ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1423.)

        ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1423.)

  За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

 20 maj 2001

ЧОВЕКЪТ Е МНОГО САМОТНО ЖИВОТНО*

  Преди години, било е през лятото на 1975 или 1976 г., пътуваме с първата жигула на баща ми Кирил към София, по негова си (на баща ми) важна работа, а и да се видим с роднините, с четвъртия от петимата харманлийски братя – чичо ми Стефан (Течо), и с братовчедите Соня (1953) и Валентин (1959). Та спускаме се с татко по стария път към Ихтиман и по нанадолнище току преди Ихтиман внезапно на около 300 метра пред нас по пътя от падината изведнъж се издигна облак прахоляк, огромен сандък се мерна в прахоляка, превъртя се високо във въздуха, чу се грохот и колите пред нас забавиха ход, спряхме като на парад в идеално прави две ленти. Баща ми, без да ме поглежда, спокойно ми рече да си седя на задника, да не се правя на герой, ама кой да го слуша! Изскочих. Търча като вятър около стотина метра надолу, пътем виждам: и други вече са наскачали от колите, ама си стоят като кибици, само аз си топуркам по стръмното.

  Посред склона: перпендикулярно обърната на пътя възстаричка бяла тойота комби с турски регистрационен номер и със смачкана предница – напреки по средата между двете ленти на платното. Сред ламарините – млад момък като на моята възраст, и не мърда. Само тихичко охка. Не-е, не крещи... охка си турчето, ей тъй съвсем нормално си охка. Подхващаме го трима мъжкари от двете му страни, отнесохме го внимателно, както го и открихме – заклещен сред ламарините зад волана. И го облягаме седнал на дръвче покрай пътя. Гръбнакът му дано да е цял, мисля си. Впечатление, кой да знае защо! – ми направи, че седи вдървен и че на бос крак е обул силно износени мръсно бели гуменки. От колата му върху асфалта се разпилели пакети лигнин – това карал, пътувайки към Европа, към Германия може би. Няма кръв, няма рани... само тихичко охкане на втрещен зле пострадал човек. И ни дума към вперилите се в него чужденци, каквито бяхме. И понеже около стотина метра по-надолу, в канавката отляво огромна светлосиня товарна ифа лежи, вирнала колелета към небесата, хукнах край ремарке, отскубнало се от камиона, забило се с теглича в ниския насип, отвъд който бе дерето вдясно... Изпъват врат към ифата, гушат се предпазливо един зад друг из храсталака встрани неколцина нашенци. Откъм задницата на камиона други – тези пък люти, та и гневни, следят зорко хавата от почетно разстояние. Нафтата вони мазно в жегата, чак се не диша. За едното чудо, ще вземе тази нафта да гръмне по нашенците. Колко му е! Опасности дебнат отвсякъде, особено когато си не само любопитен, но и страхлив.

  Кабината беше с муцуна към мен, та мернах, че там нещо шава... И докато тичешком приближавам, показа се глава, после и раменете на шофьора, който мъчи да изпълзи. Подавам ръка, прихванах го под мишница, помогнах да се измъкне пълзешком. След главоломната каскада, изумен, съзерцавам тоз дребосък в синя тениска и сини гащи: прашен, брадясал, умирисан яко на кисела пот, и той като мен по онова време, младо, пълно с живот нашенче. И нищо, ама нищо му няма на идиота. Ни драскотина! Шепна, понеже още сме сами, пък кибиците заничат издалеч, помайват се дали да приближат, че ги гони шубе резервоарът на ифата да не вземе да гръмне. Истимар му подвиквам на това шофьорче: "А бе, приятел, какво стана?" Нещо игриво, злобничко припламна в зъркелите му, загледа се към жестоко смачканото пикапче с турски регистрационни номера, застинало с помляна предница насред пътя: "Ми цунахме се, кво!!! Ма я па го не пущих да ма изпревари, д`ейба мамичката му гаджалска, манафска д`ейба!" И още нещо рече на неговия си игрив и ромонлив като планински бързей шопски диалект.

  Почакахме към половин час. Откъм София се появи катаджийска кола. Излязоха от нея омачкани сънливи двама, появи се и цивилен канцеларски плъх някакъв, взе да си драще нещо в джобен бележник, попита за свидетели. Като не съм от баш преките очевидци кое как е станало, върнах се при баща ми в жигулата. В асфалта скъсалият се карданов вал на камиона беше издълбал педя дълъг дълбок 15-сантиметров улей; затова светлосинята ифа с високата си каросерия се беше превъртяла на 180 градуса във въздуха. Мислел съм си после: Леле-е, до каква степен човек може да освирепее, че да потроши огромния камион, живота си да рискува, пък и живота на друг някой да затрие! Ей тази изригнала в жежкия августовски ден като че ли от нищото злост, която неведнъж и мен ме е обземала, трудно мога логично и по човешки сам да си обясня.

  Към два след полунощ се будя от остри болки в корема. От зор легнах на цимента в банята. И както си лежа, плувнал в студена пот, в ярко оранжево си представям колко лесно е да пукна, т.е. да ритна бакърчето, и как в многолюдния прекалено шумен свят нямам ни един близък човек под ръка, комуто да се оплача, по телефона макар, да му разправя накратко какво ми е и как несправедливо съм пренебрегван от раждането си досега, колко подло свои са ме предавали и са ме лъгали, как този мой корем ужасно боли. И що да троша грешни пари за модерен джиесем, като никой не ме търси. Нали!

  Живеем в самота. Любим в самота. В самота умираме. Пред съвестта си пак си сам, гол и беззащитен като пале. Ама това любовница, приятели, компания веселяци... не е ли всичко илюзия, с която безсмислено, че и крадешком да прецапаме през живота? Математиката, хороскопите, врачките, философията, поучителните разкази на древни и днешни супер-модерни философи, красивите политически илюзии, безумните идеи не заблуждават ли, че сме общност, нация, семейство, zoon politikon*? Вятър и мъгла, драги! Човекът е много самотно животно. Надникни в бездната, в ада на страданията и в болестите на душата, и ще видиш как за много кратко сме тук, преди да изчезнем, както сме се и появили... След три-четири години те забравят. Подир трийсет години няма вече кой да си спомня за теб. А какво са някакви си трийсетина години?! Всичко наше, над което залягаме с толкова усилия да го удържим, е нетрайно, понеже е тлен. Духът само е нетленен, в духа е истинската свързаност и обвързаност помежду ни.

  Не ме е толкова страх от бясно препускащото време, колкото от пошлата и озверяла самовлюбена паплач, шестваща из днешните родни медии. Но образа на идиота ни го представят всеки Божи ден като модел за успешен живот, духовността е изблъсквана от ума неслучайно чрез всевъзможните медиуми, дървени философи, говорители на днешния свят, кажи-речи, чрез всичките светкавично бързи средства за комуникация.

ПОСЛЕПИС

  Моето поколение простосмъртни българи, родени в десетилетието преди или след Втората световна война, по-малко се самосъжаляваме. Да, били сме заблуждавани и сме заблудени, и пак сме склонни да ни заблуждават, но сме имали (и имаме) нашите смешни за останалия свят велики илюзии, романтични мечти. А тези тук мили патета, още с жълто покрай човката, мамини чичкови червенотиквеничковчета дори и сянка на илюзия си нямат. Открих нещо изключително странно: Всеки набор, независимо от различията между родените в една и съща година, се отличава от останалите други с определено общи особености.** От преживяното, от личен опит узнавам: Отнемеш ли у едного илюзията, че с недостатъците си макар, и с лошите си страни дори, може да бъде любим, може да бъде прегръщан, целуван и приеман с любов, изгуби ли си той илюзията, че може да е обичан, тутакси зейват у него с озъбената си злобна муцуна и цинизмът, и агресията. Идиотът бълва змии и гущери, почва да се зъби на света.***  

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 16 noe. 2023

Илюстрации:

- Смъртта и омразата не дебнат отвсякъде.

- Няма по-самотен от човека пред Смъртта.

–––

* По природа човекът е политическо животно – теза на Аристотел (384 г. пр.Хр. -322 г.) – философ и енциклопедист на Древна Елада. "Zoon politikon" e негов израз.

** Никола Вапцаров и Бате Митко (първият от петимата харманлийски братя Бояджиеви) са романтици по душа, пръкнали се в 1909 г. Сред любимите преподаватели в университета – проф. Розалия Ликова, е набор 1922, когато е роден и баща ми. Хората от моя набор 1947 интуитивно ги отделям от съседните набори 1942-1943,1944-1946, 1949-1953, 1955-1959. 

*** Драмата на изрядно претенциозна, посредствена и жестоко самонаказваща се персона следя внимателно от четирийсетина години в разните стадии на лицемерие и омраза към света и човеците.  

– Пикасо е известен и почитан в цял свят, а теб те знаят роднините ти, РУО-Пловдив и 20-тина зрители на ПоТВ. до цент Пашов, небезразличен гражданинъ. 15.11.23 г., 15:36 ч.

Ангел Грънчаров (1959) заснел се за историята: Таваришч "До цент", ами ако аз съм прав, какво от това, че някакъв си там Пикасо (или Светлин Русев) ги знаел целият свят?  Зацепи ли? 15.11.23 г., 18:33 ч. Бел.м., tisss.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1422.)

  ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1422.)

  "Големите личности са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина" – фраза на Артур Шопенхауер (1788-1860) за религиите, която редактирах. – Аноним (1947)

 12 maj 2001

ПОТРЕС, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ

  Може би да има и щастливи изключения, но те, според мен, са именно изключения, потвърждаващи наложилата се, особено през последните десетина години – значи от 1997 г. "идилия" в средния и горния курс на Българското училище. В нашето училище царства откровено нагла, безкомпромисна съпротива срещу учителя като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, а не възпроизвеждащият папагалски чужди, заимствани пози чиновник – даскал в класната стая, сред 12-19-годишните нашенчета, е последно усилие в България да се удържи достойнството на личността. Но младите не могат сякаш да разберат какви унижения съпровождат учителското поприще през годините на всеобщ нравствен хаос в държавата. Липсва им опит, липсва и сянка от усилие да усетят печалната драма на човека в учителското поприще... Младите тук са свежи и бойки, напористи и по-често с добро самочувствие, в което не би имало нищо лошо, да не беше тази великолепна младежка жизненост отлята най-често в чугунени гротескни форми на наглост и липса на елементарно домашно възпитание. Ами че тук вилнее откровена гавра с учителя. Мога да изреждам случаи, и не само от личната ми педагогическа практика, но и от време, когато съм бил ученик в една от пловдивските многолюдни гимназии, когато бе нормално нещо в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, девет и повече, и то пълни с жизненост. Защо е тъй? У учителя ли е причината? Или народът ни поначало е невъздържан, груб, тъп, циничен спрямо всичко духовно!

  Не смея да обвинявам нашите 16-19-годишни; ами те следват модели на поведение, които обществото на възрастните им задава. Вижте само какви хъшлашки схватки се водят показно по нашите медии! Нарушаването – ама не мимолетното нарушение, а стремителното целенасочено разрушаване на всякакви правила, норми, неписани и писани закони на благоприличие в двехилядигодишната християнска цивилизация у нас, в България се приема за тържество на егоистичното самодоволство. Колкото за уравновесеност и уважение към отсрещния човек, за смирение, вече не може и да се говори. Обричаме сегашното младо поколение българи да бере в бъдеще все същите плодове на неандерталщините, от които толкова сме страдали като нация.

  Имам естествените свои възражения на мислещ срещу недомлъвките на г-н Симеон Сакскобургготски, а чувствам – масовият българин веднага, за някакви си два месеца от появата му на политическата сцена, обгради Симеончо с доверчивостта на народ, наплашен до смърт от домораслите си безскрупулни политици, от безгръбначните си мекошави интелектуалци. Потресени от самите себе си, но... няма да си го признаем с ясни покаяния, понеже сме упорити, понеже сме израсли в ръцете на лицемерстващи вождове и партийни чудовища! Сочеха ни партизаните като пример за вярно служене на Отечеството, а оцелелите след Девети септември 1944 г. с малки изключения бяха изтикани в сакралните сфери на митологията и романтичните фалшиви легенди. Ако бяха все пак стойностни личности, държаха ги настрана от пряката дейност, ползваха ги единствено за аргумент на т.нар. мероприятия – като първа отбранителна траншея на властващите, привидно подчинени на партийния апарат и болшевишката държава.

  Завръщаме се при корените на своето, ала сме объркани. Ай, какъв вой се надигна, как тинята изкипя на повърхността и продължава да ни замъгля зрението! За всичко това ни отмъщават нашите деца, които нямат някогашните наши розови илюзии, пък в медиите ни, предполагам – неслучайно, им липсва добрият пример... Ние не можем да бъдем полезни на своите деца, та ми е тягостно за всеки истински Учител, когото невежествената сган с гаври и проклятия разпва на кръст, докато бленува как Симеон ІІ, като идва на бял кон и при всеобщата еуфория след грабежите при Иван Костов, ще ни оправи батаците. Днешното наше училище смърди на нравствена разруха. Не съм си представял до такава степен пренебрежение към възпитание, към благоприличие. Лицемерието по Тодор-Живково време не смърдеше толкова! Да си учител, в прекия смисъл на това понятие, днес вече е особен вид мазохизъм. Критериите са отречени, охулени; по камбанарии и минарета духовни джуджета и уроди възвестяват законите на джунглата, която назовават кой знае защо "Демокрация", ама то не е демокрация, а власт на откровената наглост*. В този ред на разсъждения ето стихотворение, което писах в четвъртия и петия учебни часове, докато приготвях таблото със снимките от едно време, когато училището бе, въпреки всичко, Храм на науката и възпитанието.

     ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

     Което е било, си е отишло,
    и все пак в нас е още живо то –
    навярно спомените са излишен
     фалшив варак, подобен на злато?

    Училище, полекичка стареем,
    звучат различно детските ята;
    да си учител, просто е идея,
    учителят не може да е стар!

    Науката е храм и плодна нива,
     та честно да се гледаме в очи –
    животът е една Голяма книга
    и школското звънче за нас ечи.

  Налепих едрите пъстри снимки от 1983-1985 г. с оживените ведри лица и жестове на учители и ученици със знаме и в ученическа униформа – всяко училище с уникалната своя униформа, цветя, фанфари, светнали под майското слънце чисти класни стаи; а по средата с флумастер нарисувах текста на това стихотворение, писано за срещата същата надвечер с бившите наши випускници. Канен бях, но не отидох на тази среща. Какво да им кажа, пък и за какво ли, като наоколо България е в руини подир грабежа!

  13 maj 2001 

  Съсед чат-пат ми гостува, играем шах, пием кафе, чай, понякога пием бира, бъбрим за вестници, политика и политици, за известни писатели и прочие. Някога той, Георги Въргов (1940-2001), родом от Златоград, с корени нейде далеч откъм Егейска Тракия, рецитирал стихове пред публика. Гласът му – плътен, дрезгав, изразителен и досега: мъжки глас, внушаващ респект. Оплака ми се: "Не ми е удобно пред жената и сина, но понякога, остана ли сам вкъщи, пак си рецитирам онези стихове. Не съм ги забравил, доставя ми удоволствие хубавата поезия". От тема на тема, захващаме да спорим по повод взаимоотношенията на двама твърде известни български писатели – Николай Хайтов (1919-2002) и Радой Ралин (1922-2004). Понеже е ревностен читател на Хайтови статии в кресливото вестниче "Нова Зора", Гошо ръси люти приказчици срещу Радой Ралин, значи: "как този Радой Ралин бил до такава степен безскрупулен", и все в този смисъл. Опитвам да му обясня, че не прави чест и не е достойно творец с авторитет, какъвто е Хайтов, пък и охуленият Радой Ралин, да слиза дотолкова ниско не в спора, а в недопустимо махленския тон, с който се изявява зъл и чорлав пред публика.

  Лошият тон – казвам на милия ядовит гостенин, подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да го върши умен човек; за глупака може, но за писател от такъв калибър е недопустимо дотолкова пристрастно и кавгаджийски да влиза в спор. "Че защо не! – инати се Гошо. – Хайтов ни казва истината. Ето аз, например, дълго време съм вярвал в Радой Ралин, в написаното от него, кефил съм се как приятно говори за демокрация, права и свобода. Но то всичко това било двуличие. Ами че Радой Ралин толкова гадости е извършил! Да не беше Хайтов, тия работи как бих ги научил! Ралин бил много подъл човек, бе!" Горещи се моят мил съсед изнервен, та се питам: Какви непоправими беди може да сътвори личност, която просто не успява да се удържи на висотата на чудесния си авторски талант. Писателят е духовен учител на нацията. На учителя му е забранено да говори неуравновесено, да се явява ядовит и с опулени от злоба зъркели, колкото и за праведен да се мисли, когато излиза да ни говори. В тази разпаленост е манипулацията към всички нас. "Истината носи спокойно сърце", пише Уилям Шекспир (1564-1616). За да определя своето мнение, нужно ми е равновесие. И не обичам в този момент някой с юмрук и с назидателна злостна реч да блъска върху вътрешните мои везни. За мен е посегателство, изземване на основно лично право.

  В японското общество, сред обезверена, разтерзана Япония след Втората световна война неслучайно водеща става идеята, че възпитанието на нацията започва именно с възпитание на възпитателите. Не ме вълнува толкова прав ли е Хайтов и доколко е с истината, не ме вълнува и дали Радой Ралин му е дал достатъчно поводи да говори насреща му, по-главното – според мен, е, че тези двама, изключително стойностни за нацията писатели в нашето Българско обществено пространство сами се сриват пред любопитните, учудени от изненада и тъжен потрес очи на българина. Защо ли у нас, в България, всеки едвам издрапал над нивото на простосмъртието, се изживява в роля на вечерял с Господ бог? Да не е толкова противна простотия, обзета от фанатизъм и възгордяване – присъщи на Невежеството, какво ли друго може да е? И резултатът от подобен род упражнения между кавгаджиите е, че вече никой никого не чува, всеки си живее сам със своята едничка и велика, неоспорима, крайна и съвършена, ала жалка, много жалка истина.

  БЕЛЕЖКА:

  Заприказвахме се вчера с отец Иван от пловдивския храм "Св.св. Кирил и Методий" и още двамина други на пет-шест метра от ямата, която двама яки цигани засипваха и буците пръст още трополяха върху капака на спуснатия на дъното й ковчег. Ритуалът по погребението тъкмо бе приключил, отецът бе изговорил своето утешително слово за смисъла на живота, за Божията милост, за нравственото, като най-висша санкция и промисъл, беше изпял с красив колоратурен баритон черковното песнопение, докато опечалените близки и съседи на 77-годишната Катерина, чинка ми Кети: съпругата на чичо ми Насо Гащаря или Атанас Г. Бояджиев (1912-1980) – третия от харманлийските петима братя, минаваха за "Последно сбогом и прости!"

  На двайсетина метра зад ямата, в която мълчаливо спуснаха тялото на Катерина от Устово – днес квартал на град Смолян, току-що ми бяха посочили гроба на известния волнодумец от Татово време архитект Боян Чинков**, издъхнал през юли 1979 г. Едва разчетох избелелите цифри върху каменната плоча, където са изписани имената и на родителите му. И значи, Ангел – пръв приятел на Гогата, братовчеда Георги Атанасов Бояджиев (1943), подхвана, че тук се сбрали отбор някогашни хлапаци македончета от някогашния Кючук-париж, а пък отецът, достолепен едър мъж, към 55-годишен, някак по патриаршески побелял, внезапно рече: "Това днешното поколение българчета си е отчайващо посредствено в сравнение с нас и с нашите родители... Влезте в Интернет, да видите какви цинизми, какви глупости се леят от младите! Нищо свято няма за тях. С всички и всичко се гаврят, от нищо нямат респект, към никого не изпитват капчица уважение". Изненада ме отчето. Мислех да се обадя, да му възразя нещо; но като чух и другите двама – 69-годишният Ангел и Гогата – братовчеда, след 52-годишния отец Стефан какви ги редят, само добавих, че са ми известни младите българчета, понеже трийсет години вече преподавам на 15-18-годишни нашенчета. И така си спестих яда.

  Пловдив, 7 януари 2007 година

Пловдив – гнездо на невежество и култура

Plovdiv, edited on 15 noe. 2023

Илюстрации:

- Пловдив,1948. Баща ми се връща от работа.

- Един от любимите чешити на моя Пловдив*.

___
* Тези дни политическият ни елит празнува успешния избор на софийски кмет, потомък на славната ДС.

** Арх. Боян Чинков. За него, шепнеха някога в моя Пловдив на бедните, се бил застъпил пред някогашните управници самият Дьо Гол (1890-1970). Иначе другарите одма да са го пъхнали в концлагер... или да са му светили маслото. Един между десетките му анекдотични случаи. Уговорил се архитектът в мекичарницата срещу пловдивската централна жп-гара, че поема разноските за сутрешните продажби, изтъпанил се пред витрината и се провикнал: "Насам, народе-е-е! Днес мекиците и бозата са без пари!" Че като се юрнал тоя ми ти народ, ще се изпотрепат. Блъсканица, кавги, олелия до Небесата. Чак край коловозите зад гарата се чува. Изнервени и   чорлави, злостни, натискали се обичайните кротки до този ден нашенци къмто авантата. Някои се редили по три, по четири и по пет пъти, и пак се натискат, и пак с шамари и лакти, с нокти  и зъби към мекиците и бозата напират. Появил се и милиционер: ред да въвежда; е, взел си и той от безплатните горещи мекици, посръбва си от бозичката, па с пълна уста запитал архитекта: "Ти-и сега, другарю Чинков, кво...? Що черпиш?" А зевзекът Чинков отвърнал, ама тъй, че повече народ да го чуе: "Ей така ще сме в комунизма, другарю старши, когато всекиму ще се дава според потребностите. Видиш ли, другарю старши, колко са щастливи!" Друга негова история. В магазина за обувки насред пловдивската Главна, и то в най-жестоката тарапана... Избира Чинков обувки, обръща ги, бара подметката, огъва я на осем, и все недоволен. "Какви ги желаете, другарю?" – пита го младичката мома продавачка. "Желая ги с по-големи грайфери – рекъл зевзекът. И допълнил към тълпата:–- Нали в комунизма ще се леят мед и масло; да не се пързалям, като ходя!”

 Храмът "Св.св. Кирил и Методий" в Пловдив

  В края на 1963 г. Следственият отдел към Държавна сигурност образува дело № 258 срещу Боян Чинков. Архитектът е арестуван на 20 ноември 1963 г., разпитите продължават 33 (трийсет и три) дни. В началото на 1964 г. е осъден на пет години затвор и конфискуване на част от имуществото му "за разгласяване на обидни и клеветнически твърдения, които уронват достойнството на българския народ и СССР", изразено в измисляне и разказване на политически вицове. Прекарва 10 (десет) месеца в Старозагорския затвор, но е освободен след намесата на френския президент Шарл дьо Гол и председателя на Международния съюз на архитектите Пиер Виго... Боян Чинков умира на 31 юли 1979 г. На погребението му се стича голяма част от населението на моя разкошен бедняшки Пловдив. А на гроба му пише: "Тук почива царят на вицовете".  https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D1%8F%D0%BD_%D0%A7%D0%B8%D0%BD%D0%BA%D0%BE%D0%B2  Бел.м., tisss. 

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1421.)

 ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1421.)

  За кратко сме тук – колкото да усетим Вселената, Космоса (хубостта) покрай нас и вътре в нас. Безстрастно погледнат, животът е печал, и краят винаги един и същ, но пък толкова хубаво е да съзнаваш, че си грешен, и въпреки това, да ламтиш за още и още, и още, докато шепа пръст засити окото човешко, ненаситно. – Аноним (1947)

    

    Казваш: "Седнал съм на дъното в един ров..."

    и аз – подобно на теб, и тихо плача.
    Дните ми, като кехлибарена броеница в ръцете на старец.
    Нощите – безкрайни.
    Вечер – чаша узо, колкото да убия самотата
    и две-три думи, не повече.
    Липсват ми: морето, разходките,
    мирисът на риба от близката таверна.
    Също така – целувките по раменете, 

    усещането, че съм обичана.
    Понякога, само понякога, излизам вън, за да вдъхна
    безпокойството по лицата, шумоленето...
    Като фрагменти, които изплуват в съзнанието,

    и такива – които потъват.*

   30 mar. 2007

БОГ ДА МЕ УБИЕ, ГРЪМ МЕ УДАРИ!

   – Кога се прибра?

   – Преди половин час, няма и толкоз.
   – Браво на теб! Помислих, че ще отсъстваш и по Великден. Е, и веднага на компютъра си се залепил, както виждам!
   – Нали ти бях казал! Какво да правя в Добруджа? Взе да ми домъчнява за тукашната мълком четяща, и струва ми се, намусена, компания в нета.
   – Аз тази вечер ще си боядисвам яйчица.
   – Случи се нещо, което ме замая... Значи, правилно съм те прекръстил от Котанче в Пиле... Ами не ми са много розови първите впечатления. Но нищо-нищичко не съм чел, освен отзивите на очевидно рядко благородна дама към твоето стихотворение.

   – Казвай бързо: какво те замая?
   – Момиче... Като че ли не ме познаваш вече! Честно си признавам, че е много хубаво да видиш млада жена, която ей така... с очи само може да ти се усмихва.
   – ?!
   – Едно от моите безутешни влюбвания от разстояние. А ми се ще точно като влюбен шестокласник да разказвам, и защо на теб, не знам – за тази... Някаква там сервитьорка в някакво крайпътно заведение. Но то е химия. И не се преструвам, честно признавам: много хубаво е да видиш жена, която ей тъй... умее да ти се усмихва с очи само, както само жените го можете.

   – Айде беж да й посветиш едно стихче!
   – Някъде в облаците стават тези заварки между ангелите, които пърхат с големи снежнобели криле. Вероятно вече никога да не я видя. Те, моите авантюри, са все от този род и все тъй безславно приключват. Но е много приятно усещане.

   – Да напишеш стих или разказ, нещо! Да не ти идат впечатленията зян.

   – Имам доста истории за разправяне. Но тази е най-най-важната за мен, и то точно тези дни. Като имаш предвид, че даже и не съм я докосвал.

   – Именно, защото не си я докосвал... Хубавицата ли?!
   – Историята, имах предвид.
   – Дадох й визитката, дето е името ми. И като минахме днес сутринта пак край онова място, тя ми казва, че се била ровила в Интернет, но не успяла да открие темите, по които пиша.
   – Госпожица хубавелката не е погледнала на втора и трета страница, а ти не си писал от дни. Ясно! Затова не намерила нищичко. И все пак... Как тъй не успяла?!

  – Стигнала до общата част на форума. Та й рекох да ровне по-нататък... С такива едни особени, весели очи... И застанала зад гърба ми като сянка, без да я усетя, както ни носеше яденето, ми казва: "Май ви изненадах!" Ей тъй, като че ли от само себе си се разбира. Понеже още като влязох в това крайпътно заведение, я мернах, срещнаха ни се очите... и ми се преобърна сърцето. Познавам се вече, от поне седем години не ми се беше случвало. И какво да кажа повече, постарах се да не я поглеждам, защото ставам... И аз не знам. В такъв миг – срамежливост някаква. Да не ми се надява човек.
  – Ето ти нещо, което ще публикуваш в темата "Крайпътен ресторант".
  – Ако щеш вярвай, тези четири дни по нощите се приспивах с образа на това момиче. Леле-е, бях се отчаял, че вече не... А пък моите две дъщери срещу мен седят, обаче не усетиха какво става. А разбрах, че тя усети... И надзъртам крадешком, но не със зъркели вперени, а с крайчеца на окото.
  – Хитрец!

  – Тези четири дни нощем се приспивах с веселите очи на това момиче. Двете ми дъщери срещу мен седяха, казах! И пак не усетиха какво става.

  – ?!
  – И днес, когато влязохме пътем пак там да изпием поне по едно кафе с щерките, и те някъде се запиляха... по тоалетни и прочие... Та още като я мернах, и ми се стори или много ми се ще да е тъй, тя грейна и се скри зад колежката си. И после идва делова, застава до масата ни. Пък аз – важен, все едно хич не ми пука за нея, ама се топя като църковна свещица. Леле, какво теле съм, какъв загубеняк, и няма как да се науча. "Много се радвам, че ви виждам отново!" – Това ми бяха думите. И побягнах, кажи-речи, като гузен. Да сме седели... да сме седели не повече от петнайсетина минути... т.е. не съм бил досадник. И като тръгнаха щерките ми към колата, отивам при нея, подавам ръка. Здрависваме се, значи... И тогава й казвам онези глупави думи: "Много се радвам, че ви виждам отново".

  Ах, как ми се ще да обичам жена ей така, плътски, духовно и всякак... Да съм пак навит на всякакви щуротии заради нея или в нейно име, както си знам, когато тези неща ми идат отвътре. Тази жена си има биография зад гърба, това го разбирам. Но тези нейни весели, а пък уж мълчаливи очи!!! Това, че потръпнах вътрешно, точно аз, дето не ми пука и от най-цинични изпълнителки на разните женски роли. Това най ме озадачава. Хлапакът у мен се развълнува, събуди се... Ще кажеш: Ето още един изкукуригал Дон Кихот. Пък аз все едно видях Жената на живота си – такава, каквато все си я мечтая и като че не съм я срещал до днес. Знам, че нямам никакъв шанс, а пък то е може би най-великата тръпка, когато всички врати отдавна вече са ти захлопнати, а усещаш, че нещо у човека отсреща излъчва абсолютно точно в диапазона на твоята лична честота на биовълните...

  – Абсолютно! Разбирам те напълно. То и аз съм изкукуригала, така че...

  – От десет години май че за пръв път си подавам носа извън манастира. Разбираш ли, отвътре съм си залостил всички врати и прозорци към тези плътски и чудесни любовни авантюри. Това са си мои яки зидове и стени.
  – Вярно ли? Учудвам се как не си превъртял. Честно!
  – Пък ми се ще да изкрещя пред целия свят: "Ето това е момичето, което обичам, и за точно това момиче съм готов на всякакви щуротии".

  – Десет години не са като десетина дни.
  – Добре, нищо няма да се случи по-нататък. И какво от това! Нали за мен тръпката да видя жена, която отвътре да ме разтрепери, хем възможно в най-неподходящата ситуация, която би ти дошла на ум именно за любов... Ами, че то си е цяло чудо!
  – Стига глупости! Не изглупявай. Хубавото е, докато живеем с илюзии... Това е образът в ума, нашата си илюзия. А пък че отсреща стои реалният човек, не така романтичен и с куп неща, които те дразнят у него... Виждаш го, казваш си: Ето, това е Моят човек!... Ала уви!

  – Уф, глупости са! Но са много хубави тези илюзии. Знам. Да не мислиш, че не знам реалността колко ведри илюзии е смляла и ги е превърнала в кал! Знам, разбира се... Идвам от такава една тягостна история в рода на бившата ми съпруга със съответните там кавги, заплаха за побоища и за убийство, и каквото още жестоко ти дойде на ум... И стоях като страничен наблюдател около въртоп от страсти и злоба. И накрая спорещите идваха поединично да ми се изповядват като пред Арменския поп. Гледах ги и им се дивях, че са една кръв – би трябвало да си припомнят нещата, които ги привързват един към друг, но от обиди, закани и оплаквания не им остава ред да се обичат.

  – ?!
  – Чух поне дузина истории за Смъртта – как си отишъл този или онзи от някогашните ми познати сред по-възрастните от две села оттатък Балчик. Страхотии! И как там живеят тези хора?!... В очакване да издъхнат поне с по-малко мъки. Два дена преди да пристигнем, съседката им се обесила с въженцето, с което връзват магаренцето да не влиза в люцерната. А друга седнала гола в тенекиеното корито на двора, дето перат чергите, сгънала си прилежно нощницата, заляла се с бензин и се запалила. Разговорите на възрастните добруджанци се въртят все около смъртта, а млади българи вече няма, раждат само циганките и тези две допреди двайсетина години многолюдни села сега са вече съвсем, съвсем опразнени. Скъпа и грозна кола със софийска регистрация мернах паркирана край селската кръчма. За бабките ли, мислиш, софийски тузове тук се канят хиподрум да строят! По улиците като мъртъвци тътрят нозе съсухрени бабки, рядко – старец, следван от орляк весели циганчета. Това е то днес Българското ни село в Златна Добруджа, каквото и да си плямпат, бръщолевят или ни показват по телевизията, каквито и локуми да разтягат така скъпите за изтънялата ни кесия "народни избраници".

  – Ама като се приземиш след такава** романтика, боли яко.
  – Кой да помисли за мимолетността на любовта, когато тя розовее като изгрев на хоризонта, пиле!
  – Аз!!! Любовта е нещо ефимерно... И си мисля, че е повече от жестокост да се самозалъгваме.
  – Човек съм. И искам да имам обикновения живот, какъвто са го живели родителите ми. Като се обърна назад, да знам, че до мен диша и се радва или скърби топлокръвно мило същество. Сам се спирах да се обвържа с млада жена. Научавам, че има щастлива любов и при това обстоятелство. Казвам го за илюстрация на моите си вътрешни забрани... Че разликата в годините между мъжа и жената не трябва да е еди каква си, а не повече от пет-десет години. От определена възраст нагоре жените, не знам защо, ви възприемам като нещо друго: за респект и за почит, но не точно жени. За всеки влак имало пътници, обаче аз не пътувам с влакове. Нищо лично!

  – И аз така.
  – Влюбвай се, мила! Обичай, колкото сили имаш, че над нас, покрай нас властва духовна пустош и кал. Пък любовта единствено извисява човека. Ни пари, нито власт, нито слава – нищо, нищичко не е то пред любовта. И ако е наистина Любов, тя с нищо и с никого не се съобразява, ами прелита като млада сърна над ровове с душевна помия и пустинята преобразява в Райска градина.
  – Сами си хвърляме прах в очите... Питам се понякога: Изобщо струва ли си това влюбване?
  – На риторични въпроси не се отговаря.
  – Правилно!
  – Много ми се иска да се обзаложа с теб, че от това мое "премеждие" ще излезе нещо... О не, не писана реч, а нещо реално. За живота си всъщност говоря. То са интуитивни предусещания, че доста драми в торбичката със спомените нося, за да не ги имам на ум, когато бръщолевя тез "глупости".

  – Кажи за моренцето де-е! Само някаква там хубавица спомена в някакво си крайпътно заведение.
  – Ами започнах с най-важното за мен.
  – Кажи за морето!

  – Морето го гледах като панорама от най-високото място на Балчик – от широка тераса на нова-новеничка къща на две нива, пълна с дърворезби, тавански корнизи, розетки, алуминиева дограма, локално парно, там, дето живее братовчедката Рени на моите две дъщери; живее си тя там, значи, с мъжа си Камен и едно сладичко хлапенце, петгодишната... ай-й, името съм забравил. Имат коте, което храних с фъстъци и се казва Мерцедес, имат и кученце Боби, и морско свинче; пък малката госпожица е най-разкошното хлапенце в целия Балчик, пък и на света вероятно. Тя ме запозна първо с неработещите неонови светлини върху фасадата на Балчишката болница, която бе само на двеста метра под нозете ни, отвъд едно дере... После ме запозна с любимото си зелено борче, кацнало върху ръба на пропастта, а после – със стадо овце, което кротко пасеше на половин километър долу, в ниското. И с две семейни стърчиопашки, които си имат гнездо от слама и съчки върху ръба на пропастта, само на двайсетина метра от тази дива, открита за свирепите добруджански ветрове тераса, бях лично запознат.

  Децата, мила, имат много-много-много по-интензивен духовен живот от възрастните. Очовечават всичко, което докоснат: плюшени мечета, кукли, парцалени палячовци, разговарят с всякакви щъкащи, пърхащи, плуващи, ровещи и летящи животни, птици, растения, насекоми. Как да не се усетя и аз пак момченце с такава прелестна и своенравна госпожица! Ама хич не й дреме колко съм голям, колко пъргав и силен съм и каква висока заплата получавам, какво работя и прочие. Всички тези така важни за възрастния невежа дреболии... за артистичната ми нова приятелка нямат никакво, ама абсолютно никакво значение. Когато наивно глупаво полюбопитствах що котаракът й с козина на черно-бели петна носи това странно име на леката кола Мерцедес, леко отегчена тя само ми рече: "Ами понеже е котарак. Ако беше котка, нямаше да се казва Мерцедес. Щеше да си има женско име".

  Възрастните си въобразяваме, че Мерцедес е лимузина за изперкал и безумно богат чичко или важен дядка – име, дошло от любимата жена на първия собственик на фирма за автомобили, някакъв сух немец, влюбен в някаква латиноамериканска цицореста, зеленоока и сочна Мерцедес***, или по-скоро в плен на спомена от присъствието й в живота и леглото му. Но за приветливата малка кокетка, с която си побъбрихме това и онова за живота и всичко около него, Мерцедес е име, достойно тъкмо за мързелив бял на антрацитно-черни петна своенравен котарак.
  – Да бе!
  – Влюбените, мила, стават като децата, не мислиш ли! И в това вероятно са и уханието, и чарът на Любовта, неподозираната изненада да откриеш, че светът е много по-добър, по-изящен и пъстър, отколкото си мислим. 

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited on 14 noe. 2023

Илюстрации:
- Влюбеният естествено отвиква да мрази.
- Само да знаете, момичета, каква сила сте!

___

* Стихотворението "Фрагменти" на събеседничката ми за този текст Соня Пехльова (1977), вж.http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=59906 

** Има предвид любовна романтика.

*** Истината е по-прозаична: Мерцедес e името някогашно момиченце, щерка на собственика на прочутата днес немска автомобилна фирма. Ето що ще рече бащина любов. Бел.м., tisss.