ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1492.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1492.) 

  Човекът е струна, опъната между животинското и свръх-аза над бездна. – Фридрих Ницше (1844-1900)

    20 uni 1972 

Фрагмент из Голямото завещание*

ДЕЦА ИГРАЯТ В ГРОБИЩЕТО

Аз още помня как

накрая на града

растеше в дъжд и сняг

зелената трева.

Замръквахме в игри

с разтупкани сърца

сред смях или сълзи

в зелената трева.

Аз още помня как

сред храсти и цветя

бе кът на любовта

зелената трева.

Запътил се натам
в най-лошия си ден
зелената трева,
усещам, никне в мен.

Пловдив – пъпът или земната ос на света

Plovdiv, edited 22 jan. 2024

Илюстрации:

- В света на сънища от миналите дни.

- Учител в Добруджа, кога писах това. 

–––

* Тази поема, състояща се от 122 осмостишия, плюс дузина балади, се написа от средата на февруари до началото на юли 1972 г. по подобие или нефелно подражание на "Голямото завещание" от старофренския поет Франсоа Вийон, когато авторът, едва 24-годишен даскал по български, руски и френски в едно чистак новичко селско училище на 12 км северно  от Балчик, се беше изкушил да се жени с помощта на монета от 10 стотинки, която с едно от местните знойни момичетата на три пъти подхвърля върху плочника на утрото след изнурително-необуздана дивна нощ на прегръдки, целувки и милувки. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1491.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1491.) 

  Човекът е струна, опъната между животинското и свръх-аза над бездна. – Фридрих Ницше (1844-1900)

    20 uni 1998 

ПАЛЯЧОВЦИТЕ И СМЪРТТА

  Появих й се като Халеевата комета пред силно притеснените очи на Върба* наред с интимната си приятелка, долетели сякаш от чудния свят на принцовете и принцесите. Тщеславен и самовлюбен, дарих на някогашната самоуверена, състарена, а и отчаяна днес колега от някогашния пловдивски младежки вестник, потопена до шия в битови мизерии женица, книжле текстове, издадено на мои разноски, знак сякаш от Небесата. Е, и??? Трябваше да минат десетина дни, за да проумея колко жестоко съм постъпил. Тя говореше за помията и фекалиите, които я заливат, стичат й се по раменете, а пък аз написах игриво посвещение: да приемем живота за разкошен дар. Ама, че плондер! Наоколо гъмжи от подобни палячовци, и не само в политиката, и не само в културния живот на България, които умират да бъдат похвалени или отличени от сивата тълпа.

  Учителят по физкултура Димитър Радев (1951)** един понеделник застъпал крака на "моя осмокласник" Цанко Ечев, блъскал го и с юмрук по главата, че момчето не му се явило в спортен екип и не пожелало да си свали якето, понеже му било студено. Това става в понеделник... Два дена по-късно, в сряда, слабичкият Цанко скача от покрива на двайсететажния блок срещу училището. Крещял от възторг: "Идва-аам! Как хубаво е да се лети-и-ий!" Чула го възрастна жена, докато простирала пране на шестия етаж.
Случи се преди две години, на 5 декември 1996. В четвъртък, освен стотина ученици и неколцина роднини на мъртвия Цанко, бяхме само двама от учителите: моя милост и математичката Валя Русева. Една от колежките, младата преподавателка по музика и пеене Диана Петкова (1974), която следователят извикал да идентифицира трупа***, месеци след това си имала проблем с нервите; тя да не дойде в новото ни общинско гробище, разбирам, но по каква причина останалите ми колеги-даскали отсъстваха в онзи дъждовен четвъртък край пресния гроб край пътя за Рогош? Излишен, неудобен въпрос!

  Колегата Митко Радев... Поставям го до крехкия, премръзнал Цанко два дена преди смъртта, изоставен от баща си пиянде и подиграван от ехидни гаменчета: "Не можеш да скочиш, нали? Шубе те е. Само се фукаш колко си смел". До това крехко полу-дете изправям бетонирания в доброто си самочувствие, печения Радев ("Не пуша, понеже ми вреди на здравето"), и какво се получава, Боже мой, какво се получава! Потърсих копие от посланието, което писах тогава до прокуратурата и до съответната служба в пловдивското МВР. Посочил бях името и адреса на идиота, снабдявал с наркотици не само Цанко, а и още двайсетина момичета и момчета от другите класове. Не открих в книжата си жалбата, която така и не дочака отговор; открих текст, който съм писал по мелодия, композирана от приятеля Никола Бакърджиев с дата 12 ноември 1992 г. Ето текста (писан по сюжет от "Спасителят в ръжта" и стихотворение на Робърт Бърнс, за да се пее от учениците ми в часа ми по литература); част от отговора се съдържа тук.

Зная, животът лети – поляните спят и сънуват цветя.
Зная, животът лети – реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца, играйте в разлюляната цъфнала ръж!
Мечтайте, деца, мечтайте, докато вън е слънчев денят.

Колко самота, страх и смут, и пропаст в цъфналата ръж!
Зная, сега грее светлина и в небето свети майска дъга.
Всичко има край, ще си отиде Май, а Пропастта там стои.
Тичайте, деца! Скачайте, деца! Там, винаги някой бди.

Зная, животът лети и поляните спят и сънуват цветя.
Зная, животът лети – реките текат и сънуват море.
Тичайте, деца! Играйте в разлюляната цъфнала ръж!
Мечтайте, деца! Мечтайте, докато вън е слънчев денят.

  Цанко Ечев бе крехко, интелигентно момче. Ех, какъв българин би излязъл от него! За съжаление едва два месеца ми бе ученик, а често отсъстваше от занятия. Улицата беше неговата майка. За баща си нямаше добро мнение. Говорихме си често с него на четири очи. Държах го под око, след като ми се появи опикан до уши в учебния час по български. Като бойна задача на Андрей – яко, здраво мъжкарче, наредих да бди над Цанко, който вероятно се дрогираше, и за двамата определих първия чин на средната редица. Нямаше ли го Цанко, пращах Андрей да го доведе от кафененцето край входа на училището. С майката – дребна, суха женица с хлътнали очи, два пъти говорих, но какво да ми помогне, като сама се грижела за трите си деца: за Цанко, две години по-малкият му брат в VI клас и момиченце... Доколкото помня, работела като чистачка в поделение извън Пловдив. Баща им на децата ги зарязал, налагало й се да работи на две места, що-годе нахранени и облечени да са й децата. Дойде при мен в понеделник Цанко, два дена преди да скочи от покрива на отсрещния 20-етажен жилищен блок, и ми каза тихичко, да не го чуят другите: "Господине! Искам да ви питам нещо. Мога ли, господине, да ида при директора да се оплача от учителя по физическо?" ...Убедих го да не ходи. "Нека да изчакаме! – рекох. – Повтори ли се, сам ще поговоря с директора Панайотов!" Сега, когато преписвам на пишещата си машинка у дома тези отколешни бележки около две и половина години по-късно, с колегата Димитър Радев сме почти приятели: играем на табла и тенис на маса, говорим за България, за нашумели книги, за сдуханите ни политици и политика. Ех, не бил лош човек!

  Спомням си бившият училищен директор какво рече по повод посланието уж от име на заспалия училищен колектив: "Да подпиша?! Виж какво, в тия истории с наркотици играят големи пари, стреля се, бе, Бояджиев. Човешкият живот за ония там горе нищо не значи. Нищо!"**** И ми обърна гръб. А преди година и нещо организираха ни среща на нас, учителите, с напет младичък капитан от полицията. Този приятен, дружелюбен и накипрен със знаци на властта чиновник, след пространно изложение за успешната борба на пловдивското МВР с престъпността сред малолетните призова от трибуната на IV етаж в училищния ни салон за събрания взаимно да си помагаме: "Вратите са ни винаги широко отворени за вас, скъпи педагози!" Ай, че двусмислено! Не се стърпях, попитах от последния ред: "Какво стана с жалбата по повод смъртта на осмокласника Цанко Ечев?" Изненадан, да не кажа: нервиран, идиотът рече: "Така ли? Чувал съм за тоя случай. Ще проверя". Вероятно проверява и до днес, ако не е станал началник...

  "Не те ли е срам, бе! Развали хубавия мухабет! – изръга ме в реброто в сюблимния този миг на внезапно настаналата мъртвешка тишина колегата биолог Джени Дженев (1943). – Как хубавичко си приказвахме, а ти... Ти какво направи? Ама че си заядлив!"

Пловдив – гнездо на посредственост и култура

Plovdiv, edited on 21 jan. 2024

Илюстрации:
- Царственият град от Вечността Пловдив.
- Пренебрегваният от фукльовци и идиоти.

____

Върба Лулкина-Чавдарова

* Девет години и половина – от декември 1972 до август 1981 г. с Върба Чавдарова (1929-2022) сме делели винаги една и съща редакционна стая, бюрата ни бяха едно до друго. Тя ме защити, когато ме бяха емнали да ме връщат учител в Добруджа, приюти ни в бедния си апартамент, когато с двумесечната си дъщеричка Вера излязохме от дома на родителите ми, заради отвратителното им отношение към 20-годишна Ася. Ала пак Върба неведнъж и дваж през зъби ми съскаше: "Ти, Жоро, тук заемаш мястото на някое наше момче!"
** Години по-късно Димитър Радев (1952) бе съден заради истории с 12-13-годишни ученички.
*** Чуто от разследващия чиновник в местната полиция: "Качил се с асансьора до площадката към покрива на 22-етажния блок, но железният капак се оказва заключен със синджир и катинар... Слязъл оттам и през капандурата на съседния 20-етажен жилищен блок, която се оказала незаключена, се изкачил на покрива. А дали някой не го е бутнал? От навалелия дъжд в калта горе видях следи от гуменките му. Не се колебал, буквално със засилка се хвърлил. Докато е летял, крещял от радост. Въпреки височината, приземил се на краката си". Резултатът от аутопсията: Смъртта е настъпила от големите кости, проникнали през червата в белия дроб и сърцето". В деня на погребението, край входа за II етаж вляво, дето в ковчег бе положен най-сетне заспал щастлив сякаш 14-годишният Цанко, се беше струпало мълчаливо множество деца и съседи.
**** По онова време вечер около шест часа надвечер до училищния вход паркираха лимузини с чужда или софийска регистрационна табела. Мъже събираха около себе си нашите ученици, а Синьото кафене, както бе известно близкото фургонче за училищни закуски, стана средище за юноши наркомани. Там Цанко се е похвалил, че може да лети (вероятно кога се дрогира) и хлапаците го взели за присмех: "Хе-хе, ще летиш, ама друг път!" Това е въведението към трагичния опит на едно пловдивски хлапе да лети. Бел.авт., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1490)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1490) 

  "Човекът е струна, опната между животинското и свръх-аза над бездна" – Фридрих Ницше (1844-1900)

    29 uni 2004 

ОКОЛО МЕН Е ПЪЛНО С ДОБРИ  ХОРА

  По съвет на Емил* цената промених на 9,90 за екземпляр от книгата (7 лв.+ 20% ДДС = 9,80~9,90 лв.). С г-н Чонов пак не се видяхме, въпреки че пак обеща да се обади след 17 часа. Около шест надвечер небето над Пловдив изведнъж притъмня, изви се лятна буря с проливен дъжд. По телефона най-после чувам от Рогош печатаря-поет и бивш ИД** кмет на Стария град чрез членството му по линия на Радикал-демократическата партия на г-жа Елка Константинова (Девиз на партията: "Малко сме, ама стойностни!") и пак чувам откъм родното му село Рогош, че утре, когато щял да дойде в Пловдив, ще продължим вече у дома, на компютъра ми работата по книгата. Разтакаването ме тревожи: дали е случайно? Може и да разбира от предпечатна подготовка, но е неорганизиран, не става за делови отношения, когато срокове се спазват и всичко е работен ритъм. Няма аз да го променя, я! Веднъж да свърши, ще си търся друг печатар. Този тип ми убива, съзнателно или не, въобще идеята да си видя който и да е от подготвените 10 (десет) ръкописа в книга. Ръце и задник не смятам да целувам, както Емил се изрази: "Да те признаят за автор, трябва да се приготвиш да целуваш лапи на заможен тип". 

  30 uni 2004

  Сред т.нар. малки началници над главата ни има такива, дето нежно издевателстват над учителите. Седи такава една общинска служителка, работи си нещо на пишещата машинка, гледам я от половин-един час как трудолюбиво боцка с показалци по клавиатурата, сякаш чисти ориз, и... разбирам, видът й ми казва: "Паднахте ли ми, ай сега ще ви накарам да висите, понеже все пак вече зависите и от мен". Този фасон не е от днес: госпожата – доста симпатична иначе на вид, вече няколко пъти навиква учителите, озовали се по работа в канцеларията й. По този повод рекох, обърнат към дузината колеги на опашка пред бюрцето й, че госпожата от инспектората просто е невъзпитана... И тя ме чула, та като опрях и аз да ми обработи документа и да отброи мижава сума пари, свойски ми рече: "Ако искаш да знаеш, ти си невъзпитаният". Е, ми добре! Рапорт даден – рапорт приет. Излязох си с едно "Всичко добро!", без дума да отвръщам на физически доста приятната дама. Само да не отваря уста в леглото!

  Около мен е пълно с приятни хора... Преглъщаме обидите. Нас нежно или по-грубичко ни унижават, а ние се свеним да речем на грандомана, че е отвратително да се отнася пренебрежително към нас. И не казвам, че симпатичната кипра или поетът от Рогош са кофти хора, а казвам, че замълчаване не помага да проумеем две неща: първо, че договорите се сключват не зарад документа, колкото като израз на съгласие между две страни; и второ: че уважението не ти се дава даром, а изисква съответно уважение от идиота отсреща. Пилеем енергия заради неразбирателства! Всъщност, болно ми е за двамата споменати. Не ми пука за парите, които бих загубил в тези два случая, но това е единствената ми човеколюбива възможност тези двама негодници да отърва от собствената им слабост; дали ще променят нещо у себе си, вече не зависи от мен. Следващата ми реакция е да махна с ръка, да спра с тях да се занимавам. Аз съм дотук!

  "Свят широк! Же-е-ени много, майка една!" – на ум ми е лафът, с който баба ми Динка, майката на петима братя, сред които последен е баща ми, докарваше пазарджиклийката от серт корен и заможни два рода устните си да хапе от бяс. И когато кокона Динка най-после си тръгнеше от нас за към нейното сънливо Харманли, седмица после проклетата ми майчица фучеше по баща ми. Ще ида на друга чиновническа икона свещи да паля, но в Регионален инспекторат по образование повече няма да стъпя.

  По повод опуса... "Интерпретативен алгоритъм на лирическия текст" от колега – даскала по литература г-н Георги Башиянов (1950)... Що ли имам усещането, че ми е предоставил неизбистрени свои схващания в насипно състояние! Че точно математически строгата подреденост в текста, който тържествено ми връчи да прочета, ми говори за избиването на комплекс: Авторът си няма какво свое да каже на света, та се налага увъртяно, чрез наукообразно слово и низ математически формули да обяснява с обилие от чуждици, които – дори като термини в какъвто и да е текст, ме дразни, настройва ме скептично за идеята на автора. 

Георги Башиянов (1950...?)

  Претенциозност в наукообразно написания текст е нещо, като да кажем фразичката: "Ние, интелектуалците!" или въздишката на Коно Крилатия, който от ранната новела на младия Иван Вазов изрича за другия глупак – Варлаам Копринарката: "Много чело, много знай!"*** Вместо да каканиже как се разкодирал смисълът на лириката, да обясни с една творба как го постига това чудо авторът! Вземи по-удобен за тълкувание автор, Димчо Дебелянов, да речем, и покажи как тълкуваш по своя си метод; остави ме сам да се убедя струва ли твоята теория, или ми пълниш балон с въздух.

  Общо взето, впечатлението ми от усилията на Георги Башиянов е: умна схемичка как да умъртвим живецът в лириката. Впрочем, има ли правила да се каже как и какво дадено стихотворение ти говори! Структурализмът на Юлия Кръстева (1941) или мерене на глаголната температура на текста при Мирослав Янакиев (1923-1998), някогашен прескъп мой преподавател по старобългарски език в Софийския университет, дали пък са защитима кауза? Николай Хайтов (1919-2002) неслучайно се гневи на нещастния М. Янакиев – големият Хайтов твърди, че очевидно Безпомощното понякога се покрива с пищна терминологична драперия, словесни финтифлюшки, ефирни наукообразни хърбалички и плисенца... Любопитно се получава, когато някой, дето не може да извърши една работа, се захваща да научи другите как да я извършат. Такава безобидна и симпатична наглост като инфлуенца завладява чат-пат т.нар. "академични кръгове" от сферата на литературната критика и историография. Класифицират, систематизират, степенуват, всъщност извършват дисекция на труп: умъртвяват жизнени артистични послания, според конюнктурата тълкуват и автори, и сюжети.

  Интересува ме живият отклик. Моят простосмъртен комшия – майстор точилар в пловдивската кожухарска фирма "Лутър" Митко Йовчев (1945) изрече само едно: "Мамка му!" – докато чете глава от ръкописа "Ламски", и това за мен бе най-готиният отзив и критика за мой текст, която някога съм чул досега. Доколкото разбирам, колегата Башиянов е почитател на корифеи в снобеещите у дома общности, които се хранят от литературни упражнения върху стойностни автори у нас и по широкия свят. Корифей там е, например, Светлозар Игов (1945), когото литературните ни кръгове съзерцават с възпалени от кеф късогледи очи. В по-предишен период от литературната си кариера г-н Игов, знам, е създал добри текстове; после рутината и самолюбието започнали да работят срещу таланта му. И като изгубят онова вдъхновено любуване над човека и живота, свойствено за таланта въобще, този род корифеи организират школа за обучение как да творим изкуство, как по-увъртяно да тълкуваме изкуството, за да угодим на властта.

  Чета документалната книга "Незабравимото" на рускинята Анна Ларина (1914-1996), съпруга на болшевишки висш функционер от ерата на Ленин и Сталин, биографична проза за обкръжението на Йосиф Сталин. Стигам до откритие лично за мен си: че издевателствата на Военния комунизъм в СССР, а в по-блудкава българска версия – в първото десетилетие след Втората световна война у нас, се коренят в ниското интелектуално ниво изобщо на някогашното общество, и по-специално – у персони, заемащи ключови позиции в СССР. Погром над благородната руска интелигенция, плюс вилнееща посредственост, овладяла лостовете за управление по всички етажи на управлението, на властта. Така че Сталин е алегория на азиатското пренебрежение към човешката личност у огромна прослойка парвенюта, изплували на повърхността от низини на крепостничеството, и ренегати сред потомци на руското дворянство, какъвто е и Владимир Илич Ленин.

  Нацията, като общество на народа, носи вина за онова, което после й се стоварва от небесата... Алековият Бай Ганьо е събирателен образ на невежествената паплач, която във всякакви исторически периоди, и най-вече, и особено по време на катаклизми, се скупчва, боричкайки се около и във властта. Най-тежкият от Седемте смъртни гряха, според Библията: възгордяването, е утроба, която ражда нещастия. Фанатиците-холерици извършват революциите по света; тях първи победилата революция ги изяжда, за да дойдат на тяхно място лицемерите – консуматори на блага, които властта неизменно носи.

  Иисус е типичният интелигент, осъзнал мисията Си сред множествата унижени и оскърбени. Без Бога-отец, би бил романтична нежна илюзия. Така вплетени в генетична зависимост, Добро и Зло движат световните дела. През периоди от време великите нации излъчват по някой Сатана, за да изстрадат после зараждането на своя месия, като възкресение на човеколюбието.

  Оказва се, че Злото е първооснова в човешката ни природа. Човекът е вълк сред вълци в неандерталския етап. Генезисът на култура всъщност е преформиране на човека-вълк в Човек с присъщите за човеколюбието състрадание, любопитство, уважение на личността с правото й на личен избор как да се осъществи в личния си живот. Комунизмът е идеология на доверчивото невежество, че някога изобщо е възможно да се въведе идеален ред и хармония между човеците. Западните общества с всичките си кусури поне не робуват на такава предизвикателно разкрасена утопия. Животът е по-фантастичен, по-многообразен от всякакви теории. Виждам Карл Маркс (1818-1883) като бакалин, разворил мазен бакалски тефтер, да твори от компилации (заемки) модерната си теория, донесла злини на ХХ век: болшевизъм, фашизъм, нацизъм, комунизъм. Откъм Близкия Изток, в зората на ХХІ век вече отгласят ислямските фундаменталисти. Западът е най-малкото не до такава степен обладан от ненавист към човека. Дали и това, не е поредната по холивудски романтично нежна розова илюзия!

  Около Сталин като хищници се прескачат отрепки, лицемерна паплач; всеки от тези "интелигенти" би могъл да се изроди в Могъшия злодей, в Антихриста на двайсетото столетие, според християнското летоброене.

Пловдив – гнездо на пошлост и култура

Plovdiv, edited on 20 jan. 2024

Илюстрации:

- Къде диваци и варвари не са рушили и убивали!

- Палмира, древната перла на Близкия Изток.****

–––
* Емил Калъчев.
** Изпълняващ длъжността.
*** Епизодични герои от "Чичовци", може би най-добрата новела на Иван Вазов (1850-1921).
**** Гръцкото му име Palmyra е превод от арамейското Tadmor, което означава палма. Древният град е наричан и "невестата на пустинята". Възниква през Второто хилядолетие пр.н.е. През I-III век е главен център на керванната търговия и занаяти. Разрушаван е от римляните през 273 г. В миналото е важен пункт на керванния път, пресичащ Сирийската пустиня. На 21 март 2015 г. Ислямска държава превзема Палмира и унищожава голям брой паметници на културата на античния свят с общочовешка културно-историческа стойност. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1489.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1489.) 

   "Човекът е струна, опъната между животинското и свръхчовека над пропастта" – Фридрих Ницше (1844-1900)

    31 dec. 2012 

УЛИЧНИ МУЗИКАНТИ

  Каза, че не си стъпвала в Париж –
Париж, който е безкраен празник,
по Сена като коледна свещ се топиш,
а Марица ревниво силуета ти пази.

С гордостта на уличен музикант
сливам се кротко с тълпа минувачи
и какво, че за някой съм дилетант,
когато за мен то нищо не значи!

От вяра и обич стълба ще скова,
ще ми дариш папийонка на точки
и от Пловдив, облян в синева,
две хлапета – в небето ще скочим.

Тук сме и живи, и грешни, запомни,
макар случайни улични музиканти;
животът е готин сюжет за едни,
за други е просто живот на аванта.

Пловдив – древно селище на невежество и култура

Plovdiv, edited on 19 jan. 2024

Илюстрации:
- Синоптиците предсказват снежна буря.
- Живей на макс, особено когато е мраз!