ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1533.)

  

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1533.)

  ...И си предадох сърцето, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има и доста досада, а който увеличава знание, увеличава печал. – Еклисиаст, из Библия

  Мъдрата жена съгражда дома си, безумната го събаря със собстените си ръце. – Из Притчи Соломонови

 Когато ти се налага да преминаваш през влажни и тъмни пещери, довери се на интуицията, но и на смирението, че е възможно и да се изгубиш. – Аноним (1947)

   2 maj 1999 

НАЙ-ВАЖНОТО В ИЗКУСТВОТО 

  Нашите бизнесмени... Най-близкото до ума е да изтъкна ужасната им страст към успеха, несдържаното им самолюбие, избиващо в грандомания, когато успехът ги споходи. Като манталитет, българинът има слабост към бедстващия, угнетения от неуспехи и на несрета; на замогналия се ние гледаме с черна завист и отчуждение, спотаено зад кротка лъстива усмивчица. Опитвам се да разбера едното и другото: защо е това! Дотолкова саможиви ли сме, та да не виждаме у сполучилия стопанин пример за човек, умело приложил труда си, предприемчивостта, късмета, таланта?! От хилядолетия на Балканите се живее бедно. Дразни идиличният лъскав образ на замогналия се може би поради внушенията, с които родната литературна традиция ни е възпитавала като човеци; пък и в черковния ни календар светците са все люде на самоотречението, не на материалното благоденствие. Ортодоксията върви плътно в стъпките на Иисус. Изобщо, за бедстващия Христовите послания се явяват начин да се примирим с материалната нищета, въздигайки се в представите си като унижени страдалци, пренебрегвани герой с високи духовни приоритети.

 И комунизмът, като изкривено приложение на Христовата идея, ни възпитаваше да се гордеем с бедняшкото си потекло, да изтъкваме колко добре ни е, именно понеже сме пренебрегвали материалния облик на сполуката именно защото сме най-прости болтове, винтчета и лостчета във великата сложна система на всеобщо равенство в бедността.

  Срина се и тази химера. Защо обаче обществата имат основния недъг да следват масови рецепти на лечение? Всеки човек е уникален. Такъв не е имало и няма да се появи повече. Но я виж ти – униформа в облеклото, прическите и обзавеждането, в обноските, в самочувствието как да представим това или онова, но и то още не е тъй страшно; унифицирането на човешките типове, еднаквост в мечти, желания, амбиции – ето го страшното, натиска към обезличаване. Гражданинът, кълнящ се в преданост до гроб пред иконата на партийния вожд, към Карл Маркс, Ленин, Сталин, Мусолини, Хитлер, Димитров, Мао, Фидел Кастро, Муамар Кадафи, аятолаха Хомейни, Осама бин Ладен, Иван Костов или друг някой съвременен падишах, е хиляди пъти по-безличен от глинения Адам, Йеремия и Йов, от уникалния в своята неповторимост библейски човек с неговите съмнения и естествени човешки копнежи. И в този смисъл иконите, представящи лидера и политбюрото на която и да е партия с всичките им героични – съчинени или реални биографии, са само кухи епигони на християнската митология. Макар че се опитват да ни въздействат по подобен начин, липсва им смирението или мъдростта на библейската притча: все делят човеците на свои и чужди, на врагове и  съратници. Фалшивият пророк по това личи – не уравновесеност, а злост и ненавист създава, настройва огромни маси човеци едни срещу други и все с най-прекрасни уж намерения. Като говори, устата му е по-близо до логиката и твърде далеч от сърцето.

  "Героят" при комунизма задължително се откроява върху вражески катранен фон; отнемем ли му противостоенето, увисва като дрипа. Иде ми тук за илюстрация една от най-споменаваните притчи – за блудния син. Как да я разбере еднопосочното му съзнание на "предания до смърт новопокръстен", бил той обичайният неофит или познатият гневен костовист? Какъв разкош е да откриеш у врага, у блудния чертите на човек от твоето тесто! Ама виж, бесовете те изкушават да посегнеш да го унижиш, да го утрепеш, като бърз и удобен, най-делови начин да си решиш проблемите. "Няма човек, няма проблеми!" – ехидничел поетът-семинарист Йосиф Сталин*. Ама че този отсреща може да ти бъде съмишленик? Категорично не. Най-добре според фанатика неокомунист по стил в днешната България е... по късата процедура. Както в древната философската легенда за яко заплетения Гордиев възел. Хрясс с меча, и Александър Велики с пружинираща походка на самонадеян глупак се оттегля при своя любовник. Мъчели да го разплетат този възел, мъчели се, докато се появил Александър и хряс! – разсякъл го с меча. Но що за решение е това?! Най-жестокият инквизитор и враг на християнството римският военен чиновник Савел Разбойника не се ли преобразява в най-далновидния сред апостолите, в първостроителя на християнската черква? Ако комунизмът и неокомунисти от типа Иван-Костовци и "кинжали", където да се появят, подобно на феодална средновековна ерес, сеят антагонизъм и неандерталска ярост, християнската философия ни насочва към много по-фини средства за влияние.

  В крайна сметка, комунизмът, старите рефлекси у т.нар. Нови демократи за силна България чрез практиката на т.нар "духовно строителство" визират масата от хора, т.нар. колектив, докато християнството изправя човека самичък пред нравствените императиви на цивилизацията. Нямаше да му се любуваме на гневните реплики на самообявилия се за месия старши асистент по политикономия към алчните старци на припек, както и фундаменталното откритие на изрядно обучен марксист-ленинец, че мнозинството българи били невежи, понеже не гласували за неговата партия! В себе си мога всякак да споря с богочовека Иисус, но в този спор Иисус ми открива, че божественото е и у мен, че дори у най-противното изчадие на човешкия греховен род блещука искрица звездна субстанция.

  Та за разбогателите съотечественици, тези едва 4% беше думата. Интелигенцията е, която следва да им подскаже, да ги изкуши колко полезни за унижения и изнемогващ народ могат да бъдат. Но първо не е зле да се поклоним полекичка на успеха им, да престанем безогледно да ги нападаме, макар да имаме бол поводи за това. Защото и замогналият се тарикат, и честният човек едва ли знае как да се отнася със себе си.

  3 maj 1999 

  По какво се отличава художественият стил ли! По скритите в подтекста внушения. Чрез внушаване на чувства и настроения от образи и картини, от сюжет и ситуации художественият стил е насочен към усета и умението ни да виждаме света и отвъд видимото за окото, под повърхността и над облаците от политически послания. Това качество го има в някои словесни фигури на разговорния стил в българския ни език, но в художествените текстове умението да се казва едно, а пък да се разбира второ, трето, дори четвърто, е изведено до степен на изкуство, което ще рече, до върховно майсторство, каквото може да бъде и заниманието с политика.

  Изкуството никога не си позволява да говори пряко, в прав текст. Художественият стил както в литературата, така и в другите изкуства, следва големите обобщения за живота и мястото на човека във Вселената. Най-важното в добрата картина и романа, мелодия и стихотворение не е изрисуваният с масло или акварел пейзаж и човешка фигура или каквото и да е, а излъчването на духовна енергия, която зарежда човека с воля за живот, с увереност в себе си, макар през сълзи в очите и с йеремиеви вопли. Човекът на изкуството – а това може да бъде всеки от милиарди обикновени човеци по земята! – борави с всеизвестни факти за събития, личности, обществени явления. Но той не е архивар. Не е следовател. Не му е работа да се занимава със статистика и рейтинги на политическите партии и водачи. Той обаче има особената възможност от всеизвестното да изтегля енергийни потоци от духовност, мъдрост, уравновесеност, човеколюбие. Голямото изкуство открива божественото, творческото начало у Адам и Ева. Другиго може да излъже политическият шмекер, но човек с развита интуиция, придобита от занимания с изкуство, по-трудно се лъже: може би понеже изкуството е особен род знание за Добро и Зло, за съжителството ни с Бога и сатаната.

  ИНТЕРЛЮДИЯ*  

  Скапа ми се наборът, отнел ми дотук с преработката около два усилни часа в най-продуктивното за мен време – рано сутринта между пет и осем, та хукнах да си купя цигари, направих си силно кафенце и седнах на балкончето, огряно от измъкващото се над съседния блок септемврийско слънце, с "Интелектуалците" – есетата на Пол Джонсън (1928-2023)** да лекувам лошото настроение. Стар трик, отработен в течение на четиридесет години дотук ровичкане из книгите – отворих напосоки трийсетината печатни коли разкошна есеистика, за да си потърся илач за обзелото ме отчаяние. И разбира се, съвсем не случайно, попадам на текст, който е по темата ми тази сутрин. Обширният цитат, който няма да приведа, съдържа и част от онова, което имам да кажа точно днес, един вид продължение от разговора ми с посредствен-философ, с дървена кратуна, който водих вчера по обяд на чаша бая топла бира в кварталното кафене "При Маврито". Четири са тезите, които предлагам за размишление.

  1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече написано от друг преди теб или да допълниш написаното от класиците, по-добре не се захващай, не си губи времето!
  2. Изкуството е оптимистично по природа. Напомня есенцията, водещото начало на двехилядигодишната ни християнска цивилизация, която, казват, насочва човек към божественото в неговата обзета от страсти, блянове и подозрения греховна душа.
  3. Истинският автор създава своите разумни читатели, води ги през тресавищата, през блатата от думи към облян от слънце и любов оазис на духа, ала не се държи надменно, а крачи с множеството, не се срамува да разкрие слабостта, увлеченията, заблудите си. О-о, той в никакъв случай не е изрядният медиум (посредник) между Истина и Съвест, между жежките нужди на греховната плът и естествения стремеж у човека да бъде по-великодушен, по-мил към останалите човешки съществования!
  4. Изкуството – художествената литература в най-отчетлив, най-достъпен вид – е тревога и оптимизъм, че животът и на най-големия гад има своя скрит положителен смисъл. Така че демократичното – като любов към човека, винаги взема превес и в най-мрачните средновековия на отчаянието пред сфинкса на човешките ни бесове.

  Пловдив, 3 септември 2006 година

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 4 mar. 2024 

Илюстрации:
- Искуството отваря най-непринудено нови хоризонти.
- Самодоволството и надмеността са лоши съветници 

___
* В случая театрална пиеска с фарсов характер.

** За Пол Джонсън (1928-2023). Започвайки от Modern Times (1985), книгите на Пол Джонсън са признати като шедьоври на историческия анализ. 

Той е редовен колумнист на Forbes и The Spectator, а текстовете му се появяват и в The New York Times, The Wall Street Journal и в много други публикации. 
*** Фразата, приписвана на Й. Сталин, не е изговаряна или по друг начин изразявана от Сталин. Вж. https://www.168chasa.bg/article/8041103 Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1532.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1532.)

     Всяка мъдра жена изгражда дома си, а безумната го събаря със собствените си ръце. – Библия, Притчи, 14:1-18

   15 mar. 2005

КАКЪВ МУ Е НА НЕГО ТРЕТИ МАРТ!*

  Университетски преподавател, а понастоящем и доколкото знам, декан, оглавява Филологическия факултет на Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", в четвъртомартенския брой на местния вестник "Марица" – вероятно най-многотиражния вестник на Южна България, преди години се изцепи с драматичния въпрос "Какъв ни e на нас 3 март?" под пилатовска рубрика на уважаемата редакция "Европа ли?" Та взех, че се усетих лично засегнат, понеже и въпросът, и рубриката отправят всинца ни, българи по род, вяра, език, пристрастни към отечеството ни България, към внушение в познат до болка байганьовски стил. Накъсо казано, да върви на майната си техният Трети март, пък и Европата – знае я Бай ви Ганьо онази Европа на дипломацията, де се не съобразява с наште мераци и онзи романтичен запев от трагичната ни хилядолетна история! Това му е внушението.

  Е да, какъв ли да ви е на вас Трети март, луксозни дами и господа! Явно, никакъв не ви е. А за мен точно този ден е спомен за горчивата истина, че Отечеството ми беше орязано, ограбено, мечтата на предците – поломена не без участието и на прохождащите в непонятната световна дипломация доморасли нашенци политици. Този ден ми е особено скъп именно заради блюдолизничество и предателства пред обкованите с хладна прецизност порти на Изтока или Запада и заради метани към Отвъдокеанския учтив и любезен Биг Брадър, все тая!

  Войните, които обикновеният български войник и семейството, и родът му, лейди и джентълмени новопокръстени в дух на кяра и предателствата европейци, изнесоха на плещите си – независимо какво били проектирали почтените ни управници, приятели или душмани, са осветени от жертвите и ентусиазма, белязан подир историческата дата 3 март 1878 г. и съхранен за Историята в паметта на нацията ни общобългарска, родени и израснали тук не само като българи, но и турци, гърци, арменци, власи, пришълци от съседни и далечни земи, приели България за свое мило отечество.

  Защо да споря с уважаемия професор от местния университет, автор на заядливата реплика по страниците на най-многотиражния за днешна Южна България вестник – нека защитава каквато си ще философия или теза, ала настоявам да имаме все пак предвид и далече по-уравновесеното мнение, че същият Трети март се оказва санкция в най-висок дипломатически стил колко многобройни, макар насила под влияние на Англйската дипломация разделени в пет-шест балкански държави, сме българите. Това признание, документирано от Европейската дипломация заедно с пашите и бейовете на Отоманската империя и Русия, нима не забелязваме?!

   БЕЛЕЖКА:

  Текста писах с яд на 15 март 2005 г. Манипулациите върху съзнанието ни на българи и днес се вършат чрез сламени кукли и персони с пъстри пера, които по-далеч от носа си, от личната си изгода не виждат и мазно лъщят със склонността си по повод, често без повод да унижават българина, че бил недорасъл да осъзнае що за нищожества е. Та върху разчистеното от лъже-национални медии, се появява кресливата сган от грандоманстващи патриотари, самозабравили се от алчност и лицемерие политици, с мазни сериали за великолепието на Османската империя и за бит, отпреди век – век и половина отхвърлен от Земите на българите, гавра с националните ни личности или национални събития в стила на фондациите "Америка за България" и "Отворено общество", появяват се с историци, като Мартина Балева**, Емил Джасим***, сонм политолози-антрополози и прочие обилно препоръчвани по медиите ни мекерета с престижни научни титли, окичени с най-високи общински**** и държавни отличия.

  Любознателност и ровичкане в опит да бъдат преразтълкувани основни събития от Българската ни трагична история чрез т.нар. нов прочит, са ми симпатични с немощта да отрекат приноса на Русия – само че не Русия на имперските служби, всеки случай, а Русия на обикновения русин – събрат по вяра, дух и език: руската писмена и говорима реч е зачената като норма от нашите български монаси и черковни книги на източното православие.

  Честит да е Националният празник Трети март на българи по нрав и бит! Мен където ми е сърцето, там е България, независимо от всичката помия, изливана върху нас от отродници. Въпреки манипулациите, на сърце ми е и обикновеният руски войник, жертвал здравето и живота си, за да я има и днес България, от която мекеретата на властта се пробват да ни прогонят.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 4 mar. 2024

Илюстрации:
- Хлапенце в народна носия пред Българското знаме.
- Авторът на статията за 3 март проф. Живко Иванов.

___
* Вж. http://dariknews.bg/rektor2011.php?city=3

** Вж. http://frognews.bg/news_228/Uchenata-moma-Martina-Baleva-vzela-2000-evro-da-dokaje-che-klaneto-v-Batak-e-balgarska-razduvka/

*** Вж. https://www.youtube.com/watch?v=q1SXSNQbqw4 

**** Автор на кощунствени опуси, обявен за Почетен гражданин на борческо Габрово за приноса му към националната българска култура, https://www.facebook.com/share.php?u=https%3A%2F%2Fwww.bgdnes.bg%2Fbulgaria%2Farticle%2F5851286 Бел.м, tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1531.)

 

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1531.)

  ...И си предадох сърцето, да узная мъдростта, лудостта и безумието. И познах, че и то е гонене на вятър. Защото в много мъдрост има и доста досада, а който увеличава знание, увеличава печал. – Еклисиаст, из Библия

  Като първи внук на Борис Дявола от Пазарджик, проклетият ми дядо ме пренасяше в пет часа сутринта на ръце от леглото, увит във ватенката му, до талигата с кончето Дорчо и така, спящ върху сеното до плуга, прекосявахме Пазарджик, за да се окажем на орната нива само за да му водя кончето за юздата, докато той крачи след същия плуг подир мен, ръмжи като мечок и размахва камшик над главата ми с още неясната за мен фраза на турски "Кьопек олсун!" (куче сине). И това беше част от Дяволските му уроци по начина да живееш като българин, с чест и достойнство. – Аноним (1947)

   27 fev. 1997

БАЙ ГРУЮ

В памет на дядо ми Борис Дявола (4.VIII.1900-26.VIII.1972)* 

  – Световната любов ли?! Ка-а-кви са тeз глупости? Айде де! Че вий знаете ли що е любов?! Едно време бех най-дивото в махалата. Оназ песен чували ли сте я: "Краде, пие, псува и се бие за жени"? За мен сякаш я беха написали. Ей толчав здравеняк бех, по панаирите с пехливаните се надборвах. Че корави мъжкари бехме повечето мъже, не като вас сега. Женчовците се губеха измежду нас. И жените... а-ах, жените! То беха други жени туй, наште съпруги. Ама да ти народи пет-осем деца и като лист да трепка кога ще се прибереш, ще ли се прибереш, че и на кой хал ще се прибереш, то си беше едно на ръка. Таквиз беха те, нявгашните наши невести, имаха ни страха; и не да не са каскъндисвали и мърморили, че има ли женско да не мърмори, да не мрънка! – обаче изръмжи ли й мъжкарят, оназ ми ти женска веднага си подвие куйрука. Че знае ли те! Зер, ти си й царят-господарят, майка й си ти и Светият синод, барабар с патриарха.

  Говоря за фаталната жена, оназ, дет като прошумоли покрай теб, цял се олюляваш, лигите ти потичат, трифазен ток гаче те бие в кръста, омекват ти коленете, зъркелите ти ще изскокнат като у настъпана жаба. Такваз една е в състояние тъй да те подлуди, че да съсипе живота и на най-коравия мъжкар! За таквази женска войни са се водили, царства са се залагали само заради изкушението да й се любуваш, с мерак да я галиш таз сладка Божествена хубосия.

  Имах ги девет гърла вкъщи: четири щерки мънинки, все дечурлига, и син гърчав, та крехък, двама калфи и невяста, хем с тъщата. Невястата я зачислих къмто инвентара. Купувал съм й, не че не съм й купувал... Еще кожухче от драни лисици, рокли, папуци атлазени, елече от брюкселско кадифе, контохче заешко, ама ний с нея си бехме една плът, един живот, дето няма как да го делиш... Раздели ни обаче една женска. Фукнах се и аз, аджамийчета, от един момент и аз по чуждо. Че краденото, чуждото по-сладко излиза, туй от мен да го знайте, колкото и да е грешно.

  Ама па гиздава беше, мамицата й! Двайсетинагодишна хем, че и се не дава. Рипкаме подире й ний, три дузини мъжкари, дет ги не стряска ни нож, ни куршум. В Чиксалън и Пич-махала немахме по-кипра и по-дяволица от таз дивна Пена Папучкина. Богаташко чедо, едничко на мама и тати, братята й – бици цели; а то – писано яйце, навикнало да му угаждат, да се глези, да се кипри, и какъв ли дерт има освен да изкушава! Ама и по гръб не ляга пущиното! Изгори сума ти сърца. Двама авери в чужбина забегнаха, рани да ближат. Пуста хубост как се забравя! Дяволицата ай тъй ги усуква по нея си, сякаш не се е родил оня, дет ще й доде дохаки; на света ясно, на мен обаче не! И ме подгони амбицията. Най-верният ми авер, Кире Ламбин, пусна кепенците на дюкяна, запиля се чак в Австралия, овце там да пасе, заряза полвин дузина дечица и парализиран баща. Та заради Кирето, дечурлигата и парализирания баща, освен всичко друго, заклех се: "Ах ти, хубава кучко-о-о, ще ти дам аз да се разбереш!"

  В онез луди-мътни години биеше ме парата. Имах ги трийсетина декара плодна земя тракийски чернозем! То не само бахчи, лозята и ябълкови градини, два дюкяна стока: велосипедна работилница на пъпа на Пазарджик и друга една – най-горе в Перущица. Велосипеди под наем – по левче за час. Пара ми носеше таз щура френска мода да се язди велосипед. Чукачите на коноп във въжарската фабричка, и те мои авери, за мен готови и в огъня да влязат, само знак да им дам... Пращя от сила, ама не за пари, а от пустия мъжки бяс! И след работа пак. Ненаситен, четири чукачки дървени по двора си ги бях наредил, гаче ли сила за четирима съм имал конопа да им чукам за въжарската фабричка. В тоз коноп се бях врастнал, три норми ги бичех като същински хайгър, та ми лепнаха в онуй ми ти никакво време прякора Борис Дявола: "Бъхта се като грешен дявол", зеят по мен. Ама па як бех, ербап бех, окумуш бех, хората на Хитлер на крака ми идеха, по петите ми ходят да ме кандърдисат с грамофоните им, с електрическите им фенерчета, устните им хармонички, шевните им машини да търгувам. Грамофонът, фенерчето, устната хармоничка, крачните шевни машини, акордеонът, моторетката, велосипеда беха мода, жива мода. Пощръклял бе светът по модното. 

  Къщата ми замляна с челяд, калфите ми покорни, ратаите дресирани, имот имам – с кон да яздиш, не мож го обходи, обаче от мен да го знайте: писано ли е да ти се случи нещо, то непременно се случва, че от късмета си може и да избягаш, ала от орисията си няма как. Да ви разправям ли как й влязох в дирята на таз сърничка любава и как с медени лакърдии и шарени дрънкулки я подмамвах сума ти време, как месец и нещо лежах в прясно драни ярешки кожи, дорде се оправя от юнашкия кьотек с онез двама дзверове, братята й! С авери се смразих, за света освирепях, ослепях за всичко, дето до онзи миг ме е радвало, в акъла ми само ей туй на – как й раздиплям шестте фусти една по една, как косите й разпилявам върху мене си, устните й, ненките й с мерак до кръв ми иде да заръфам, обаче нежно ги поемам като същинска нафора по Великден. Вдигнах палат на кьоше, хем с царска спалня, мраморна баня и три балкона, с широка веранда на изток и лозница с бяло грозде афуз – на запад, сянка за да й пази. В нейна чест го сторих, та нощем кога при нея се отбия, меракът кога ме връхлети, да я любя, да я любя до премала ча-а-ак до сутринта.

  И тя ме чакаше в таз къща-палат окъпана, нагласенка, кожата й – бархет, ненките й – мляко с мед и какао, очите – ревниви като Смъртта. И влизам аз при нея със здравец зад ухото, насред чаршафите тя ми ухае на чамови кории и ягодови поляни. Дедо ми, трийсет и шестгодишен по турско в Калугерово на мегдана за назидание полужив на дръвник чалмалиите го клали, че чапкънин погубил, двамина чапкъни със секирчето през дерето гонил. Едно е обаче гаджалите на дръвник полужив да те кълцат, друго е сам да се кълцаш, а пък джигерят отвътре да те гори. И тя моята стана една, мътна и кървава стана! Кой ли не дотича ум да ми дава, да ми трие сол на главата, невястата ми хукна по врачки, току открия под възглавницата я сплетени къдрави пучи косми, я стрита суха конска фъшкия с червен и бял конец украсена... 

  В онуй време Хитлер обяви война на света, шумкари ме налетяха и ми се криха два месеца под сламата в плевника да ги поя и храня, ротативката за позиви да им въртя, докато джандари за оружие и бомби сайванта ми претършуваха, кобилата ми Лишо се ожреби, солдатите на Йосиф Сталин взеха, че прецапаха пак Дунава и площадът пред нашто читалище "Виделина" в Пазарджик внезапно една сабахлен осъмна в кармъзъ байряци, акана аджамии изпъплаха гаче от нищото, па ни зауправляваха державата. И от Царство на НВ Цар Борис III превърнахме се в Народна република, и властта дигна сума концлагери, наблъска ги с учен народ; а мен петте лозови бахчи ми конфискува таз наша шибана държава, градините, газовия мотор с помпата и каишите, талигата с такъмите и двата ми коня – кобилата Лишо и пайтака ми Дорчо, двете ми колоездачни ателиета в Пазарджик едното и в Перущица другото, дюкяна ми за немски грамофони куче марка, двайсетте велосипеда, двете къщи, дето с ей тия две мъжки ръце съм ги градил...

  И ми върза ръцете Новата власт, всичко-всичко ми секвестира най-човеколюбивата под слънцето Държава. Вчерашни хайлази и мижитурки за една нощ думбази станаха, невястата ми се състари, сбръчка се и забегна, щерките се изпоомъжиха, синът ми се запиля в странство и никой го не знай дека е, на чий чужд стопанин сега ръка цалува, роднините ме кълнат, цял Пазарджик жив ме оплаква... От Борис Дявола за калпавата ми орисия прекръстиха ме на Бай Грую*, като анджък завалия. Имането ми се изниза като сух речен пясък из пръстите, всичко мое насрещу ми застана, на нищо вече се не надам, в нищо вече не вярвам – ни в Господ, ни в Царя, ни в патриарха, нито в папата. Остана ми само Пена Папучкина и жребчето от кобилата, и аз пак, Господьо Боже мой, и аз пак щастлив-щастлииив... Адски щастлив. Че то без любов, какво щастие е то!

Пловдив – хилядолетна столица на любовта и суетата

Plovdiv, edited on 2 mar. 2024

Илюстрации:

- Накиприл се дядо ми с медали**.

- Има ли по-яка сила от любовта?! 

___

* Бай Грую в някогашните бедняшки махалици на Пловдив кръщаваха сиромах, комуто не върви в живота и картите, понеже не успява да се ориентира в реалността. Моят лют дядо, комуто е посветен този донякъде измислен, донякъде основан върху действителни събития текст, обаче бе от онзи род българи – изчезващ вече вид от ерата на ГЕРБ и устатите седесари, Росен Плевнелиев и Митю Пищова, дебелаците Ути, Азис, Фънки, Гробаря, Дони и Графа, от епохата на мазни турски, испански и латиноамерикански сериали, Софка Маринова, Николета Лозанова, Божинката, както и плеяда фалшиви професори от университета, автори на обновената удобна  версия на историята ни, предназначена  за младежта по поръчка отвъд Голямата вода.

Борис Дявола, ок. 1938 г.

  Проклет човек беше дядо ми – бащата на майка ми и правнук на заклания на дръвник насред Калугерово трийсетинагодишен тежко ранен Ангел от Хвърковатата чета на Бенковски. Май съм единствен от внуците му, който го обича, както само хлапе безусловно може да обича серт и сербез чешит, израснал сирак от 12-годишен, че баща му Ненко, синът на заклания Ангел, не се завърнал от Балканската война, ами там нейде по фронтовете край Чаталджа си оставил костите за същата тази едничка наша България, никой не знае де му е гробът и от какъв зор отишъл тръгнал като на сватба доброволец, за да дойдат пак мекерета на власт.

** Вятър и мъгла! Какви ти ордени, какви медали за победи в колоезденето, като хич не му споряло на дядо ми, че докато другите тренирали, той блъскал наедно с чукачите на коноп, за да сбере парици за първия си капитал в бизнеса. Отворил вело-ателие за ремонт на велосипеди, после големият брат на жена му – баба ми Невена, перущенлията Гълъб Хаджитрендафилов, му дал акъл да подхване земеделие. "В земеделието има кяр, държелив ли си" – уговарял го, та щерките (моите лели и майка ми) кълняха зад гърба баща си, че ги яскал (насилвал) да разхвърлят чували с оборски тор по къра за бъдещи лозови градини, докато другите моми живот си живеели. "Млада бях, ала младост не видях, на 17 години" – чета послание от бъдещата ми майка до бъдещия ми баща фронтовака Кирил, пети син на харманлийския бирник Георги. Бел.м., tisss.