ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1523.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН

 ПЛОВДИВЧАНИН (1523.)

  Всичко наше е временно, любезна, всички временно сме на този свят, а от всичко нетрайно най-завладяваща е плътската любов помежду ни. – Аноним (1947)

 Журналистика е да съобщаваш на света неща, които някой друг не желае да бъдат огласявани. Всичко останало е PR. – Джордж Оруел (1903-1950)

  Републиката ни и нашата преса ще преминат през възход или падение заедно. Способната безпристрастна, както и вдъхновена от обществения интерес преса, интелигентно подготвена да знае кое е правилно и имаща смелост да действа, може да съхрани националните ни добродетели, без които популярността на всяко правителство е просто измама и фарс. – Джоузеф Пулицър (1847-1911)

  12 jan. 2000

ДOН КОРЛЕОНЕ 

"Аз съм истински пролетарий. В 1929 г. станах член на Демократическата партия, понеже искрено смятах, че тя е прогресивна и левичарска партия. Поради своите силно проявени леви тенденции, още в 1930 г. на конгреса водих остри пререкания с ръководството на партията. Изпаднал в пълна мизерия и безизходно положение, това ме принуди да се възползувам от някои лични връзки, за да бъда назначен за кмет... В Банско се свързах с редица комунисти – Михаил Ковачев, Димитър Зайков, Ламби Данаилов и др. и доколкото можах работех за народа. Тази ми деятелност не можеше да бъде скрита и след една проверка бях подложен на уволнение заради сътрудничеството си с комунистите. По инициатива на Михаил Ковачев и други бяха събрани хиляди подписи за моето връщане. Бях възстановен на служба и преместен за кмет в село Добринище, а после в Бачково...

  При възстановяването на Демократическата партия през 1945 г. влязох в нейните редици с най-искреното намерение да бъда полезен на новата Отечественофронтовска власт, да работя за приобщаване на партията ни към Отечествения фронт... Бях избран от младежите демократи да водя преговори с Комунистическата партия за пълното ни приобщаване към властта. На тази плоскост нашият съпартиец другарят Христо Данаилов ни заяви, че въпросът е уреден – и че на младите демократи ще се даде възможност да станат кандидати за народни представители, като ще ни се окаже съдействие, да можем да проявим по места своите разбирания за сътрудничество с Народната власт. Кандидатирах се в Кюстендилска околия, мимо (въпреки) нареждането на Централното бюро на партията (Демократическата партия – бел.м., tisss), влязох във връзка с Никола Стойков – Руски. Получих от него нужното съдействие, за да мога да се боря против кандидатите на Земеделския съюз "Никола Петков" и срещу Демократическата партия, ако друг такъв ще се кандидатира. Това обаче стана причина да бъда наказан, а и изключен от Бюрото на Софийската градска организация на Демократическата партия." 

  София, 20.VІ.1951 г. Подпис: Борис Кюркчиев*

ВЪЗКРЪСНАЛИЯТ СВЕТЕЦ

  Завчера, 9 януари, в късо време, кажи-речи, в една и съща седмица, си отиват от света три неслучайни личности в националния наш български пейзаж: политикът Стефан Савов (1924-2000), неудобният критик на всеки властен самозванец вечният затворник в годините на соца Илия Минев (1917-2000) и дългогодишният режисьор в нашата национална телевизия Неделчо Чернев (1923-2000).

  Кой е Стефан Савов, предложен от Борис Кюркчиев и избран за шеф на обявената с фалшив протокол от т.нар. Демократическа партия, стигнал до поста Председател на Народното събрание на Република България? Баща му Димитър Савов (1887-1951) е финансов министър в кабинета на  Царство България, известен с факта, че договорил за Българската армия остаряло въоръжение от модернизиращата се по онова време армия на Третия райх на хитлеровата нацистка Германия.

  Стефан Савов, когото в онази Демократическа партия през парадния й вход въведе доносникът на "Народната власт" Борис Кюркчиев, същият Кюркчиев (1908-2002), обявен през 1990 г. за лидер на Демократическата партия и чрез протокол със задна дата признат за възстановител на една от по-старите партии след вътрешнопартийния преврат в БКП на Десети ноември 1989 г.

  Стефан Савов, който остана загадка как по едно и също време хем бил интерниран от комунистите, ограбен от Народната власт, и както твърди, с турците ял екмек (хляб), хем не пропуснал семестър при следването си в Софийския университет, при това не по каква да е специалност, ами по Право. Нещо, фантастично за син на бивш министър от сетните години на Царство България и точно по време на Червения терор над Българската интелигенция и духовенство, по време на масовите екзекуции.

  Стефан Савов, когото комунистически агент в младежката организация на Демократическата партия от 1946 г., според собственоръчно писаната си биография от 1951 г., бе поставил начело, преди да се оттегли в сянка, като Почетен председател на същата тази ДП**.

  Стефан Савов – онзи, който в изборите за Велико народно събрание се представяше из софийските улици с луксозен цветен афиш, като внук на Ботев четник от Враца.

  Стефан Савов – по времето на соца председател на казионния Съюз на преводачите в България.

  Стефан Савов – същият мъж, който с уклончиви обещания и подмолни маневри успя да елиминира две далече по-многочислени организации на преди това регистрираната Демократическа партия, да разбие ядрата им, като изпратените от Пловдив за обединението Златка Русева (1964), Спас Гърневски (1953), Христо Марков (1962-2020), Теодор Димитров (1963-2007), Андрей Захариев привлече в партията на Кюркчиев, осигурявайки им място в парламента и властта.

  Стефан Савов – същият, който бе основен инициатор за т.нар. "Гладна стачка на 39-те депутати", напуснали заседанията на VII Велико народно събрание, като знак на протест против проекта за нова Конституция на Република България, в която обаче се закле като праведник и вече като Председател на Народното събрание... И в онзи период, когато беше най-важният човек в Народното събрание, стана основен гарант за прилагане на същата конституция, която толкова пламенно отричаше, заради която излезе да се търкаля на зелената морава между обществените тоалетни срещу мензата на Софийския Университет и сградата на Парламента.

  Стефан Савов, същият дето, като Председател на следващото Народно събрание бе инициатор преди масовата приватизация тънката прослойка рожби на някогашната обогатила се от войните буржоазия у нас да бъде облагодетелствана. Опитен актьор в политиката, или по филибелийски казано: типичен шмекер по призвание и манталитет. Видях го отблизо в късната есен и през първите дни на зимата през 1990-1991 г., здрависах се с него. Беше долетял с антуража си в моя роден Пловдив да ни приказва за демокрация и свобода. Представиха ни го и му дадоха думата в същия онзи салон на бившето кино "Балкан" и после вкупом излязохме отпред, на слънчице да се погреем. Здрависваше се радушно поред с всекиго от нас, членовете на първата и най-добре организираната между мижавите новоизлюпени партийки с гръмки кухи имена, които вкупом образуваха СДС, т.е. пловдивската Демократическа партия с жизнени структури из цялата страна, с активна и жизнена столична организация, съставена от потомствени демократи, достолепни българи от фамилиите Александър Малинови, Мушанови, Дренкови и Каравелови. И в наследствения дом на Екатерина Каравелова, собственост на г-жа Фани Дренкова, провеждахме няколко сбирки на членове, дошли тук от цяла България. По онова време вестник "Демократическо знаме", с тираж от 25-30 хиляди екземпляра, за часове изчезваше сред зажаднялата за политическа обнова аудитория на България от 1990-1991 г. Абонати, разпространители, кореспонденти или сътрудници на "хубавото Знаме", както наричаха дори в пленарната зала трибуната на Демократическата партия със седалище Пловдив, имаше из цялата страна: София, Бургас, Варна, Стара Загора, Русе, Добрич, Видин, Карлово, Пазарджик, Пещера, Брацигово, Хасково, Сандански. Обаждаха се с писъмца до редакцията българи, стари емигранти, от всички краища на света – от Италия, Щатите, Канада, Великобритания, Холандия, Русия, от Африканския континент, Канада, Австралия.

  Та здрависахме се, значи, с този любезен, достолепен на вид господин. Приказваше ги едни такива: "Виждам, че сте млади, изпълнени с желание и идеи. Пък аз съм стар, уморен съм. Бъдещето е пред вас. Смятам да се оттегля от политиката". Бил е 65-годишен през 1990-1991 г., не дотолкова възрастен за политик, що ли му било онова театро, що ли му били онези приказки! Ей такива ги диплеше този достолепен на вид господин: "Е, ще се обединим, няма пречки. Демократическата партия ще бъде една сред най-влиятелните партии в Нова България". Остави ми впечатлението, че обединението е въпрос на технически подробности, ала сетне? Сетне се оказа, че именно той, тъй добронамереният, закопнелият за почивка 65-годишен авторитетно изглеждащ мъж бил най-сериозно препятствие да изградим многочислена национална политическа организация, която да бъде в опозиция на преименувалата се, обновена и облицована с пищни камуфлажни лозунги и човеколюбиви драперии БКП/БСП.

 "Родолюбивата му дейност", като Председател на Народното събрание от 8.ХІ.1991. до 17.ІХ.1992 г. свързвам с бързането да се върнат първо и веднага имотите на най-едрите собственици, по-известни сред народа с противното име "реститутки", наследници на някогашни едри богаташи, далавераджии от военните, тъй гладни за бедна България години, докато четири-пет милиона българи – селяни или наследниците им, осем и девет години продължиха да чакат връщането на дребната си нивица, гледаха с насълзени очи как бащинията им пустее, буренясва или се разпределя като придобита лична собственост на бабаити, на тарикати и подставени лица в "демократичната" власт. И Отечеството ни превърнаха в пустиня. Земята престана да ражда. Плъзнаха с каруци цигански банди по къра да грабят оскъдното, засято от българина. Унищожено и разпиляно, разпродадено, разграбено беше всичко родно наше, градено с потта и кръвта на милиони обикновени българи. Какъвто бе и моят дядо Борис Ненков Ангелов, Борис Дявола от Пазарджик, който от четири-петгодишен ме водеше от пет часа сутринта с талигата на полето да орем петте му лозови градини, всяка от по няколко декара.

  Ето това е последицата от дейността и на този кумир, и на тази голяма фалшива икона на съвременния български политик, създадена да бият чело пред нея наивниците, да й палят свещички ослепелите от мъст и слободия наивници от всички сфери на сегашната наша България. Оттам тръгна анархията в нравствеността, но и във възпитанието на децата ни. Оттам тръгна пренебрежителното гадно отношение към по-възрастните поколения нашенци. От народ, ограбен от партийци, нас печените в съветските школи за манипулатори се заеха да ни превръщат в електорат, в стадо за чиста и свята република, само че не републиката на карловския сирак дякон Левски, а на новоизгрелия веднага след т.нар. промени в политическия ни театър свети Дон Корлеоне и неговите събратя по слава.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 21 fev. 2024

Илюстрации:
- Фронтмените на демокрацията през 1990 г.***
- Стр. първа на вестник "Демократическо знаме".

___

* Част от биографична изповед, писана собственоръчно като за пред органите на МВР от Борис Кюркчиев, въвел Стефан Савов в политиката. Предците на Стефан Савов по традиция са членове на Народняшката партия, най-върл противник на някогашната Демократическа партия с лидери Петко Каравелов, Александър Малинов, Никола Мушанов. По-подробно личната биографията на доносника Борис Кюркчиев е представена в бр. 1 на вестник "Демократическо знаме" от 19 май 1990 г.

** По пространно описани в "Здравите сили" – текст от поредицата "Въведение", са Златка Русева (1964) и Стефан Савов (1924), просперираща двойка в родния политически живот непосредствено в годините след славния Десети ноември, когато доносници и служители на зловещата Държавна сигурност си писаха героичните биографии на дисиденти и първи демократи. 

*** На снимката най-горе отляво надясно са: Стоян Ганев (1955-2013), Михаил Неделчев (1942), проф. Елка Константинова (1932), Стефан Савов (1924-2000), Николай Слатински (1956) и Асен Мичковски (1955), “Един благородник в политиката” - филм за Стефан Савов, БНТ представя - 21.02.2024 по БНТ: https://www.youtube.com/watch?v=tawawtuQb8Y Бел.м.,tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1522.)

 

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН 

ПЛОВДИВЧАНИН (1522.)

  Всичко наше е временно, любезна, всички временно сме на този хубав свят, а от всичко нетрайно най-завладяваща е плътската любов помежду ни. – Аноним (1947)

  23 oct. 2012 

ВАСИЛ*

  Васил седи на трикрако столче под асмичката. Слънчевите лъчи косо бият от юг и русата му коса, току-що измита и влажна, блести. Препасал се е с хавлиената кърпа през кръста и позарасналата рана малко над пъпа розовее. Като натисна полечка с два пръста, в едното й крайче се появи мътна капчица. Последните седмици, кажи-речи, я беше забравил, не го болеше, но тази гной хич не ще да е надобре.

  Февруари леден, небето се избистрило, синьо посиняло. Планините далече на юг се не виждат – от омарат ли, от мъглите по склоновете им? Завет е в дворчето, оградено от висок кирпичен дувар, и кокошките се разхождат из завчера прекопаната градинка. Чува тяхното птиче ко-ко-ко, изпълнено с доволство, чува и мъжката гугутка, кацнала върху изкорубената стряха да вика ешчето си. Обяд, ама не е гладен. По някое време някой се сурна иззад къщата и ей ти го Маньо, носи пръстена купичка пчелен мед.

  – На! – вика, – да си направиш шербет. И раната намажи, ама тъничко. Медът е илач за таквиз пущини.

  – Колко пари чини? – поглежда го изотдолу.

  – Ба! Ти да си здрав! – махна с ръка Маньо, муха като да пропъди.

  – Що ти е таквоз името?

  – Па знам ли! Попът тъй ме кръстил: Еммануил.

  – Свършиха се българските ни имена.

  – Че да не съм го аз избирал!

  – Ами децата?... Рожби имаш ли си?  

  – Петко, Иван, Драго, Тодор, Божанка...  

  – Драго... Божана... Харни имена. Хубави имена!  

  – А ти дяца имаш ли си?

   Престори се, че не е чул. От къщата излезе стопанинът:

   – Що става?

   Без да се обръща, рече:

   – Нищо. Говорим си.

   И Маньо взе да си тръгва, а той стана да поеме ризата. Занавлича я. Малко длъжка му иде, възширока в раменете, ухае на сапун и ендрише. Усмихва се, ала само с очи.

   – Па язе ше зема твойта кошуля – казва стопанинът.

   – Малка ще ти доде.

   – То да й кусур! Като наминеш къде назе тъдява, пак ше меним кошулите.

  И си влиза вътре у тях си, а Васил отива да свали потурите от простора. Изтърсва ги, обръща ги, че досега са били наопъки, че да ги напече слънцето, и се пъхва в тях, па окача хавлията да съхне.

  Миналия октомври писа до заможен нашенец отвъд Дунава: "...Всеки иска да живее свободно и да се наслаждава на Божията природа, иска да бъде человек..." Сега, като наближават март и април, като замириса леко на пролет, припомня си срещата с един от роднините, мъж на средна възраст.

   – Майка ти изнемогва горкана – въси се онзи карловец.

   – Аз що да сторя! – пресрещна го с дума.

   – Па погрижи се! Син си й...

   – Други са ми мен дертовете.

   И човекът не посмя нищо повече да рече, само поклати глава и си отмина по пътя. Спомни си ей тъй, както кротко си седеше и се вслушваше в света наоколо. А отвътре се показа щерка му на стопанина.

  – Гозбата е турена! – изчурулика и се връцна на пета, та чак плитката й изсвистя. И отгоре на плитката й червена панделка, ама таквази една, мънинка, мило да ти стане.

  Позасмя се, тръгна подире й.

  Хапна надве-натри, па се залости в килерчето да проверява онези книги, дето му ги проводиха по едного от съседното село. В паница беше заръчал да му сложат бобени зърна черни и бели. Наметна върху си дебелата два ката аба с подплата от овча кожа. Тежка бе дрехата, с качулка хем, дълга до подколене, та тежеше; и той се сгуши в нея като в хралупа.

  През пенджерчето слънчев лъч се провря там, дето бе положил тефтера... Провери, какво провери. Написа върху хартия що да сторят по-сетне, отде да дирят каквото им дотрябва, към кого да се обърнат.

  Не ги знае що за човеци са, ала сметките им чисти бяха. Ни едно черно зърно се не наложи да употребява. Обаче неопитни бяха, това личеше. Заръча им да не си пишат накуп имената, ни длъжността, нито занаята. Само имота си да отбележат и кой какви животни има и що може да свърши, кога дойде ред да вдигат "сватбата".

  Дорде сколаса, възкъсият февруарски ден превали, скърши се, оттече се към запад слънцето. Светеше, ала мижаво, та се наложи да палне газеничето.

 Надвечер рече сбогом със здраве на стопанина, на щерка му, па тръгна да си върви. Учудени бяха, че не остана да пренощува поне. Добри хора, кротки хора. Невястата се споминала, затова предпочете тази къщурка, че женурята не могат езика си да държат зад зъби. Пък девойчето – съвсем младо, хубавелка, същинска прасковка...

  Мислеше си за туй моме, за дяволитите му пъстри очета, докато възлизаше сам из последните бахчи и дворове, и като пое по скалистата пътечка сред сухите шубрачки на глога. Па му дойде изотвътре песента сама на устните. И ей го на Васил: и стъпя, и пее. Месечината – такава едра, като калайдисана медна тепсия лъщи насред небесния свод, дига се, катери се бавно нагоре, та и песента му сякаш обкрайчва със сребърен ширит и вапцани гайтани като в нашенска шевица от момина прикя.

    ПОСЛЕСЛОВ

 Преобърнах си шкафовете да търся любимата му песен. Уж я имах нейде записана, но така и не я открих. Беше нежна, навяваща печал закачлива песен за момата, която, да-а, за момата, която... Представят ни го като да е от гранита изсечен, пък бил и той като нас от плът, много повече човек, че да го усетим не толкова с ум, а със сърцето. Историята на нацията е низ от събития и низ от личности. Личностите правят лицето на нацията, събитията рисуват народната съдба. Наскоро в интервю по телевизията полумъж-полуюноша каза: "Народ, който не си знае Историята, не заслужава да има бъдеще". Писателите ни от Вазов насам длъжни се чувствали да изградят Пантеон от образи величави на българина, но кой знае защо по-склонен съм да хващам вяра на публицистичната ярост и страст у простоватият уж летописец Захарий Стоянов.

  Смятам, нам, българите, точно в днешното време на нагло и пошло отродничество, на паническо бягство от всичко българско, от Отечеството, време на мъст, подлост и дивашки грабеж, ни липсва не героическият запев, не и автентичното свидетелство за нашите герои с техните залитания и страсти, колкото мимолетно макар докосване до онази и нежна, и страшна в своята естественост, и тъй рядко срещана в модерните ни вълчи времена сила на духа, която българщината изплискала в снажните наши горди фигури на националната ни митология именно чрез катадневния най-обикновен, че и дори скучен на пръв поглед делничен живот.

  Опитвам да оживя личната си представа за онези хора, без да снемам ореола им, но като се престорвам, че не го забелязвам... Защото те не ни са спуснати от Небесата, а са се пръкнали точно тук на света, развили се и раснали помежду предците ни такива, каквито сме и всички ние, унижените и оскърбените от чуждите мекерета, все още тук оцеляващи обикновени българи днес. Писан е послесловът през февруари на 1997 г. и не бих променил нито знак, ни буква в него. Странна е недомлъвката около Левски: имал ли е женски образ в сърцето си, нямал ли! А не го виждам фанатичен философ, аскет и отшелник, отрекъл се от най-сладкото на живота, любовта. Оцветеният пасаж в настоящата историйка е точна реплика от писмо, която реплика разтвори пред мен друг един, много по-интимен поглед към този велик българин и строг наш учител.**

Пловдив – гнездо на пошлостта и културата

Plovdiv, edited on 18 fev. 2024

Илюстрации:

- Васил Левски преди обесването.

- Българско девойче от Родопите.

––––

* РОДОСЛОВИЕ

  Васил Левски е наследник и представител на стари карловски родове: Караиванови по майчина и Кунчеви по бащина линия. Сред предците му са храбри и непокорни българи - Драгой, Видул, Кръстил, Върли Гюро, Иван Тахчиев, Генчо, Васил Караиванов. Дядото на Левски по бащина линия Кунчо бил бояджия, имал пет, а пък по други сведения – седем рожби, които оставили потомство. За родствениците на Васил по майчина линия. Като основател на рода се сочи Кара Иван Тахчиев – майстор на чешми и калдъръми. Дядото Васил Караиванов отглежда осем деца: четири сина и четири щерки, сред които Гина – майката на Васил Левски. Женитбата на Иван – син на Кунчо Видолов, и дъщерята на Васил Караиванов, сродява два славни рода в семейство, от което са се родили братята Васил (1837-1873), Христо (1840-1870) и Петър (1844-1881), и сестрите Яна (1835-1913) и Мария (1847-1851). 

** Случаен факт ли е, че гибелта на Апостола отбелязваме не на точния ден 18 февруари, а ден след това, независимо от историческата истина! Още един белег за нехайството на нация, която не си цени свидните рожби, но е склонна да следва отрепки, назначени от дипломацията на чуждия интерес. Сред доносниците на османлийската полиция за Васил Левски са и високо платени за доносите си българи, вж. "Васил Левски – разказ за последните му часове с проф. Пламен Митев", https://www.youtube.com/watch?v=0ygrcLDKwcA. Бел.м., tisss.