаци по времето на Руско-турската война от 1877-78 година, между улица "Васил Априлов", която обявиха напоследък за булевард и южния склон на Джендем тепе? Милият, тренираше усилено почти
две години с надеждата да му запишат името поне сред подгласниците на шампиона
плювач и все пак не успя да преодолее шеметните петдесет и седем американски фута
дължина. В края на осми клас, когато строени по конец, прясно изкъпани и високо
подстригани, с щръкнали като дръжките на самовар умити уши, очаквахме след
дежурната досада подир безсмислени протоколни речи и шумни ръкопляскания да ни връчат най-сетне свидетелството за завършено основно образование, ми прошепна само на мен,
най-близкия му приятел: "Отказах се, братче! Вече не издържам. Не мога
повече. Толкова са ми силиците и възможностите. Ама не казвай на другите, че да
не ми се смеят". И аз обещах да му пазя тайната. Сега – след над
половин век, мисля си: И момчешките тайни си имат давност. Достатъчно съм си
стискал изкуствените челюсти с тази срамна за истински заинатил се, ехиден и
корав пловдивчанин велика тайна! Ето, казах ви я и усещам, как ми олеква.
Какво пък, може този приятел да не си е видял името със златни букви писано в
Летописната книга на тъпата Книга на Гинес, но за мен и връстниците, които го
познавахме отблизо, той си остава Най-добрият на Балканския полуостров плювач за всички времена. А да не ви мъчи полепналият по небцето вкус на печал, ще добавя нещо освежително весело...
През онова отдавнашно лято, отлетяло във вечността, когато приключвахме
осмия клас, фурнаджията бай Стоян, съсед на моя приятел Панчо, получил огромни някакви за нас пари като наследство от американската си бездетна леля Сийка от град Чикаго, щата
Илинойс, и според предписанието от нашата общинска ни управа, пазарил харни майстори,
слезли от помаклъка покрай Смолян, да му измажат фасадата на тухлената фурна и
къщичка. Нека гледат комшиите и нека да му завиждат! Иначе за какъв дявол са му
хилядите долари, ако не се изфука пред завистливите ни бедняци! Та измазали
помаците отпред и отстрани без проблем. Като се хванали да клепат отзад,
хоросанът се ронел обаче, не искал да се задържи. Гледали го помаците, чудили му се
какво ще да е това чудо, два дена се почесвали и там, дето не сърби, па си вдигнали чукалата. Задната стена на вехтата махленска фурна след двегодишни
тренировки на бъдещия шампион моя приятел, се импрегнирала от асфалтовите плюнки. "Честно казано, то и си няма нужда от хоросан! – отсякъл
тарторът на помаците. – Цялата тухлена фурна при първото по-яко
земетресение от седма степен и нагоре по скалата на Медведев-Шпонхойер-Карник ще
се гътне с комина и стълбището, но хей тази стена отзад дори след хиляда години
няма да се срути!"
Който не вярва, може да провери!
Насред новопостроените седем- и повече етажни замъци, покрай голата поляна на
адрес: улица "Пещерско шосе" № 34, и днес се гуши съборетина на кат и
половина. Ако е краят на пролетта и някое невинно наглед хлапе не ви следи
зорко, може сам да се вмъкнете истимар*** в дворчето, да си напълните пазвата и джобовете със зелени сливи. Афъзки
са, ранозрейки, та понакиселяват и са стипчиви на вкус, обаче ще ви доставят голям кеф, при положение че още си нямате кариес или сте още в началния стадий на
гноен абцес – радост за стоматолога, който ще ви отунза париците.
Междувременно тези дни местен тарикат, национален бандит, дето не си знае замъците,
колите, курвите, яхтите, златото в Швейцарските банки и на Бахамските острови за по-специални персони, рожби и внуци на генерали от бившата Държавна сигурност, го уцелиха с куршумче от 60 стотинки, сетне най-тържествено
го изпратиха с духовия оркестър на Пловдивския гарнизон към Втора българска
армия далече от цялата суета на греховния ни свят до чистак новичкото тихо и злачно
място в модерното общинско гробище край пътя за Рогош, родното село на
великия любим наш поет зарзаватчия, ала печатар и издател на книжки, изпълняващ за
около година длъжността "Временно кмет на Стария Пловдив" г-н Тодор
Чонов (1945), любимец на пловдивския вестник "Марица", обявен за истински
демократ и основател на една от чудните партии след славния Десети ноември на
БКП, чийто партиен девиз на седем файтона и половина членска маса от бойки
партийци, изкиприли се, закичени с китки, мартеници и българския байряк
начело гласи: "Малко сме, обаче сме качествени".
ПОСЛЕСЛОВ
Не знам защо Мария Нейкова (1945-2002), завършила местния Електро-техникум, построен на мястото на обширна слънчогледова градина и житна
нива, където съм играл с връстниците от улица "Люлебургаз" и съм
пускал хвърчилата си на 150-200 м в небето, свързвам с време, когато все
по-често ме е обземала всепоглъщаща неясна възбуждаща печал, необходимост от
страстна любов, желание да посветя бъдещите си подвизи на умно, интелигентно красиво момиче, и тази страст по не знам какви си подсъзнателни импулси отзвучава
у мен като мотив от руска мелодия, чийто рефрен е "Третий должен
уйти"****. Разказва се в песента за момък и девойче, които много се обичат, в един момент на
хоризонта се появява Новичкия, и девойчето най-нормално, както хубавите момичета го умеят, зарязва омръзналия й любим, и тогава прозвучава онова
романтично "Третий должен уйти", или казано в прав текст: "Мили,
вече си ми излишен". Мисля, че и у готиното родопско момиче, почти моя връстница от Смолян, Мария Нейкова (1945), имаше песен с подобно съдържание, с текст на български
език, буквално преведен от руски, но не съм сигурен.
Ех, какви знойни вечери бяха! Към къщата, дето живеехме под наем, можеше
да се влезе и откъм потъналия в треволяк и бурени парцел на ул. "Пещерско
шосе" № 34. Там някога беше частната автомивка на Димитър Лозев, а когато
с моите родители и седем години по-малката ми сестра Ели се нанесохме да живеем
под наем на първия етаж в къщата на улица "Люлебургаз" № 17 зад
парцела, от частната автомивка бяха останали само бетонни парчетии, тухли и камънак – и всичко това сред сочна трева с живовлек, а в дъното на поляната: високи до
брадичката ми магарешки тръни. В края на май или начало на лятото, до първите
есенни дъждове през октомври-ноември на поляната надвечер идваха от Кючук
Париж, т.е. от другия край на Пловдив, батковци с китари и махалицата около нас
се огласяваше от жежки гръцки любовни песни. Как никой не ни обясняваше от
какъв зор точно тук правят концерт, пеят и свирят до след полунощ като влюбени
котараци на поляната големите батковци от Кичука! Шушукаха старите жени, че онези пак й
правят уважение на Лила, хубавицата, щерка на Митрето и Калиопа, Калиопито,
както я наричахме: двама саможиви, тъжни и затворени гърци в кирпичена им къщурка, ребром обърната към поляната. "Серенада пак й правят на
Лила", пулехме зъркели, искрящи от задъхваща, от омайваща до премала в
коленете и скута мощна тръпка; било е предусещане за Чудото на любовта. Докато
потомци на някогашните бежанци от Одринска Тракия и Беломорието дрънкаха на китарите си и извисяваха
глас, естествено имаше сред тях гръцкия тип тамбура, казва се
"бузуки". Та докато македончета от Кючук Париж пееха гръцки любовни
песни, саможивите й родители на Лила се залостваха в кирпичената къщурка, нос не подават, а хубавицата току се покаже важна-важна на верандата под
засраната, яко наплюта от мухи, нощни пеперуди и комари мъждукаща лампа да си реше
косата, дългата до кръста й, колкото конска грива смолисточерна коса, и да я
сплита на тънки плитчици с вплетени в тях розови и червени панделки.
Толкова още имам да разказвам за онзи мой Пловдив – града на бедняшките
крайни махали, не показната витрина на главната търговска улица и площади, не
думбазките салтанати на заможните филибелийски фамилии, а прашния град на
моето вълшебно детство и юношество... Толкова аромати, трепет и копнежи под
звездното Тракийско небе! И хладината, полъхваща нощем от увисналото над пътя
за Пещера магнетично Джендем тепе, и простичките песнички на славея при
ясната, грейнала като моминско личице пълнокръвна месечина, които долитаха до леглото
ми в тясната кухничка от сумрака на езическите тракийски времена внушителна
каменна грамада...
** Според пловдивската легенда издъхва в
момент на екстаз, докато се люби с красива проститутка. Както щастлив издъхнал,
по слухове от кафенетата и кръчмите в някогашна София, Патриархът на
класическата Българска литература Иван Вазов (1850-1921).
**** (От рус.)Третият е длъжен да си
отиде. През 1984 г. за да сидопълня оскъдната учителска заплата, въртях като
таксиметров шофьор из Пловдив и околностите с жигулата, в която, като се
възпламенила газовата й уредба, горял баща ми, вързан за задължителния предпазен
колан в новичката кола. Случи се да откарам купчина рамки за картини от
дърводелската работилничка зад Профсъюзния дом на културата до стаичка под
първия етаж на частна къща край Панаирния мост над Марица, където някогашната
шефка на Руската езикова гимназия бе приютила московския художник Виктор
Лукьянов (1957), десет години след мен роден чудак. За шест месеца беше нарисувал
стотина цветни платна, в които познатият ми до болка мърляв Пловдив изглеждаше
бетер вълшебна приказка с всичките му особености: от кофите с преливащия боклук
из Стария Пловдив до историческите архитектурни бижута. Сприятелихме се от раз,
както става понякога в живота, и докато бъбрехме, той ме рисува с парче черна
креда. Картонения лист от някогашната Тютюнева фабрика, върху който ме е
рисувал, си го пазя. Подарих му единствената си книга, сборника "Сутрин
рано" (1983), изчерпал се за седмица от пловдивските книжарници, макар да
отбягвам като дявол от тамян онези, които гордо, уж скромно, се наричат
"поет" или "писател". Питах Виктор защо Висоцки виждам в
рисувания върху задната страна на картона за цигарени кутии образ и милият
разпери ръце, вдигна рамене, иронично ми се усмихва: "Всеки вижда когото
си иска". Когато сам подреди разкошните си цветни платна върху една от
калдъръмените улички току зад местната Джумая джамия, оказа се, десетина от
маслените платна явно познавачи са му откраднали. Питам го дали не съжалява? А
той с широката дяволита усмивка на типичния руснак, широко скроена душа,
отвръща: "Щом крадат, значи са ги харесали. Други ще нарисувам".
Шефката на Руската гимназия в Пловдив, която го беше приютила, кажи-речи, в
мазето си, помня, ми каза: "Често го намирам сутрин заспал, както рисувал.
Сварила съм кафе, нося му кафето, пък той спи с четчицата в ръка. Как да
му се сърдиш на чешита, просто духовен аристократ – московчанин!"
Вж. Виктор Лукянов Уикипедия (wikipedia.org)
***** Горе вдясно са дървените бараки на
работническата почивна станция край Китен, когато срещу почти символичната сума
от двайсетина лева четиримата Бояджиеви – баща ми, майка ми, сестричката ми и
аз, се пекохме на пясъка, хранехме се безплатно сутрин, обяд и вечер в стола на
станцията и леко тъгувахме по благоденстващия империалистически Запад и
Съединените американски щати. Бел.м., tisss.
...И си предадох сърцето, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има и доста досада, а който увеличава знание, увеличава печал.– Еклисиаст, из Библия
Мъдрата жена съгражда дома си, безумната го събаря със собстените си ръце. – Из Притчи Соломонови
Когато ти се налага да преминаваш през
влажни и тъмни пещери, довери се на интуицията, но и на смирението, че е
възможно и да се изгубиш. – Аноним (1947)
2 maj 1999
НАЙ-ВАЖНОТО В ИЗКУСТВОТО
Нашите бизнесмени...
Най-близкото до ума е да изтъкна ужасната им страст към успеха, несдържаното им
самолюбие, избиващо в грандомания, когато успехът ги споходи. Като манталитет,
българинът има слабост към бедстващия, угнетения от неуспехи и на несрета; на замогналия
се ние гледаме с черна завист и отчуждение, спотаено зад кротка лъстива
усмивчица. Опитвам се да разбера едното и другото: защо е това! Дотолкова саможиви
ли сме, та да не виждаме у сполучилия стопанин пример за човек, умело приложил
труда си, предприемчивостта, късмета, таланта?! От хилядолетия на
Балканите се живее бедно. Дразни идиличният лъскав образ на замогналия се може
би поради внушенията, с които родната литературна традиция ни е
възпитавала като човеци; пък и в черковния ни календар светците са все люде на
самоотречението, не на материалното благоденствие. Ортодоксията върви плътно в
стъпките на Иисус. Изобщо, за бедстващия Христовите послания се явяват начин да
се примирим с материалната нищета, въздигайки се в представите си като унижени страдалци, пренебрегвани герой с високи духовни приоритети.
И комунизмът,
като изкривено приложение на Христовата идея, ни възпитаваше да се гордеем с
бедняшкото си потекло, да изтъкваме колко добре ни е, именно понеже сме
пренебрегвали материалния облик на сполуката именно защото сме най-прости болтове, винтчета и лостчета във великата сложна система
на всеобщо равенство в бедността.
Срина се и
тази химера. Защо обаче обществата
имат основния недъг да следват масови рецепти на лечение? Всеки човек е
уникален. Такъв не е имало и няма да се появи повече. Но я виж ти – униформа в
облеклото, прическите и обзавеждането, в обноските, в самочувствието как да
представим това или онова, но и то още не е тъй страшно; унифицирането на
човешките типове, еднаквост в мечти, желания, амбиции – ето го страшното, натиска към обезличаване. Гражданинът, кълнящ се в преданост до гроб пред иконата
на партийния вожд, към Карл Маркс, Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер, Димитров, Мао, Фидел
Кастро, Муамар Кадафи, аятолаха Хомейни, Осама бин Ладен, Иван Костов или друг някой съвременен падишах, е хиляди пъти по-безличен от глинения Адам,
Йеремия и Йов, от уникалния в своята неповторимост библейски човек с неговите съмнения и естествени човешки копнежи. И в този смисъл иконите,
представящи лидера и политбюрото на която и да е партия с всичките им
героични – съчинени или реални биографии, са само кухи епигони на християнската
митология. Макар че се опитват да ни въздействат по подобен начин, липсва им смирението или мъдростта на библейската притча:
все делят човеците на свои и чужди,
на врагове и съратници. Фалшивият пророк по това
личи – не уравновесеност, а злост и ненавист създава, настройва огромни маси човеци
едни срещу други и все с най-прекрасни уж намерения. Като говори, устата му е
по-близо до логиката и твърде далеч от сърцето.
"Героят" при комунизма задължително се откроява върху вражески
катранен фон; отнемем ли му противостоенето, увисва като дрипа. Иде ми тук
за илюстрация една от най-споменаваните притчи – за блудния син. Как да я
разбере еднопосочното му съзнание на "предания до смърт
новопокръстен", бил той обичайният неофит или познатият гневен
костовист? Какъв разкош е да откриеш у врага, у блудния чертите на човек
от твоето тесто! Ама виж, бесовете те изкушават да посегнеш да го унижиш, да го утрепеш,
като бърз и удобен, най-делови начин да си решиш проблемите. "Няма човек, няма проблеми!" – ехидничел поетът-семинарист Йосиф Сталин*. Ама че този отсреща може да ти бъде съмишленик? Категорично не. Най-добре според фанатика неокомунист по стил в
днешната България е... по късата процедура. Както в древната философската
легенда за яко заплетения Гордиев възел. Хрясс с меча, и Александър Велики с пружинираща
походка на самонадеян глупак се оттегля при своя любовник. Мъчели да го разплетат този
възел, мъчели се, докато се появил Александър и хряс! – разсякъл го с меча. Но що
за решение е това?! Най-жестокият инквизитор и враг на християнството римският военен чиновник Савел Разбойника не се ли преобразява в най-далновидния сред апостолите, в първостроителя на християнската черква? Ако комунизмът и неокомунисти от типа
Иван-Костовци и "кинжали", където да се появят, подобно на феодална
средновековна ерес, сеят антагонизъм и неандерталска ярост, християнската
философия ни насочва към много по-фини средства за влияние.
В крайна
сметка, комунизмът, старите рефлекси у т.нар. Нови демократи за силна
България чрез практиката на т.нар "духовно строителство" визират
масата от хора, т.нар. колектив, докато християнството изправя човека самичък
пред нравствените императиви на цивилизацията. Нямаше да му се любуваме на
гневните реплики на самообявилия се за месия старши асистент по политикономия
към алчните старци на припек, както и фундаменталното откритие на изрядно
обучен марксист-ленинец, че мнозинството българи били невежи, понеже не
гласували за неговата партия! В себе си мога всякак да споря с богочовека Иисус, но в този спор Иисус ми
открива, че божественото е и у мен, че дори у най-противното изчадие на
човешкия греховен род блещука искрица звездна субстанция.
Та за
разбогателите съотечественици, тези едва 4% беше думата. Интелигенцията е,
която следва да им подскаже, да ги изкуши колко полезни за унижения и изнемогващ
народ могат да бъдат. Но първо не е зле да се поклоним полекичка на успеха им,
да престанем безогледно да ги нападаме, макар да имаме бол поводи за това.
Защото и замогналият се тарикат, и честният човек едва ли знае как да се отнася
със себе си.
3 maj 1999
По какво се
отличава художественият стил ли! По скритите в подтекста внушения. Чрез внушаване
на чувства и настроения от образи и картини, от сюжет и ситуации художественият
стил е насочен към усета и умението ни да виждаме света и отвъд видимото за
окото, под повърхността и над облаците от политически послания. Това качество
го има в някои словесни фигури на разговорния стил в българския ни език, но в
художествените текстове умението да се казва едно, а пък да се разбира второ,
трето, дори четвърто, е изведено до степен на изкуство, което ще рече, до
върховно майсторство, каквото може да бъде и заниманието с политика.
Изкуството
никога не си позволява да говори пряко, в прав текст. Художественият стил както
в литературата, така и в другите изкуства, следва големите обобщения за живота
и мястото на човека във Вселената. Най-важното в добрата картина и романа, мелодия и стихотворение не е
изрисуваният с масло или акварел пейзаж и човешка фигура или каквото и да е, а
излъчването на духовна енергия, която зарежда човека с воля за живот, с
увереност в себе си, макар през сълзи в очите и с йеремиеви вопли. Човекът на изкуството – а това може да бъде всеки от
милиарди обикновени човеци по земята! – борави с всеизвестни факти за събития,
личности, обществени явления. Но той не е архивар. Не е следовател. Не му е
работа да се занимава със статистика и рейтинги на политическите партии и
водачи. Той обаче има особената възможност от всеизвестното да изтегля
енергийни потоци от духовност, мъдрост, уравновесеност, човеколюбие. Голямото
изкуство открива божественото, творческото начало у Адам и Ева. Другиго
може да излъже политическият шмекер, но човек с развита интуиция, придобита от
занимания с изкуство, по-трудно се лъже: може би понеже изкуството е особен род
знание за Добро и Зло, за съжителството ни с Бога и сатаната. ИНТЕРЛЮДИЯ*
Скапа ми се
наборът, отнел ми дотук с преработката около два усилни часа в
най-продуктивното за мен време – рано сутринта между пет и осем, та хукнах да си
купя цигари, направих си силно кафенце и седнах на балкончето, огряно от
измъкващото се над съседния блок септемврийско слънце,
с "Интелектуалците" – есетата на Пол
Джонсън (1928-2023)** да лекувам лошото
настроение. Стар трик, отработен в течение на четиридесет години дотук
ровичкане из книгите – отворих напосоки трийсетината печатни коли разкошна
есеистика, за да си потърся илач за обзелото ме отчаяние. И разбира се, съвсем
не случайно, попадам на текст, който е по темата ми тази сутрин. Обширният
цитат, който няма да приведа, съдържа и част от онова, което имам да кажа точно
днес, един вид продължение от разговора ми с посредствен-философ, с дървена
кратуна, който водих вчера по обяд на чаша бая топла бира в кварталното кафене "При Маврито". Четири са тезите, които предлагам за размишление.
1. Ако не
можеш да кажеш по-добре нещо вече написано от друг преди теб или да допълниш
написаното от класиците, по-добре не се захващай, не си губи времето!
2. Изкуството е оптимистично по природа. Напомня есенцията, водещото
начало на двехилядигодишната ни християнска цивилизация, която, казват, насочва човек към божественото в неговата обзета от страсти, блянове и
подозрения греховна душа.
3. Истинският автор създава своите разумни читатели, води ги през
тресавищата, през блатата от думи към облян от слънце и любов оазис на духа,
ала не се държи надменно, а крачи с множеството, не се срамува да разкрие
слабостта, увлеченията, заблудите си. О-о, той в никакъв случай не е
изрядният медиум (посредник) между Истина и Съвест, между жежките нужди на
греховната плът и естествения стремеж у човека да бъде по-великодушен, по-мил
към останалите човешки съществования!
4. Изкуството – художествената литература в най-отчетлив, най-достъпен вид
– е тревога и оптимизъм, че животът и на най-големия гад има своя скрит
положителен смисъл. Така че демократичното – като любов към човека, винаги взема превес и в най-мрачните
средновековия на отчаянието пред сфинкса на човешките ни бесове.
Пловдив, 3 септември 2006 година
Пловдив – гнездо на пошлост и култура
Plovdiv,
edited on 4 mar. 2024
Илюстрации: - Искуството
отваря най-непринудено нови хоризонти. -
Самодоволството и надмеността са лоши съветници
___ * В случая театрална пиеска с фарсов характер.
** За Пол Джонсън (1928-2023). Започвайки от Modern Times (1985), книгите на Пол Джонсън са признати като шедьоври на историческия анализ.
Той е редовен колумнист на Forbes и The Spectator, а текстовете му се появяват и в The New York Times, The Wall Street Journal и в много други публикации. *** Фразата, приписвана на Й. Сталин, не е изговаряна или по друг начин изразявана от Сталин. Вж. https://www.168chasa.bg/article/8041103Бел.м.,tisss.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)
